Mikaelson's Mansion

От както Никлаус изпълни ритуала и успя да се превърне в хибрид, дните му минаваха не толкова забавно и динамично, колкото предполагаше. С кръвта на Елена успя да създаде значителна по брой армия полу-вампири, полу-вълци, които му бяха предани. И не, не просто решени да му служат, защото им бе подарил шанса да се присъединят към една по-висша форма на живот. Връзката на Клаус с хибридите му беше далеч по-силна и далеч извън техния контрол. Те бяха задължени да му служат, той бе техен господар, а те обикновени лакеи, които живееха, за да виждат Древния щастлив. Влиятнието му върху тях бе толкова силно, че клетите хибриди бяха готови да пожертват живота си, за да спасят господаря си ако се наложи. Бяха готови да пожертват живота си и за по-малко - дамо за да угодят на Клаус.
Сега Никлаус бе обграден от верни стражи, които освен, че охраняваха дома му, се грижеха да не му липсва абсолютно нищо. Преди няколко часа двама от хибридите му доведоха в имението няколко момичета, с които Древния да засити глада си. И докато той пресушаваше девойките една по една, дясната му ръка (който той наричаше Джеймс, макар да не бе сигурен как точно е името му) се появи във всекидневната с изненадващата новина, че е забелязал Ребека да се навърта наоколо.
- Благодаря ти, Джеймс. - с доволна усмивка на лице изрече хибрида. Последната му среща с Ребека бе твърде трагична и за двамата. След като я освободи от ковчега, в който прекара последния век, тя му спретна зрелищен скандал, а след това си тръгна. Просто така. От тогава Древният не знаеше нищо за сестра си. От време на време разбираше къде е и с какво се занимава (не искаше да губи следите й), колкото да се увери, че е жива и в безопасност. Но стоеше далеч от живота й, точно както тя бе пожелала.
Няколко минути по-късно на вратата се почука и двама от хибридите му посрещнаха русокосата вампирка. Поведоха я към всекидневната, където намериха Клаус, впил зъби в поредното момиче. Но сякаш не целеше да я убие, а само да си поиграе с нея. Тялото й бе вцепенено, видимо под контрола на Древния, а той на малки глътки поглъщаше част от кръвта й. Присъствието на Ребека в стаята успя да го откъсне от заниманието му и той вдигна поглед към сестра си, избърсвайки кървавите си устни с едно движение.
- Ребека! - възкликна и разтвори ръце, сякаш да я прегърне. - Каква приятна изненада! Какво те води при мен, сестричке?

Клаус остана приятно изненадан. Не очакваше Ребека да е така добронамерена към него. Не и след последната им среща. Всъщност, когато разбра, че вампирката е наблизо очакваше зрелищно пристигане, с много фойерверки и искрящи червени пламъчета, излизащи от очите на русокоска. Предполагаше, че го очаква реч в стил: "Ти провали живота ми, Никлаус! Предаде ме, а сега ще ти отмъстя!". Именно затова бе предупредил хибридите да внимават ако Ребека понечи да предприеме нещо срещу него. Още с пристигането си, вампирката бе обградена от няколко послушни палета и съпроводена до стаята, където Клаус я очакваше.
Няколко секунди преминаха в пълно мълчание от страна на древния хибрид. Опитваше се да прецени намеренията на сестра си. Старателно прегледа мислите й, но там не откри нищо, което да му подскаже, че тя е дошла тук, за да търси отмъщение. Дори да беше така, бе твърде наивно да смята, че може да отнеме живота му. Кимна към хибридите си и те се отдалечиха от Ребека.
- Точно ти ли ми задаваш този въпрос? Хилядолетията носят със себе си врагове, Ребека. Много добре го знаеш. А аз, за разлика от всички други същества, имам честта да притежавам един безкрайно дълъг списък с врагове. Пък и вечността може да е доста отегчителна, хибридите ми осигуряват подобаващи забавления. С всеки ден се изумявам все повече какво са способни да направят, за да ми угодят. - с развеселен глас той търпеливо обясняваше на русокосата вампирка. Погледа му премина по момичетата от двете му страни и на лицето му изгря усмивка. - Не знам. - сви рамене. - Мисля, че Джеймс има фетиш към червенокоси. Винаги такива ми води. За мен са еднакви.
