Из гробището

by **Damon Salvatore** Нед Окт 21, 2012 4:34 pm

[You must be registered and logged in to see this image.]

by **Rebekah Mikaelson** Нед Яну 20, 2013 1:17 pm

Вървях по неравния път през гората,а сълзите се стичаха по лицето ми една след друга.Дишах тежко,а погледът ми бе замъглен.Крачките ми бяха несигурни,тялото ми се удряше в крайпътните дървета,а ръцете ми бяха неспособни да ми помогнат в този момент.Чувствах,че целият ми свят се сриваше.Опрях се на едно дърво,а тялото ми се свлече надолу по кората на дървото.Сведох главата си надолу,а лицето ми бе закрито от косата ми,спускаща се надолу.Картините,които бяха в съзнанието ми щом затворех очи не спираха да се повтарят.Окървавеното лице на Стефан,виковете и риданията на безпомощното момиче,което той уби без дори да се замисли. Как вече нямаше и помен от него,от самоконтрола..нямаше го.Ръката ми се спусна към джоба на дънките ми и треперещите ми пръсти едвам набраха номера на Деймън.
-Деймън..моля те,ела.Моля те..
Изхлипах,надявайки се да провери гласовата си поща възможно най-бързо.А защо мобилният му бе изключен..ами ако Клаус го бе наранил,ако го бе хванал?По дяволите..защо?Защо трябваше да се случва всичко това?!
Надигнах се и отново започнах да вървя.Крачех по шосето около още тридесет минуди и накрая стигнах до гробището.Имах нужда да бъда при семейството си,имах нужда от това да съм с тях,дори и да знаех,че това там са просто надгробни плочи.Дори да знаех,че никога няма отново да бъда с тях,дори да знаех,че съм съвсем сама.
Облегнах гърба си на плочата,а щом притворих очи няколко сълзи се търкулнаха по страните ми.Състоянието,в което се намирах..не можех да го опиша.Дори бих казала,че сякаш бях в безтегловност,че не чувствах нищо друго освен болката и загубата.
-Къде си,Дей...
Попитах съвсем тихичко.Изпитвах огромната нужда от това той да е с мен сега.Не можех да го обясня,просто имах нужда от него,а го нямаше.Сякаш беше изчезнал.Чувствах се като един призрак,чувах само ехото си,безжизненото ми тяло бе отпуснато върху ледената земя,а главата ми бе опряна на плочата.

by **Niklaus Mikaelson** Вто Яну 22, 2013 8:01 pm

Стъпките му, бавни и равномерни, звучаха ясно и отчетливо на фона на гробната тишина. Всъщност, подобно определение звучеше едновременно иронично и някак цинично, предвид това къде се намираше. Цялото гробище бе пропито с онова особено тягостно усещане, което караше младите, но самонадеяни тийнейджъри да побягват с писъци. И в тази обстановка, Никлаус се разхождаше напълно спокойно. Разбира се, далеч съм от мисълта, че той бе в състояние да изпита каквото и да е смущение от факта, че се намираше сред мъртъвци, но у него липсваше и въпросното чувство за смърт и печал. Съзнанието му бе напълно обзето от мисли за първородната Петрова. Татя, чието съществуване бе белязало толкова дълбоко живота му, бе изместила напълно притесненията му относно хибридите, Елена Гилбърт и братята Салватор. Макар да бе решил проблемите си със Стефан, опърничавият Деймън си оставаше фактор, който не бе за пренебрегване. И ако някой можеше да попречи на плановете му, то това беше именно по-големият брат. Но в момента това ни най-малко не го интересуваше.
Само преди няколко часа, Майкълсън се бе върнал от Париж. Но престоя му в "Града на любовта" остави само негативно усещане у него. Разбира се, изключвайки срещата му с Мередит, която независимо колко години минаваха, си оставаше все същия приятен събеседник. Във Франция Клаус се опита да открие своя стара познайница, която бе може би единствената, способна да му помогне в търсенето на Татя. Но не успя да открие нито вещицата, нито каквото и да било доказателство, че първата Петрова наистина е жива. И сега, вбесен на себе си и света като цяло, хибрида търсеше място, където да остане сам.
И за щастие, тази вечер, за разлика от всяка друга, в гробището нямаше никого. Бе напълно спокойно... или поне докато в далечината не се чуха неистовите хлипания на младо момиче. В началото Клаус помисли, че е случаен минувач, върху когото да излее цялата насъбрана ярост, но след това разпозна гласа на Елена. Нима малката Гилбърт бе решила, че след всичко станало, е разумно да се шляе сама из гробищата.
За секунди се озова на метри от нея. В началото не се показа. Стоеше скрит в тъмнината и я наблюдаваше. Видимо разстроена, тя търсеше Деймън. Каква изненада! След като загуби Стефан, сега спокойно можеше да се наслаждава на другия брат. Но любовният им триъгълник не интересуваше Клаус. Времето, което прекара гледайки я, използва, за да я сравни отново с нея. Външно си приличаха толкова много, че ако се абстрахираше от досадния й непрестанен плач, можеше (едва за няколко секунди, разбира се) да повярва, че пред него стои Татя. Но не беше тя...
Древният разтърси глава, прогонвайки натрапчивите мисли и бавно се приближи към Елена.
- Боя се, че Деймън не е тук. - проговори тихо. - Не смяташ ли, че гробището е странно място за среща? Или Салватор има особено разбиране за романтика...?

by **Rebekah Mikaelson** Вто Яну 22, 2013 8:33 pm

Може би бяха минали минути,часове..не се знае точно времето,което бе изминало,но тялото на Елена ставаше все по-безжизнено,някои биха го нарекли мъртво.Студената прегръдка на земята,го бе обгърнала,стискайки го и пропивайки се дълбоко в него,чак до костите й. Устните й бяха придобили син отенък заради студа,който тя вече дори не изпитваше.Заедно с риданията и стотиците сълзи,които се спускаха по бледите й страни момичето бе започнало да се унася.Пръстите й,вкочанени,държаха здраво мобилният телефон,който така и не издаде звукът,който тя искаше да чуе.Така и не прие обаждане от Деймън,защото такова обаждане всъщност нямаше.Елена дори не подозираше кой я наблюдава зад дърветата,големият лош вълк,хаха,не.Нещо по-лошо.
Щом до слухът й достигна така познатият тембър Елена отвори широко очите си,опита се да се изправи,но тогава сякаш крайниците й не искаха да вършат работата си и тя отново се намери на земята.Изражението й веднага придоби сериозен вид.Кръвта в тялото й започна да извършва кръговрата си на двойно по-силни обороти и брюнетката придоби отново що-годе нормалния си вид,изключвайки подпухналите й от плач очи.
-Какво..какво търсиш тук?
Промълви с неравен тон момичето,този път се изправи успешно,опирайки се на надгробната плоча.Елена не се страхуваше от Клаус,той й бе отнел почти всичко,което обича..нямаше от какво да се страхува.Ако допреди малко се молеше Деймън да дойде,то сега това бе последната й мисъл,последното нещо,което искаше да се случи.Щеше да направи всичко за да го предпази,не искаше да въвлича и него в това,дори и да знаеше факта,че щом той разбереше какво е станало щеше да е повече от бесен,но това не променяше факта,че го правеше за негова сигурност.
-Не ти ли стигна шоуто за днес?
Попита Гилбърт и физиономията й стана нацупена също като на малко сърдито дете,на което бяха взели куклата.

