Then we'll let him go..след около месец,Мистик Фолс

-Деймън..
Произнесох тихо и направих още една стъпка към него.Не можех да..да понеса,че бе толкова разочарован,не можех да понеса факта,че Стефан го направи,че в този момент обичта ми към него бе дълбоко скрита в сърцето ми,и на показ излизаше само гневът,който ме обземаше.Надеждата,която си отиваше,всички напразни надежди за поне миг спокойствие и щастие с семейството и приятелите ми.Всъщност приятелите бяха моето семейство.Никой друг не ми бе останал,имах само Джеръми,Деймън и останалите хора,на които държах.А при мисълта,че можех да загубя някой от тях ме побиваха тръпки и дъхът ми спираше.А колкото до Стефан..не,нямаше го.Нямаше и следа от момчето,което бе взело ума ми.Сега той бе само един безсърдечен и непоколебим..изкормвач.Появи се само за да спаси Клаус и отново изчезна в тъмнината.Вече губех надежда и за него.Бях му повече от ядосана,сърдита ако щете.
Погледът ми срещна този на Деймън и можех да видя отражението си в кристалните му очи,които бяха изпълнени с гняв,болка и разочарование.Присвих устните си и го погледнах.В този миг той сложи длани на лицето ми и за миг сякаш настръхнах.Сякаш докосването му бе толкова необикновено,че накра тялото ми да преживее един малък стрес.Но останах фокусирана върху думите му.Знаех,че щеше да направи всичко Клаус да намери смъртта си,че щеше да направи неща,които нямаше да ми харесат,но го разбирах.
Усмихнах се съвсем леко,едвам доловимо.Пръстите ми преминаха през тъмната му коса,а след миг телата ни се допряха в една продължителна прегръдка.В интерес на истината, когато го чувствах толкова близо до себе си се чувствах по-спокойна,Исках да се успокои,да спре да мисли за проваления план,да видя отново онази негова крива усмивка,която по един странен начин караше и моята да се появи на лицето ми.
Знаех също,че щеше да направи всичко възможно да открием Стефан,но не.Вече не го исках.Стефан имаше възможността да остане,но не.Предпочете да избяга отново.С всяка една секунда го чувствах по-отдалечен.
-Нека го пуснем да си отиде,Деймън.Щом го иска,нека си отиде.
Обвих лицето му с ръце и се усмихнах мило,надявах се да ми повярва,надявах се да се успокои.
-A Клаус..той може да върви по дяволите!Писна ми да бягам,да се крия,да изтръпвам във всеки един път,в който не мога да се свържа с Джеръми или някой от вас.Нека ме убие ако иска,единственото ми желание е да стои далеч от теб,от вас.
Говорех сериозно,гледайки го право в очите.През времето,в което Стефан го нямаше с Деймън определено се бяхме сближили,готвехме заедно,излизахме,смеехме се,това бяха единствените ми свободни мигове.Точно така,чувствах се свободна в тези моменти.Всичко с него беше толкова неочаквано и спонтанно,а именно това го правеше хубаво.