Докато говореше, до него се приближи един от хибридите му. Прошепна нещо, което остана нечуто от Ребека и се отдръпна. Изражението на Никлаус се промени, придобивайки отново онази страховита строгост.
- Не ги изпускайте от очи! - нареди с леден глас. - Нямам доверие на братя Салватор. Глупавото им увлечение по Елена може да ги накара да направят някоя глупост, а малката Гилбърт ми трябва тук. Спрете Стефан, ако предприеме нещо!
Клаус обичаше да държи всичко под свой контрол. Бе изпратил една част от хибридите си при Елена, а друга при Деймън Салватор. Знаеше, че любовта на братята към това момиче е опасна - опасна за него, за плана му, за хибридите му. Затова трябваше да държи всички тях под око, така че да предотврати евентуалните им опити да скрият момичето.
Щом хибрида излиза от стаята, Клаус отново върна вниманието си към Ребека. Приближи се до нея и едва доловимо допря устните си до челото й, изричайки едно тихо "Радвам се да те видя." и отново се отдръпна. Със същото развеселено изражение от преди малко протегна ръка, сочейки вратата.
- Предлагам да се разходим в градината, докато хибридите ми почистят имението. Тъкмо ще имаме достатъчно време да ми разкажеш защо се върна.

Двамата с Ребека излязоха от имението и се озоваха в огромната градина в задната част на имота. Мащабите на къщата и дворното място до нея бяха изключително внушителни. Но това можеше да се очаква от Никлаус. Той обичаше вниманието да е насочено единствено и само към него. А с подобно имение, погледите на всички жители на Мистик Фолс бяха приковани към него. Древният бе добил достатъчна слава сред всички свръхестествени същества. Не съществуваше вампир, върколак, демон, бог или каквото друго чудовище ви идва на ум, което на бе чувало за Никлаус Майкълсън - най-древният сред все още живите вампири, а от скоро и горд основоположник на една нова и много по-съвършенна раса - тази на хибридите. Да, пред свръхестествения свят не бе нужна реклама, защото всички го познаваха и се страхуваха от него. Но сред обикновените, простосмъртните човеци той не бе така добре известен. Жителите на Мистик Фолс го познаваха като Клаус Майкълсън, наследник на огромното имение на семейство Майкълсън, първото семейство, заселило се в региона и поставило основите на днешното малко градче. Но за останалите членове на фамилията се знаеше твърде малко. Сред хората се чуваха най-различни причудливи истории относно братята и сестрите му, относно родителите, които никой не знаеше дали са живи, но никой не се доближаваше дори малко до истината. А вероятно и малцина имаха достатъчно развито въображение, за да предположат каква е тя.
Няколко минути нито Ребека, нито Никлаус пое инициативата за нов разговор. Древният се наслаждаваше на присъствието на сестра си. Русокоска понякога беше истински трън в задника, но въпреки всичко оставаше единственият роднина, към когото изпитваше искрени чувства. Не винаги действията в миналото доказваха любовта му към нея, но за никой (който го познаваше достатъчно добре) не бе тайна, че Древният бе готов да направи всичко за сестра си.
След недоволният коментар на вампирката, Клаус се принуди да отпрати хибридите си далеч от тях.
- Изпълняват каквото им е наредено, Ребека. Казах им да не те изпускат от очи. Прости им нахалството. - усмихна се умолително и постави ръцете зад гърба си като пое с бавна крачка из градината. - Не разбирам защо не харесваш Елена Гилбърт. Да, признавам, че е най-несполучливата двойничка на рода Петрова, но и тя има определена харизма. Доста пъти ме остави приятно изненадан. Особено, когато открих сходствата между нея и Катерина. - кимна в потвърждение на думите си. - И все пак толкова различни... Но нещо ми подсказва, че липсата на симпатия към бедната девойка има нещо общо с факта, че твоя скъп Стефан е увлечен по нея. Или греша?