by **Niklaus Mikaelson** Вто Яну 22, 2013 9:09 pm

"Какво търсиш тук...?"
Устните на Клаус се извиха в широка усмивка. Нима Елена бе толкова наивна да мисли, че хибрида ще й дава подобни обяснения? Не. В нейните очи той бе онова зло, което съсипваше всеки миг на щастие в живота й. Ако до нея достигнеше дори и минимална част от това, което се случваше с Древния, то образа му щеше да придобие съвсем други щрихи. Щрихи, които щяха да го доближат до нея. А той упорито продължаваше да отрича, че притежава подобни слабости. Чувства като любов и състрадание му бяха чужди и макар това, което изпитваше към Татя да бе силно, той отказваше да признае, че я обича.
- Това, което наричаш "шоу", за мен бе необходимо представление. Добре разбираш, че Стефан беше пречка, която трябваше да отстраня. Връщането на "Изкормвача" вероятно не бе съвсем нужно, но го направих заради Ребека и глупавото й увлечение. - сви рамене. - Мисля, че относно това двамата с теб сме на едно и също мнение. Интересът й вбесява и мен. Но малката ми сестричка се нуждае от подходящ стимул, за да ми служи вярно... за да не се налага да използвам средства, които не ми допадат. Твоят скъп Стефан се оказа точно това, от което имах нужда, за да я привлека отново на моя страна.
Едва ли Елена бе в състояние да проумее мотивите, които стояха зад действията му. И съвсем не бе необходимо. Освен това Клаус не се интересуваше какви чувства таи момичето към него. Вероятно го мразеше, дори ненавиждаше и ако действително бе така, то имаше пълното право. За кратко време, хибридът бе отнел от нея толкова много, че тя напълно оправдано копнееше за смъртта му.
Никлаус пристъпи още няколко крачки, приближавайки се към нея. Бе на достатъчно разстояние, че ясно да разчете надписа на надгробната плоча, до която стоеше. "Грейсън и Миранда Гилбърт" бе изписано с големи, черни букви върху мрамора.
- Родителите ти, предполагам? - попита с нескрит интерес. Но вместо очаквания отговор, Клаус получи поредната резервирана реакция и нацупена физиономия. - Не ме разбирай погрешно, Елена. Срещата ни бе напълно случайна и си свободна да си тръгнеш, когато поискаш. Не съм тук, за да те нараня. Нито теб, нито Деймън. Поне не тази вечер. - усмихна се.

by **Rebekah Mikaelson** Вто Яну 22, 2013 9:45 pm

И какво трябваше да направя сега?Да бягам,да си тръгна?Не.В това нямаше да има абсолютно никакъв смисъл.Вярно е,мразех го,ненавиждах го..исках да изчезне от лицето на земята,но..в крайна сметка всички бяхме хора,нали?Бях повече от убедена,че има причина той да се държи така,да е толкова безкомпромисен и приличащ на луд,бях убедена,че има и добра страна,скрита дълбоко в него.Не,нямаше да се опитвам да я открия,не ме интересуваше,а и не беше нужно.Все пак той беше мой враг,най-големият ми враг.Просто за един момент щях да спра да се държа като улашено момиче и щях да преглътна мъката и страданието.Може би ви се струва нереално,как бих могла при положение,че той ми отнема всичко малко по малко?Е,да приемем,че тази вечер щеше да продължи да изненадва както мен,така и Клаус.
-Да,те са.
Отвърнах някак смирено,поглеждайки го в очите.Не зная дали в момента на лицето ми се бе появила лека усмивка,или чувствах,че устните ми се изкривяват от студа,но определено се случваше нещо.Просто се опитвах да..изключа емоциите си,както казваха Деймън и Стефан.Исках за миг да погледна реално над нещата,загърбвайки цялата болка и скръб.Исках да забравя..
-Понякога..не ти ли се иска да забравиш?
Изплъзна се от устните ми,сякаш по-скоро си го казвах наум,но явно не бе така.Погледнах към него предпазливо,но след това устните ми отново се извиха в свенлива усмивка.Не можех да се позная,,не можех да позная момичето,което сега общуваше най-спокойно с най-големия си кошмар.В следващия момент,в който отново го погледнах сякаш придобих една смелост и увереност.Сякаш наистина не бях уплашена.А дори за миг ми се стори интересен събеседник.И сега е моментът да се запитам..какво по дяволите става с мен?Как мога дори да си помисля това за него.Защо бях толкова наивна и защо трябваше да виждам доброто във всяко едно нещо,и все пак това нямаше да промени държанието ми.Бе ми писнало да упорствам и да бягам.Може би трябваше да опитам по друг начин..да намеря някакъв..общ език с него,нямах и идея.

by **Niklaus Mikaelson** Вто Яну 22, 2013 10:16 pm

Момичето продължаваше да изненадва Клаус. Хибридът й даде пълна свобода на действие. Можеше да си тръгне по всяко време и той нямаше да направи дори опит да я спре. Но вместо да се отдалечи от него, тя продължаваше да стои неподвижна на мястото си. Вцепенена от страх може би? Не, Никлаус ясно усещаше всяка бегла емоция, което преминаваше през девойката. Не му убягна и объркването от внезапното дружелюбно поведение, което показваше. А бързината, с която сменяше явния страх със силна увереност, искрено го забавляваше.
- Смела си. - усмихна се. - Дори бих казал, че съм силно впечатлен от теб, Гилбърт. Но не съм сигурен дали смелостта няма да ти изиграе лоша шега, въпреки всичко. Не можеш да намериш общ език с мен, нали знаеш? - попита, щом достигна до мислите й. - Но ще се радвам да видя как ще се опиташ да го направиш.
Дързостта на Елена действително бе забележителна. И той продължаваше да намира все повече сходства с рода Петрова в нея. И както предполагаше, просто й бе необходим подходящ стимул, за да покаже именно тази страна от характера си. А тези толкова типични черти за всяка една Петрова не можеха да изчезнат просто така. Клаус имаше на разположение хилядолетия, за да разбере точно как да изкара наяве най-прекрасните им страни. И безпогрешно натискаше бутоните на малката Гилбърт, така че тя да избухне точно, когато той поискаше.
Майкълсън се приближи до надгробната плоча и бавно прокара пръсти по релефния надпис. След което просто седна върху пръстта, опирайки гърба си в плочата.
- Да забравя какво? - повдигна вежди. - И все пак, всичко, което ми се е случило с времето се е превърнало в ценен урок. Помня всяка минута от хилядолетния си живот. И дори и да искам, съм неспособен да забравя. При теб, от друга страна, нещата са много по-прости. Съзнанието ти е толкова лесно за манипулация, че стигат едва няколко думи, за да те накарам да забравиш всичко, което си преживяла досега. Мога да те накарам да вярваш във всичко, което поискам. Да забравиш Стефан... - подсмихна се. - Разбира се, това би убило удоволствието ми. А сега бъди добро момиче и спри да ми задаваш подобни въпроси. Вместо това защо не ми разкажеш какво се е случило с родителите ти?

by **Rebekah Mikaelson** Вто Яну 22, 2013 10:37 pm

Много добре знаех,че това,което си мислех сега и това,което исках да направя бяха пълни глупости,Да си мисля,че мога да намеря общ език с Клаус?Абсурд.Но явно тази вечер наистина щеше да е вечер на изненадите,щеше да е ценна за мен,може би щеше да е една стъпка към израстването ми,един ценен урок.
-Но не пречи да опитам,нали така?
Въздъхнах и потърках нервно дланите си по бедрата ми.Направих няколко крачки и седнах срещу него,кръстосвайки краката си един в друг.Разтрих дланите си,защото температурата определено не бе от най-високите.
-Нямаш ли..такава дарба,с която мога да се сгрея?-казах по-скоро на шега,усмихвайки се широко.Откъснах едно стръкче трева и започнах да си играя с него,докато говорех.С всеки един път, в който разказвах историята за това как са починали родителите ми сякаш..ми ставаше по-лесно.Говорех един и същи неща,казвах че съм добре,но сега беше различно,не,не бях добре,а и дали съм добре бе последното нещо,което го интересуваше.
-Предполагам знаеш историята,но щом искаш,добре.Удавиха се..катастрофирахме,колата падна в реката,единствената оцеляла бях аз.Стефан,той..-направих малка пауза,защото само при мисълта за него всичко у мен се преобръщаше-той спаси животът ми.Той ме извади.
Довърших и погледнах към Клаус.
-Какво ще кажеш да..играем игра.Но сега аз ще поставя правилата.Аз ще те питам въпрос,а след това ти мен.Не,не се опитвам да те опозная,да те анализирам или нещо такова,просто дори аз самата не знам какво правя.По-добре аз да ти го кажа,отколкото да се ровиш в мислите ми.
Засмях се и го погледнах в очакване.
-Оу, и не приемам "не" за отговор.-допълних.

by **Niklaus Mikaelson** Сря Яну 23, 2013 7:50 am

Никлаус почти не отделяше поглед от момичето. Макар съзнанието й да бе като отворена книга за него, той все още намираше за прекалено трудно да вникне зад подбудите й. И от обърканите и хаотични мисли изглеждаше, че тя самата не е напълно наясно с действията си. Което означаваше, че срещата им ще бъде дори по-интересна, отколкото предполагаше.
Изведнъж хибридът се изправи на крака и свали якето от гърба си. Приближи се до Елена и внимателно го наметна върху нея. А изненаданото й изражение го накара отново да се усмихне.
- Не ме гледай така. Макар и психопат, както ме наричате, не мога да позволя любимата ми двойничка да измръзне, нали? Освен това, ако братята Салватор все още не са ти показали как един мъж трябва да се отнася с жената до себе си, ще се наложи да им преподам няколко урока. - засмя се и се върна обратно на мястото си.
Внезапният (или не чак толкова) интерес, който Елена показваше спрямо него изобщо не го учудваше. Бе напълно в рамките на нормалното момичето да се опитва да го разбере. Така вероятно щеше да успее да вникне в това, което се крие зад действията му и дори можеше да спре да го ненавижда. Но Никлаус не се интересуваше от чувствата й, още по-малко от това, което изпитваше към него. Странното в случая беше, че той продължаваше да води безсмислени разговори с Елена и дори се съгласи на нелепото предложение за "игра" между двамата. Но така или иначе нямаше нищо по-подходящо за вършене тази вечер. И вариантите му бяха силно ограничени. Можеше да се опита да успокои нервите си с някой непознат и невинен човек или да продължи да се забавлява с безсмислените опити на Елена да го опознае.
- Напротив. Искаш да ме анализираш. Няма да се учудя ако дори ме попиташ защо продължавам да съсипвам живота ти. - засмя се. - Но нека не гадая. Слушам те, питай каквото поискаш, а за мен ще остане да преценя дали заслужаваш отговор.

by **Rebekah Mikaelson** Сря Яну 23, 2013 5:11 pm

След думите си осъзнах,че дори не знам какво точно искам да го питам и дали искам да го попитам нещо изобщо.Бях убедена,че зад фанатичната си и студена страна,обвита в дебела кора от лед, се криеше една напълно непозната за мен личност.Не ми бе толкова интересно да го опозная,отколкото начинът,по който отвръщаше на всяка моя дума. Клаус бе наистина непредсказуем,признавах го.Много пъти се бях убеждавала в това.А ето,че следващият му ход също ме накара да се изненадам,поне до една степен.Все пак Клаус винаги е бил кавалер дори по един странен начин,но факт.
-Благодаря,предполагам ще свърши работа.
Отвърна след като усетих меката и топла материя върху гърба си.Отместих косата си назад, за да не ми пречи и отново погледът ми се спря върху Клаус.
Учуди ме също така факта,че той дори не възрази на глупавото ми предложение за игра.Не знаех дали се преструва,че не му пречи или беше просто търпелив.
Всъщност дори не ми пукаше дали го анализирам или не,просто бях предпочела да остана тук и да видя какво ще стане,а не да се прибера у дома,отново в тъмната ми стая,да легна на леглото и да мисля за всичко,което беше станало,защото имаше опасност мозъкът ми да се пръсне.
-Е..да започваме тогава.-поех си дълбоко дъх и отново погледът ми намери неговия.
-Като за начало..защо реши,че ще останеш тук и ще играем на глупавата игра?
Попитах разсеяно и зачаках отговора му.Това щеше да ми даде малко преднина, за да измисля следващият ми въпрос.