Вътрешното задоволство, което Никлаус изпитваше, дразнейки малката си сестричка бе очевидно. Фактът, че увлечението на Ребека към Стефан беше толкова голямо не му се нравеше, защото поставяше в опасност плана му. Той, по-добре от всеки друг, знаеше, че една влюбена жена може да бъде изключително опасна и непредсказуема. Макар да не можеше да нарече чувствата на Ребека любов, то те бяха достатъчно силни, за да предизвикват у него известна доза притеснение. Ако ставаше дума за някоя друга, вампирът с удоволствие би помогнал на сестра си, отнемайки живота й. Но Елена му бе нужна жива, за да продължава да множи армията си от хибриди. Именно затова не можеше да позволи глупавите чувства на Ребека да се отразят на стремежите му.
И все пак Древната грешеше за Елена. Малката Гилбърт далеч не бе толкова беззащитна и безполезна, за колкото я смяташе.
- Грешиш, скъпа сестричке. Елена Гилбърт е... като тлеещ огън. Трябва й подходящ стимул, за да пламне, а тогава... ах, тогава гледката е забележителна. - вампирът говореше с видимо удоволствие. - Когато за първи път срещнах малката Гилбърт бях разочарован. Нямаше го онзи плам, живец ако щеш, който ме привлече в Катерина. Тя не се интересуваше от собствения си живот, отказваше да се бори за него. Но когато заплаших безопасността на близките й, с изненада открих едно малко зверче да се таи някъде дълбоко в нея. В това е разликата между двете Петрови. Елена е готова на всичко, за да опази хората, които обича, а Катерина би пожертвала всеки, за да спаси себе си. Егоизмът й е забележителен, но не достатъчен, за да я накара да ми се опълчи. Вместо това бяга, крие се като мишка. Докато Елена е готова да се бори със зъби и нокти. Това харесвам в нея. - усмихна се доволно и продължи да върви напред.
Никлаус бе видимо запленен от малката Гилбърт. От онова, което се криеше в нея. Симпатиите му далеч не приличаха на онова физическо привличане на мъж към жена. Не, той я гледаше с други очи. Виждаше скрития потенциал в нея и тайно копнееше да го извади наяве. А трябваше толкова малко, за да го направи. Тя бе наивна и лесна за манипулиране. Емоциите й, чисти и първични, бяха така явни, че Древният без особени усилия можеше да я подчини на волята си.
Но мислите на Ребека, които държа да отбележа, този път чу напълно случайно, го наведоха на една друга, много по-интригуваща мисъл. Ами ако използваше Стефан, за да отключи злото в Елена? Момичето изпитваше силни чувства към братята Салватор и щеше да направи всичко, за да ги защити.
- Ами ако върна предишния Стефан, скъпа ми сестричке? - попита с развеселен тон. - Той не помни общото ни минало, но мога да се погрижа да си припомни. Не можеш да отречеш, че в онези години Салватор беше много по-забавен. Сега е едно жалко подобие на вампир, в което, просто отбелязвам, си на път да се превърнеш и ти самата. Не ти отива да ревнуваш, скъпа сестричке. Принизява те с тях, а ти си толкова по-съвършена. - доближи се до русокосата вампирка и нежно прокара пръсти по лицето й. - Но да се върнем към Стефан. Изгарям от желание да видя Изкормвача в действие. Може би... изпробвайки уменията си върху малката Елена? - повдигна вежди.

За миг спокойното изражение на хибрида се промени. Мислите на Ребека навлизаха в съзнанието му и посоката, към която се насочваха не му се нравеше.
- Недей, Ребека! - отсече с леден глас хибрида.