by **Niklaus Mikaelson** Сря Яну 23, 2013 5:34 pm

Очите му продължаваха да са вперени в нейните. Не разбираше защо изглеждаше така изнервена, щом до момента той изпълняваше всичко, което тя поискаше. Съгласи се да участва в иначе нелепата й игра и до момента не бе показал по никакъв начин желанието си да я нарани.
А ако трябва да бъдем честни, хибридът никога не бе изпитвал подобно желание. Всичко бе просто стечение на обстоятелствата и то по начин, който оставяше малката Елена в твърде неблагоприятна ситуация. Но не можеше да отрече, че досега никога не бе сторил нещо, с което да я нарани физически. Разбира се, ако изключим ритуала, където се налагаше да я убие, за да се превърне в хибрид. Но извън това, действията му не застрашаваха по никакъв начин живота й. Дори напротив, много пъти се включваше точно навреме, за да я спаси.
Именно затова не разбираше защо е толкова нервна. Макар и от една страна да бе напълно разбираемо. Все пак не всеки ден и не на всеки се отдаваше възможност да общува с Никлаус. И то не просто с Никлаус, а с толкова дружелюбен негов вариант.
- Стига, Елена. Или ми задай въпрос, чийто отговор наистина те интересува, или просто ще спрем до тук. И тъй като няма да получиш отговор на нелепото си питане, то значи е мой ред. Да видим... - хибрида хвана брадичката си с ръка, с видимо замислено изражение. - Спомняш ли си какво те попитах в имението? Ако заплашвам живота и на двамата братя, кого би спасила?

by **Rebekah Mikaelson** Сря Яну 23, 2013 6:31 pm

Погледът ми не се отделяше от него и в един момент сякаш пред очите ми изникна онази гледка,на..Стефан.Сякаш ме връхлиташе и не можех да се отърва от това.Премигнах няколко пъти объркано и си поех дъх.Очаквах Клаус да отговори по този начин,в интерес на истината,че очаквах да ми даде нито един отговор,това бе напълно в негов стил.Да е потаен,да крие,да лъже,когато му е изгодно,въпреки че сега нямаше никаква полза от това.
Предпочетох да не отразявам думите му относно въпросът ми,но при неговият сякаш кожата ми настръхна и изражението ми стана съвсем сериозно.Защо толкова искаше да знае това?Защо имаше такъв интерес към това,кой ще избера,защо бе толкова важно за него,кой притежаваше сърцето ми?Или поне така изглеждаше.
-И двамата.
Отсякох и се усмихнах сякаш не по моя воля.Ето,че бе дошъл и моят ред.Вече знаех какво ще го попитам.
-Къде е Стефан?
Погледът ми се впи в неговия.Знаех,че нямаше да ми каже,но не знаех защо тогава пропилявах реда си с поредния безсмислен въпрос.Никога нямаше да ми каже къде е Стефан.Винаги щеше да остане съществото,което унищожаваше със замах живота ми.
-И този път,моля,не пропускай отговора си.Не е честно,а ти си човек на честта,нали така?
Присвих очите си и се усмихнах небрежно.Не можех да кажа,че любопитството ме изгаряше,защото имаше минимален шанс да ми каже нещо.

by **Niklaus Mikaelson** Сря Яну 23, 2013 7:13 pm

"И двамата" бе отговор, който не се нравеше на Никлаус.
Любовта на Елена към братята безспорно бе голяма, но хибридът се питаше в открито съревнование, кой от тях би победил. И изобщо съществуваше ли възможност един от двамата да надвие в подобен сблъсък? И, съдейки по това, което се въртеше в главата му, съвсем скоро Древният щеше да организира подобна среща. Не, защото искаше да наранява някой от двамата, нито дори Елена. Просто любопитството в подобни моменти надделяваше. Да, точно онова извратено любопитство, което бе довело до смъртта на не един и двама.
- С подобни отговори ме принуждаваш да изпитам любовта ти. Дори си представям картината. Двамата братя, мои пленници, а ти си единствената, която може да ги спаси. Но за целта трява да избереш един, който да пощадя. Само един, Елена. - усмихна се хитро. - Интересна идея, нали? А още по-интересно е кой от тях ще оцелее. Милият, романтичен Стефан, влюбен до лудост в теб, може би. Ако трябва да съм честен, когато за първи път се запознах с него, виждах единствено безпощаден убиец. Ти си го променила почти до неузнаваемост. Дори ме накара да се съмнявам във влиянието си върху него. Бях убеден, че любовта му ще надделее и ще се наложи да го изнудвам с теб, за да върна "Изкормвача". Но засега изглежда, че хипнозата ми върши достатъчно добра работа. Разбира се, тук се появява и другият брат. Деймън е пълна противоположност на Стефан, нали? Разбирам те. Деймън е много по-вълнуващ, по-интересен дори. Няма я тази сигурност, която имаш, когато си със Стефан. Това те привлича в него. Падаш си по лоши момчета, нали? - кривата усмивка продължаваше да разтегля устните му, придавайки му един особен, дори насмешлив вид.
Въпросът на Елена не закъсня и този път отговаряше точно на предположението на Клаус. Но нима мислеше, че ще я улесни до такава степен? Бе неимоверно лесно да й разкрие местоположението му, за да може да хукне подире му, опитвайки се да го върне. Но в замяна, той щеше да получи само негативи. Да отдалечи Елена от себе си, бе равностойно на загубата на десетки потенциални хибриди. Освен това възможността да пречупи Стефан и да се пребори с въздействието на Клаус също бе... може би не голяма, но достатъчна, за да кара Древния да изпитва притеснения.
- Не знам. - отсече кратко и ясно. - Вероятно е по-добре да се обърнеш към Ребека с този въпрос, защото Стефан е с нея. Изгубих следите им, а и не ме интересува къде са и какво правят. Стига ми, че не ми се пречкат. - усмихна се. - Да продължим нататък. Имайки предвид колко обичаш Стефан... и Деймън, някога мислила ли си за бъдещото? Ако се наложи да избереш един и не няма да питам отново кой би бил, след няколко години ти ще остарееш, а той ще си остане същия. Замисляла ли си се за възможността и ти да станеш вампир?

by **Rebekah Mikaelson** Сря Яну 23, 2013 7:59 pm

Държанието му беше започнало да ме изнервя все повече и повече.Защо толкова много искаше да знае кой бих предпочела,като дори самата аз не знаех.А и нима можех да избера един от двамата?Стефан и Деймън винаги бяха до мен в най-трудните моменти и ситуации.Едва ли някога бих успяла да разбера кой предпочитах,това просто нямаше да бъде възможно.
Обичах Стефан,да.Обичах го повече от всичко на този свят.Бях се влюбила в него от пръв поглед и той ми помогна да забравя поне малко цялата работа със смъртта на родителите ми.С него се чувствах сигурна и знаех,че щеше да направи всичко за мен,както и аз за него.Деймън обаче беше другата крайност.От него можех да очаквам всичко и по всяко време.Беше непредсказуем и винаги успяваше да ме изненада с нещо и това донякъде ми харесваше.Харесваше ми необятното,в което отивах,когато бях с него.
-Не знаеш?-върнах се отново в реалността,където с Клаус играхме малката си игра.Как така нямаше да знае къде беше Стефан?Щом спомена Ребека цялата изтръпнах.Какво ли правеше сега?Дали беше добре?Ще можеше ли сам да се справи с всичко това?Толкова много въпроси,на които нямах отговор,а исках да разбера всичко час по-скоро.
Да бъда вампир?Погледнах го изумена?Нима беше толкова глупав?
-Знаеш ли,мислих те за по-умен от това.Според теб ако исках да бъда вампир нямаше ли досега да бъда?Все пак както ти казваш имам и Стефан,и Деймън до мен.И не Клаус .. няма да мога да избера кой от двамата да ме превърне,но по-важното е,че не искам да бъда вампир.Не искам да се превърна в чудовище,като теб и цялото ти семейство!-само при мисълта да бъда една от тях и ми се повдигаше.Щях да бъда всичко друго дори и мъртва,но никога нямаше да се превърна във вампир!
-Но..хаха,май забравих добрите си обноски.Извини ме за детското ми държание.
Усмихнах се и сега бе време за следващия ми въпрос.Защо ли името на златната му сестра ми се въртеше в главата.
-Ребека..истина ли е,че е обичала Стефан?Как се запознаха?
Попитах с доловимо любопитство,повдигайки едната си вежда.

by **Niklaus Mikaelson** Сря Яну 23, 2013 10:36 pm

- Да, Елена, не знам. Нямам представа какво е точното местоположение на Стефан. Знам в коя част на Щатите се движат, но не мога да кажа със сигурност къде са в момента. Ако толкова държиш да разбереш, обади се на Ребека. - сви рамене.
Разбира се, Никлаус добре знаеше къде се намира сестра му в момента. Но тази толкова ценна информация смяташе да запази само за себе си.
Вместо това, с удоволствие наблюдаваше как малката Гилбърт се напрягаше при всяко споменаване на русокоската древна. Макар да бе лудо влюбена в Деймън, симпатиите й към Стефан бяха достатъчно силни, за да изпитва ревност при мисълта, че Ребека е с него. Е, ревността бе едно от многото силни чувства, които изпитваше, наред със страха за неговата безопасност. Но смъртта му не можеше да подпомогне Никлаус по никакъв начин, а Ребека никога не би си позволила да го нарани. Така че Елена можеше да напълно сигурна и спокойна, защото живота на Стефан бе в безопасност, доколкото това зависеше от древното семейство.
- О, Елена, аз далеч не съм просто чудовище. Но не очаквам ограниченото ти мозъче да разбере подобна сила, подобна отговорност. - засмя се развеселено.
Разбира се, въпросът за Ребека и Стефан не закъсня. Но ако Никлаус я върнеше още в самото начало, разказа щеше да се окаже твърде дълъг и вероятно не особено приятен за момичето. Затова реши да съкрати историята, поне доколкото бе възможно.
- Ммм.. харесва ти да се ровиш в миналото, нали? - подсмихна се. - Предполагам, че това, което ще ти кажа, ще те успокои поне от части. Ребека никога не е била влюбена в Стефан. Изпитваше силно увлечение и по онова време той наистина бе доста колоритна личност. Но доколкото съм запознат, между тях никога не е имало любовни чувства. Но няма как да я съдя. Сестра ми е известна с неумението си да подбира мъжете, които вкарва в леглото си. И далеч не визирам единствено Стефан. Но за срещата им вината е изцяло моя. Вървейки по следите на Катрин, достигнах до брятата Салватор, а Стефан бе по-интересният от двамата, поне по онова време. Затова се насочих към него, а Ребека просто следваше указанията ми. - усмихна се. - А сега, за да видиш колко добър мога да бъда, ще ти дам право на още един въпрос. Сигурен съм, че можеш да измислиш и нещо по-добро от връзката на Ребека и Стефан.

by **Rebekah Mikaelson** Пет Яну 25, 2013 3:04 pm

-Знаеш ли Клаус..любовта,която изпитвам към Стефан ми напомни на една история,която майка ми ми бе разказала,но без да знае,че всеки път тайно я проследявах до там,а след като тя си отидеше,аз отварях кашоните и старателно разглеждах снимките и надписите.Всеки ден тя се качваше на тавана, присядаше на люлеещия се стол и започваше един по един да отваря прашните кашони. Всички те бяха скрили умело, спомените от нейното далечно минало. Нейната отминала младост. Всеки път, когато изкачваше първите няколко стъпала водещи към тавана си повтаряше, че няма да си позволи да се разстрои, но вътре дълбоко в себе си знаеше, че няма да е така.
Сред десетките кашони, всеки криещ в себе си тайни и факти за определен етап от живота й, имаше един пожълтял и овехтял от времето кашон съдържащ в себе си цялата болка на едно разбито женско сърце. Между измачканите страници на ученическите й тетрадки, тя търсеше първите трепети на детската й любов. Първата й любов. Единствената й любов. Заградени в сърчица, нейното и неговото име се кипреха във всяко ъгълче на всяка една страница. Сякаш имаше значение... Сякаш имаше смисъл...Да,може би със Стефан няма да сме вечно заедно,но никога няма да забравя това,че той е човекът,към който за пръв път изпитах нещо истинско.Рови се във всичките ни тайни,ако искаш,не ме интересува.Не мога да отрека и любовта си към Деймън,тя е любов,която ме поглъща.-говорех,притаила дъха си.
-Надявам се сега всичко околко отношенията ми с братятя ти е ясно.-усмихнах се.Знаех,че бе напълно ненужно да му казвам всичко това,но ми бе омръзнало да ме разпитват,да очакват обяснение от мен.Не можех да избера между тях,не можех да загубя нито един от тях,колкото и егоистично да бе това.Не ме интересуваше миналото на Стефан с Ребека,беше минало,нещо,към което се надявах да не се върне.
-Обичал ли си истински?
Изрекох в един миг,а очите ми се взираха в неговите.Въпросът излезе от устните ми без дори да се замисля.Да,може би смяташе,че съм едно жалко същество,подвластно на чувствата си,но това не бе важно за мен.