Бяха изминали много хилядолетия от тогава, но спомена за първата Петрова все още го измъчваше. В онези години Никлаус (както и цялото семейство Майкълсън) бяха обикновени хора. Е, може би не точно обикновени, но нямаше и следа от вампирския ген в кръвта им. В един дъждовен ден, когато всички жители на малкото селце се бяха укрили в палатките си, Клаус отиде на лов. Предполагаше, че лошото време ще му осигури спокойствие, но грешеше. Иззад едно дърво, в гъстата гора, се показа момиче, което младият Майкълсън не бе виждал досега. Красотата й бе толкова пленителна, че месеци наред Никлаус говореше за тайнственото момиче в гората. Опитите му да я открие оставаха неуспешни, но той не загуби надежда. Когато все пак, с помощта на Ребека и няколко от братята си, успя да я открие, Татя Петрова се оказа дори по-интригуваща, отколкото в началото. Едва ли е изненада, че младият Никлаус хлътна до уши по красавицата. И историята се очертаваше като достойна за подобаващ хепи енд, докато майката на Древния не реши да превърне децата си в безсмъртни вампири, слагайки началото на вампирската раса. Цената, която трябваше да плати за нарушаването на баланса в природата бе изразена в жертва на невинен човешки живот. И Естер избра да пожертва именно Татя, разбивайки сърцето на Никлаус. Опитите му да я върне обратно останаха без успех, но вместо това му дадоха възможността да се превърне в хибрид. А властта винаги го бе блазнила много повече от любовта.
От тогава до днес, името на Татя Петрова връщаше много и предимно неприятни спомени за Древния, затова предпочиташе да не повдига тази тема. Нито той, нито някой друг. Първата Петрова бе една от многото тайни на Никлаус, прилежно пазена от него и сестра му.
Но да се върнем към настоящия момент. Хибрида вече знаеше какъв ще бъде следващия му ход. Не беше трудно да манипулира Стефан, познаваше го твърде добре и знаеше слабите му места, а в случая, те бяха дори по-очевидни от преди.
Никлаус вдигна ръка и повика един от хибридите си. Думите, които изричаше излизаха бързо и почти слято от устните му, но изглежда момчето го разбра и след секунди изчезна.
- Ти, скъпа сестричке, ще бъдеш послушна. Аз ще се погрижа за всичко. - усмихна се. - И нека това, което предстои да ти служи като урок. Любовта може да ти донесе само негативи. Помисли над това следващия път, когато подаряваш сърцето си на неподходящия. Нека се върнем в имението. Гостите ни скоро ще пристигнат.

Заповедта на Никлаус бе ясна: "Доведете ми Елена! Жива!". Какво повече им трябваше на хибридите му? Част от тях веднага напуснаха имението и се заеха с изпълнението на задачата си. Локализирането на малката Гилбърт бе повече от лесна задача, защото армията му рядко я изпускаше от очи. Затова Клаус очакваше хибридите му да се върнат бързо.
А през това време Древните вече бяха в имението, където Никлаус напълни две чаши с уиски. Минутите, в които чакаха пристигането на Елена, уплътниха с изцяло безсмислени разговори за миналото, общите им спомени заедно, а на няколко пъти хибрида подпита сестра си с какво се е занимавала през времето, когато бе далеч от погледа му. Получи твърде двусмислени отговори, но влизането в излишни спорове не бе подходящо за момента. Затова Древния не прояви пословичната си упоритост, в опит да достигне до истината (която лесно можеше да разбере от мислите на Ребека, ако поискаше да се порови в тях).
- Все пак се радвам, че се върна, Бека. - усмихна се и вдигна чашата към нея. - Макар да не знам какво си намислила, винаги е хубаво да те видя...
Думите му бяха прекъснати от отварящата се врата и във всекидневната влязоха двама от хибридите му. Единият носеше Елена на ръце, а тя видимо бе в безсъзнание. Древният посочи дивана, където положиха тялото на брюнетката.
- Мисля, че е време забавата да започне. - отбеляза развеселен и се настани върху масата срещу канапето.
Няколко минути по-късно малката Гилбърт отвори очи. Нужно й бе известно време, докато осъзнае къде се намира и какво става, но щом очите и фиксираха лицето на Клаус парчетата от пъзела бавно се наредиха от само себе си. На лицето на хибрида бе изгряла широка усмивка, попивайки всяка дума от мислите на Елена.