by **Niklaus Mikaelson** Съб Яну 26, 2013 3:23 pm

Древният мълчаливо слушаше думите на Елена. Една част от него, онази, която все още пазеше спомена за човешкия му живот, я разбираше и дори я съжаляваше. За няколко секунди през съзнанието му премина спомена за любовта, която изпитваше към Татя - първата и единствената жена, на която подари сърцето си.
Но тези няколко секунди на отклонение от нормалното мислене и съществуване, Клаус предпочете да не отбелязва гласно. Пък и споделянето на подобна информация с някого като Елена можеше, най-малкото, да му изиграе лоша шега.
Когато най-после дойде на себе си, изтласквайки далеч от съзнанието си спомена за първата Петрова, Никлаус започна да гледа по-скоро с насмешка на сърцераздирателната история за майката на Елена.
- О, Елена. Ти си добри по-жалка, отколкото предполагах. - засмя се, изправяйки се на крака. - Знаеш ли, докато Ребека ме убеждаваше, че си напълно ненужна, аз бях убеден, че в теб се крие поне една частица от буйния нрав на Петрови. Но с безсмислици като тази, доказваш колко съм сгрешил. И бих казал, че си по-скоро срам за рода. Не приличаш на нито една от тях... ни най-малко. - поклати глава, с видимо разочаровано изражение.
Не можеше да отрече, че някъде в Елена виждаше щрихи от въпросния буен нрав. Но в сравнение с откачената Катерина и темпераментната Татя, Елена бе едно жалко и нищожно, едва мъждукащо допълнение на фамилия Петрови. И ако не бе така ценната й кръв, Никлаус щеше да я убие само, защото петни името на една толкова велика фамилия.
- Търсиш общи черти между нас ли? - засмя се. - Да, Елена, обичал съм. - отговори просто, наблюдавайки как изражението на момичето се промени от ядосано към искрено изненадано. - Обичам Ребека. Обичам братята си, по един или друг начин. И макар да ме мислиш за жесток, задето разнасям по-голямата част от семейството си в ковчези, правя всичко това за тяхно добро. Но нещо ми подсказва, че питаш за съвсем друг вид любов, нали така? Ако те интересува дали някога съм бил влюбен, то отговорът е "не". Любовта е слабост, присъща за човеците. А аз не съм човек и не мога да си позволя слабости. Вероятно ако Ребека не бе толкова погълната от Стефан, отдавна щях да съм изтръгнал сърцето му. - сви рамене. - Мой ред е. Какво знаеш за така нареченото проклятие на рода Петрова?

by **Rebekah Mikaelson** Съб Яну 26, 2013 5:06 pm

Изглеждаше толкова лесно..толкова лесно да си мъртъв и да не изпитваш нищо.Да можеш да спреш емоциите и чувствата си,да не мислиш за никого,единствено за собственото си благо,да правиш каквото поискаш,но това..не е живот.Това бе просто едно съществуване,а има ли смисъл прост да съществуваме?Да нямаме истинска и реална цел,която да ни води по пътя и да знаем,че времето не е вечно и че трябва да изживеем всеки един миг като че ли все едно ни е последен?Именно това различава хората от другите същества,те чувстват и живеят,а другите просто съществуват.
-Знаеш ли какво?Не ме интересува дали приличам на рода Петрова,а и не искам.Не искам да приличам на Катрин,която при всяка опасност бяга и се крие в някоя миша дупка,не искам да съм лъжкиня и да използвам и подвеждам хората само за да постигна своето.Има много други начини,вярно е,че те са по-трудни,но са истински.И знаеш,че си постигнал това, което искаш с чест и достойнство.За какво ми е да се превръщам в едно чудовище,което не чувства и е обгърнато от егоизма си?Може да съм жалка,Клаус,но живея.
Говорех с един плам в гласа,с увереност и сигурност.Говорех бързо,дори на места думите ми се преплитаха,кръвта ми кипеше,усещах как тялото ми гори.
-Защото имам сърце,което бие,което изтласква кръвта в тялото ми и ме прави жива!Защото мога да чувствам,да тъжа,да съм щастлива,да се гордея,да бъда засрамена,да бъда ядосана.Това вие не можете да го изпитате и колкото и да се опитваш да ме убедиш,че няма по-хубаво нещо от това-няма да успееш!Защото това е истинско!Това е човешко..а хората у вас отдавна са погребани.Вие мамите,лъжете,изтезавате,убивате дори и какво получавате от това?Нищо.Единствено удовлетворението,което изпитвате,когато изтръгнете още едно сърце,когато унищожите още един живот.
Пръстите на ръцете ми се бяха свили в юмруци,а устните ми вече пресъхваха.Гневът у мен растеше.
-Изненадваш ме, не бих и помислила,че можеш да изпиташ някакво чувство и то за обич.Може би има някаква надежда за теб,която ти естествено няма да приемеш.
Поклатих глава.Гневът,който взимаше връхна точка у мен щеше да ми изиграе лоша шега затова за миг се опитах да се успокоя и да асимилирам въпроса му.
-Какво знам ли?Почти нищо.Знам,че играя ролята на марионетка,на кукла на конци и ме държиш в ръцете си,и не само мен,а и хората,които обичам,но знаеш ли,един ден това ще приключи!И няма да бягам,няма да се скрия като Катрин,дори не знам защо й се възхищавате толкова,не знам колко по-жалка и нищожна може да е.
Поклатих отрицателно глава,а в погледът ми се четеше желание за мъст,омраза,ненавист....чувства,които досега...ми бяха непонятни.
-Защо толкова се нуждаеш от тези хибриди?Можеш да имаш цялата сила на земята,но когато си сам има ли смисъл,Клаус?
Попитах,присвивайки очи.

by **Damon Salvatore** Съб Яну 26, 2013 8:48 pm

Беше изключил телефона си.Не искаше никой да го занимава точно в този момент.Това,което се случваше с брат му не му харесваше.Та нали Деймън трябваше да бъде лошият,злият.Този,който винаги караше другите да страдат.
Отиде в Мистик Грил и първото нещо,което направи бе да си поръча едно двойно уиски.Веднага щом питието му беше пред него,той обгърна стъклената чаша с пръстите си и я поднесе към устните си.Течността се разля в гърлото му и той усети удоволетворението.Насладата,която носеше алкохола.Утре щеше да мисли за проблемите.
След още няколко чаши,реши да включи телефонът си,а едва след около минута телефонът му иззвъня,показвайки на дисплея,че има едно пропуснато съобщение,оставено на гласовата му поща.Прослуша го и тогава гласът на Елена го накара да изтрезнее.Никога не харесваше да я гледа или чува разстроена.Макар и тя да беше избрала брат му,Деймън продължаваше да я обича и да я иска за себе си,макар да не го показваше.
Изправи се от стола,подаде няколко банкноти на сервитьорката и проследи обаждането на Гилбърт. Гробището?Какво по дяволите търсеше на такова място?Понякога му идваше да я нахока заради глупавите и постъпки.Затича се силно.Вятърът започна да блъска в лицето му,но точно в този момент не го интересуваше какво се случваше с тялото му.След малко беше на гробището.Знаеше,че единственото място,на което можеше да намери Елена тук беше на мястото,където бяха погребани родителите и.Забърза крачка отново и тогава се спря.Клаус!?Какво правеше този кучи син тук?Погледна към Елена и забеляза как тялото и се беше напрегнало до неузнаваемост.Какво и беше направил?
-Остави я на мира,задник!-появи се изведнъж от тъмнината и побърза да застане до Елена.Погледна я и се усмихна някак виновно.Трябваше да си включи телефона по-рано,но след като приключеше тук,щеше да се извинява.
-Разкарай се Клаус.-каза някак заплашително,като застана пред Гилбърт,а на лицето му се беше възкачила една ехидна и самовлюбена усмивка.

by **Niklaus Mikaelson** Съб Яну 26, 2013 9:12 pm

Напълно излишно е да споменавам колко отегчен се чувстваше Никлаус в момента. Обещаващата вечер се превърна в пълно разочарование, щом Елена заговори за човешките чувства и колко ценни са те. О, да! Безспорно любовта, загрижеността и страданията, които носят със себе си, бяха мечта за всяко живо (или не до там) същество. И най-вероятно се предполагаше, че Майкълсън не трябва да прави изключение в това число. И ако следваше примера на Елена и братя Салватор, то той наистина в момента трябваше да прилича на сладникаво, разглезено момченце, което ронеше крокодилски сълзи по изгубената си любов.
- Безсмислените ти бръщолевения ме отегчават. - измрънка недоволно. - Но нека ти кажа нещо. Независимо човек, вампир или хибрид, съществуват два типа характери. Едните, като теб, вярват в голямата любов, в неизбежния щастлив завършек на събитията и че независимо от случващото се, в края на деня ще бъдат в обятията на любимия си. Ти си готова на всичко за такава любов. Би се борила за нея и не само това - би умряла за нея. Което е глупаво, но и някак достойно за възхищение. Други, като мен например, не смятат, че чувствата трябва да са водещи в живота на човек. Не можеш да разбереш, защото не можеш да си представиш какво е усещането да държиш в ръцете си подобна сила. Отказах се от човешкото в себе си преди хиляди години, за да се превърна в това, което съм сега. И не съжалявам за избора си. Това, което изпитваш те прави слаба и уязвима. Ако нямам чувства, с които да си играят враговете ми, то практически съм непобедим. Властта, силата... само те имат значение. - усмихна се доволно накрая. Лесно можеше да й сподели и чертите, които го привличаха в Катерина. Но бе напълно ненужно и безпредметно. Елена не бе способна да възприеме подобни виждания и в крайна сметка, нищо такова не се очакваше от нея. Колкото по-слаба беше заради любовта си, толкова по-голямо предимство притежаваше Клаус.
Погледа му се спря върху стиснатите в юмруци ръце.
- Ах! - възкликна. - Ето, Елена. За това говоря. Усещаш го, нали? Буйният огън, белязал всички наследници на Петрова.
И докато, гледайки я с възхищение, се приближаваше до нея, от близките дървета чу така познатия глас на Деймън. Значи все пак бе решил да ги удостои с удоволствието от присъствието си.
Древният се отдръпна крачка назад и постави ръцете зад гърба си.
- Здравей, Деймън. - усмихна се приветливо. - Идваш тъкмо навреме. Тъкмо казвах на Елена колко я харесвам, когато е ядосана. Между другото, мила, забеляза ли какво се случи току-що? - попита, посочвайки ръцете й, които вече не бяха свити в юмруци. - Уважаемият господин Салватор се появи и всичко онова, което изпитва и което те караше да се чувстваш силна изчезна.

by **Rebekah Mikaelson** Съб Яну 26, 2013 9:41 pm

Гневът в тялото ми нарастваше все повече,усещах как преминава през всяка частица от мен като ток,като една зараза,която бе смъртоносна за организма ми.Бе нещо напълно ново и необятно за мен,гняв,който не бях изпитвала преди.Стисках силно юмруците си и го гледах с поглед,изпълнен с раздразнение.
-Грешала съм като си мислех,че можеш да бъдеш поне малко човечен.
Поклатих глава отрицателно.Наистина...как изобщо съм могла да сметна,че зад тази маска може да се крие нещо по-различно?!Бе същият злодей,който би изпълнявал перфектната роля на това да плаши децата в кошмарите им.Само че Клаус бе един жив кошмар.Кошмар,който сякаш нямаше край,сякаш беше вечен и никога нямаше да спре.
-Никога няма да се убедя в обратното,никога няма да се превърна в призрак.
Казах твърдо и стиснах зъбите си,а в този момент чух гласа на Деймън. Обърнах се моментално и го видях!Вече..вече бях започнала да си мисля,че халюцинирам.
-Деймън!
Казах тихо,сякаш с надежда и успокоение.Сега се чувствах една идея по-сигурна.Цялото ми тяло изтръпна и сякаш за миг мисленето ми бе прекъснато.Щом застана пред мен,опълчвайки се на Клаус хванах рамто му и казах:
-Хей..всичко е наред.Недей..
Погледнах го право в очите и се усмихнах сякаш исках да го успокоя,не исках да му се случи нещо, беше по-добре да не се заяжда.Да остана беше грешка,а това,че той дойде..още по-голяма.Добре познавах Деймън,нямаше шанс да не му се опълчи.