- Чуваш ли, Ребека? Ето за този плам говорех. - усмихна се и отново върна вниманието си върху момичето. - Не тормози съзнанието си с подобни въпроси, моя малка Елена. Уверявам те, че Стефан ще дойде съвсем скоро. Виж, за Деймън не мога да ти гарантирам. - сви рамене. - Между другото, надявам се да простиш своеволията на хибридите им. Явно не бях достатъчно ясен като им казах да не те нараняват.
Древният протегна ръка и взе една празна чаша. Захапа китката си и остави малко количество от кръвта му да потече в чашата, а след това я поднесе под устните на Елена.
- Приеми го като извинение. Нужна е една глътка и от раната няма да има и следа. - усмихна се. - А сега е време да се подготвим за пристигането на твоя любим.

Гърленият смях на хибрида се разнесе из стаята. Бедната Елена не познаваше Ребека, дори не подозираше колко опасно би могло да бъде държанието й. Но усещайки нарастващия гняв на русокосата вампирка, Клаус се обърна към нея.
- Успокой се, сестричке. Знаеш, че не трябва да нараняваш играчките ми, нали? Запази силите си малко по-късно. - усмихна се. - Сестра ми избухва доста лесно, затова те съветвам да не я предизвикваш. Не храни симпатии към теб. Подозирам, че скъпият ти Стефан е причината. Ах, тези женски драми. - поклати глава и се изправи на крака, когато чу, че вратата се отваря. До ушите му достигна и глухото строполяване на хибридите му на пода, което накара усмивката да изчезне от лицето му.
Ако Никлаус мразеше нещо, то определено бе да докосват хибридите му. Чувстваше всеки един от тях като свое дете, свое съвършено творение и до този момент наказваше всеки, дръзнал да ги докосне. Но за малкия брат Салватор наказанието нямаше да бъде така леко. Не, смъртта би била твърде бърз изход за него, а след всички проблеми, които създаде на Древния заслужаваше нещо повече. Освен това с Ребека бяха запланували далеч по-интересен развой на събитията.
- Стой кротко, мила моя. - изрече спокойно на Елена и момичето седна обратно на дивана. - Уверявам те, че скъпият ти Стефан ще остане невредим.
Никлаус се приближи до Стефан с радушна усмивка на лице. Погледа му се стрелна към двете неподвижни тела на пода пред входната врата и едва доловимо поклати глава. В следващата секунда в ръката му се появи дървен кол, който насочи към врата на вампира. Салватор се свлече на колене, борейки се с острата болка. Клаус клекна до него и тихо проговори близо до ухото му:
- Това беше заради хибридите ми. Никога не си позволявай да посягаш на нещо мое, защото следващия път, колът ще бъде насочен.... хм... - Древният потупа гърдите на вампира точно там, където се намираше сърцето му и отново се изправи на крака. - И все пак, друже, надявам се да не го приемеш твърде лично. Прости липсата на финес у хибридите ми, но все още се учат. Разбира се, с удоволствие бих дошъл лично да поканя теб и прекрасната ти приятелка в скромния си дом, но разбираш ли, бях зает. Семейството винаги е на първо място, нали?
Никлаус се приближи до импровизирания бар в дъното на стаята и извади четири чаши. Три от тях напълни с уиски, а четвъртата... с кръв от банките, които преди минути хибридите му донесоха. Подаде едната на сестра си, а другата поднесе пред Елена, изричайки едно ясно и просто: "Пий!".
- За теб, друже, питието ще е по-различно. Ето каква е и сделката - ако вдигнеш тост с мен... - подаде му чашата с кръвта. - ... аз ще пусна Елена невредима. Няма да пролея и капка от кръвта й. Ако откажеш, не отговарям какво би направила скъпата ми сестричка. Знаеш колко обича да драматизира, когато ревнува, нали?

Малката Елена Гилбърт все още не осъзнаваше, че животът й е само и единствено в ръцете на древното семейство. Една дума от страна на Клаус и хибридите му щяха да я разкъсат. Или дори по-добре - само ако дадеше съгласието си Ребека щеше да източи и последната капка от безценната й кръв. Ах, кръвта й. Тя бе единствената причина момичето все още да диша, въпреки непрестанното си опърничаво поведение.
- Елена, скъпа, ако още веднъж проговориш, следващото, което ще излезе от прекрасните ти устни, ще бъде далакът ти. - усмихна се. - Сядай и не си играй с търпението ми!
Ако малката Гилбърт не спреше с хленченето си, Клаус щеше да се окаже принуден да й въздейства. Но това не бе по вкуса му. Той искаше играчките му да имат собствена воля. Воля, която бавно да пречупи, докато накрая не ги превърне в покорни слуги. А до преди няколко години Стефан Салватор бе бил една от любимите му пионки. Но, както обикновено се случва, съдбата изигра картите си по не особено благоприятен начин за Никлаус и той бе принуден да изтрие спомените на вампира и да изчезне. В последствие разбра що за грешка е било това. Вместо да продължи да бъде безпощаден убиец (държа да отбележа, че в този си образ Салватор будеше възхищение в Древния), той срещна двойничката на Петрова, влюби се в нея и се превърна в безпомощно и безполезно мекотело.
- Всички вие не разбирате идеята на днешното ни събиране. Похвално е колко себична можеш да бъдеш, мила Елена, но този път ти бе просто примамка. Почетният гост е Стефан. Наздраве, друже. До дъно! - вдигна високо чашата си и изпи алкохола в нея, наблюдавайки с нескрито задоволство как вампира поглъща кръвта. - Мм.. знаеш ли, не мисля, че трябва да пиеш сам. - поклати глава и напълни нови две чаши с кръв, отново подавайки едната на Стефан. Едва доловимо чукна чашата си в неговата, предизвиквайки тихо иззвъняване на кристала и секунди по-късно от алената течност нямаше и следа.
Разбира се, за да постигне планът си, две чаши с кръв бяха твърде недостатъчни. Затова Никлаус извади две банки и ги хвърли на Стефан. Не бе нужно да му съобщава какво да прави, той добре знаеше какво се иска от него. Изненадващо хибрида се озова до Елена, сграбчвайки ръката й. Издърпа я от дивана и я постави на един стол, намиращ се точно срещу любимия й. Застана зад облегалката му и бавно доближи устните си до ухото й.
- Забележителна гледка, нали? Виждаш ли жаждата в очите му? - шепнеше с крива усмивка на лице. - Кажи ми, за кого би дала живота си - Стефан или Деймън? Ако в момента заплашвах Деймън, кого би избрала да спасиш, Елена? Или любовта ти към двамата е еднакво силна?

Древният оценяваше по достойнство смелостта на Елена, но дойде онзи момент, в който търпението му бе на предела си. И ако само бе спряла да се опитва да раздава команди, както и да се измъкне от хватката му, вероятно нямаше да последва... това, което последва.
Ръката му силно стисна гърлото й, отхвърляйки я назад към стола. Още преди тялото й да е докоснало дървото, Клаус вече се намираше на сантиметри от нея. Погледа му премина по огърлицата с върбинка, която я предпазваше от внушение и с едно рязко движение я скъса и захвърли на земята.
- Сядай! - изсъска срещу нея. - Не мърдай от стола! - заповяда, взирайки се в очите й.
След като елиминира една от пречките си, вече можеше да обърне подобаващо внимание на Салватор. А той продължаваше да пресушава банките. Древният можеше да се закълне, че някъде в очите му виждаше да проблясват искрите на "Изкормвача". Но волята на Стефан винаги е била завидна, затова за Клаус бе повече от ясно, че за да го пречупи трябва да се постарае доста повече. И всичко можеше да свърши бързо. Древният бе способен да му внуши какъв да бъде, как да се държи. Можеше да му каже да убие Елена, да я забрави, да я мрази дори. Но Майкълсън искаше да се забавлява, да усети удоволствието от победата си.
Хибрида умишлено се престори, че не чува молитвите на Елена и отчаяните й предложения. Нима малката Гилбърт си мислеше, че притежава нещо, което Клаус би поискал. Интересуваше се единствено от кръвта й, а нея можеше да получи и без доброволното съгласие на момичето. Всъщност, можеше да получи всичко от нея, независимо дали бе пряко волята й.
- Виж, Стефан, Елена няма да пострада, докато изпълняваш всичко, което ти кажа. Имаш думата ми. Но ако я пусна сега, с нея ще си отиде и стимулът ти да бъдеш послушен. Тогава ще се наложи или да те убия, или да използвам някои от дарбите си върху теб. Наистина не искам да го правя. Затова се надявам да не ме принуждаваш да стигам до подобни крайности. - усмихна се и подаде още една банка на вампира. - Ребека, скъпа, ти няма ли да се включиш? Не се дръж невъзпитано. Стефан има нужда от малко компания, докато пресушава кръвните банки.
Щом и сестра му се включи, Клаус върна вниманието си върху Елена. Изражението му стана сериозно, когато видя стичащите се по лицето й сълзи.
- О, недей, моя сладка Елена. Виж какво невероятно семейно събиране си организирахме. Имаме повод да празнуваме. Съвсем скоро ще видиш онзи Стефан, с когото толкова се забавлявахме преди години. В когото... хмм... Ребека се влюби толкова трагично.... - поклати глава. - Но всъщност ни липсва един член. Къде е брат ти, Стефан? О, чакай малко, скоро и той ще се появи, нали така, Елена? Ще побърза да спаси любимата си. Нали не мислеше, че можеш да ме измамиш? - повдигна вежди. - На твое място бих извадил телефона от джоба си и бих набрал номера му веднага. Кажи му, че не е нужно да се прави на герой. Не искаме да пострада, нали?

Елена се оказа по-послушна, отколкото предполагаше. И как иначе, ставаше дума за живота на любимия й Деймън Салватор. Момичето бе готово на всичко, за да го опази.
- О, не, Стефан. Нямам намерение да намесвам брат ти в това. Малката ти приятелка се опита да го направи преди малко. Но доколкото познават инатливия характер на Деймън, няма да се учудя ако все пак се появи. И ако не се опита да направи някоя глупост, няма да пострада. Сам знаеш, че той е значително по-опърничав от теб, затова едва ли ще успея да се справя с него без сила. - сви рамене.
Макар Стефан да си оставаше любимецът му, Клаус не можеше да отрече позитивите и на големият брат Салватор. Всъщност двамата много си приличаха. Деймън не се нуждаеше от подобни театрални изпълнения, за да убие някого, докато твърде високите морални задръжки, които притежаваше Стефан, не позволяваха на убиеца в него да се проявява. Макар любовта към малката Елена да променяше и двамата, на Деймън много по-лесно се връщаше към старата си същност. Но дори и в най-лошите си моменти, той не можеше да се сравни с изкусния Изкормвач.
Но постоянните молби и увещания сериозно започваха да му писват. Толкова трудно ли бе да разберат как ще протече вечерта? Елена не му бе нужна, Древният не искаше да я наранява. Тя бе просто онзи подходящ стимул, който да принуди Стефан да се подчини без внушение. И докато зависеше от Клаус, от главата й нямаше да падне и косъм. Но Салватор не знаеше това, затова докато смяташе, че живота й е в опасност, той покорно щеше да изпълнява прищявките на хибрида.
- Защо бих те излъгал, Стефан? Ние сме приятели. Дадох ти думата си и докато ти изпълняваш твоята част от уговорката, Елена ще е в безопасност. Никой няма да я докосне без моето разрешение. - усмихна се. - Но ме притеснява нещо друго. Любовта ти към Елена е силна и не ми позволява да се добера до теб. Колко още кръвни банки трябва да пресушиш, за да се пречупиш? Или е по-добре да променим стратегията? Мммм... например така. - Древният протегна ръка, сочейки вратата, където се появи един от хибридите му. Със себе си водеше русокосо момиче. Очите й бяха почервенели и подпухнали от сълзите, които продължаваха да се стичат по лицето й. Клаус сграбчи момичето и се приближи до Стефан. Но преди да продължи, се обърна към Елена, изсъсквайки едно: "Нито звук!".
- Убий я! - изкрещя в лицето му. - Убий я, Стефан! И ако с нея не унищожиш и последните следи от човечност в себе си, ще продължиш да убиваш! Убий я!