by **Damon Salvatore** Съб Яну 26, 2013 9:58 pm

Винаги когато видеше лицето на хибрида и му се приискваше да повърне.Беше му толкова противен,а това че се занимаваше с Елена и я караше да бъде неспокойна,го изнервяше допълнително.
И въпреки всичко беше прав.Деймън също видя промяната на брюнетката,след като той се появи,но разбира се Клаус също не пропусна възможността да го каже.
-Спокойно Елена.Нищо няма да се случи.-погледна я искрено.Наистина точно в този момент никак не му се занимаваше с досадни хибриди,които си нямаха друга работа,освен да тровят нервите и животите на хората.Да,може би и Деймън обичаше да го прави,но нека кажем,че сега беше малко по-различен от преди,по-отговорен,но не и по-въздържан.С риск дори и да умре,да бъде прободен с кол или дори да му бъде изтръгнато сърцето,Деймън никога нямаше да отстъпи ако беше предизвикан дори и малко.
-Харесва ти да я гледаш ядосана така ли?Според мен повече ти харесва,когато използваш кръвта,за да създадеш глупавите си кукли,с които разиграваш разни циркове,които пък от своя страна са винаги толкова скучни.-понякога просто си го просеше,но такъв си беше и едва ли щеше да се промени.
-Остави я на мира и може би няма да умреш!-повдигна окуражително вежди застана плътно зад Елена.Обърна леко поглед към нея и и смигна за кратко,след което сините му очи отново се впиха в тези на Майкълсън.

by **Niklaus Mikaelson** Съб Яну 26, 2013 10:26 pm

- Радвам се, че го изяснихме. - усмихна се.
Контрол. С какво се славеше Никлаус Майкълсън? Именно със забележителния си самоконтрол. Вероятно ако не можеше така добре да контролира себе си, емоциите и гнва си, сърцето на наглия брат на Стефан, отдавна щеше да е някъде в пръстта. Но вместо това хибрида продължаваше да стои неподвижно на мястото си, а погледа му преминаваше ту към Елена, ту към Деймън.
- Смяташ ли, че ако исках да я нараня в момента щеше да стои зад теб? Тук сме от повече от 40 минути и както виждаш, дори косъм не е паднал от главата й. Спести си сърцераздирателните речи и спри да се правиш на герой ако не искаш да свършиш с кол в сърцето. - говореше тихо и монотонно, а гласът му ясно изразяваше вътрешното спокойствие, което изпитваше.
И все пак и двамата заслужаваха един добър урок, за да разберат, че колкото и кураж да имаха, то той не стигаше, за да се опълчат на Клаус и не само това- ами и да го победят.
За секунди се озова зад гърба на Елена. Едната му ръка се уви около врата й, притискайки тялото й към себе си. Бавно приближи устните си до шията й, но противно на очакванията на влюбената двойка, не я захапа. Единствено пое дълбоко аромата на кръвта й, след което я пусна на земята. И в следващия момент вече се намираше до Деймън. Сграбчи врата му и стисна толкова силно, че пръстите му почти пробиваха кожата на вампира.
- Както сам се убеди, мога да я нараня и най-лошото е, че ти няма да имаш възможността да реагираш. А сега, друже, те съветвам да спреш да ме заплашваш. Не си в позиция да отправяш заплахи, още по-малко да ги изпълниш. А добре знаеш, че аз не реагирам добре, когато ме заплашват. Ако продължиш, ще ме принудиш да отговоря подобаващо и някой ще пострада. Въпроса е дали ще си ти или Елена. - усмихна се и пусна врата му.

by **Rebekah Mikaelson** Съб Яну 26, 2013 10:45 pm

Деймън...беше като едно момче,което можеше да контролира гнева си,но само когато искаше,само,когато нещо не засягаше някой негов близък.А когато това станеше..не можеше да се спре,докато не се забъркаше във всяка една неприятност,включително и с Клаус.Но отва беше грешен ход,защото възможността да пострада надхвърляше и най-сигурния вариант.
Изведнъж усетих как ръката на хибридът се уви около врата ми,а тялото ми изтръпна.Дъхът ми секна,а погледът ми,който издаваше уплахата ми,не толкова за мен,а колкото за Деймън, се бе впил в очите на Салватор. Усетих дъхът на Клаус, сякаш всеки момент щеше да отвори уста и да забие зъбите си в плътта ми,но за щастие в същия миг се озовах паднала на земята.Докато разбера какво става Майкълсън вече бе сграбчил Деймън.
-Пусни го веднага!
Изкрещях,изправяйки се на краката си.Дишането ми бе станало двойно по-бързо,а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми.Само при мисълта,че можеше да му направи нещо изтръпвах.Само при мисълта,че можех да го загубя бях готова на всичко,не исках да загубя и него,не можех да се отърся от това,че Стефан го нямаше..как щях да кажа това на Деймън..как щях да му призная,че аз бях виновна за това брат му отново да е в най-тъмния си период?
-Клаус!Не ти ли писна всеки път да разиграваме една и съща сцена?
Говорех на висок тон,привидно разгневена.
-Махни се от него!
Изсъсках,опитвайки се да направя крачка към древния,но само по погледът му разбрах,че доближа ли се още Дей нямаше да остане жив.
-Ще си тръгнем,само го пусни.Не ти ли стига всичко за днес?Нямаш ли по-интересни занимания от това,да си играеш с него?!Пусни го,казах!
Думите излизаха от устните ми,а тонът ми ставаше все по-разгневен,а юмруците ми отново бяха като две топки.
Но какво щях да спечеля от това?Познавахме тази страна на Клаус,щеше да се разгневи още повече.Затова предпочетох да сменя тактиката,силно се съмнявах,че ще подейства,но трябваше да опитам.
-Всъщност...прави каквото искаш,Клаус.
Повдигнах небрежно рамене,а на лицето ми се появи съвсем спокойно изражение.
-Дали ще го пуснеш или не..хм..твоя работа.Но много добре знаем,че няма да имаш полза от това да бъде мъртъв.Все пак тогава няма да има кой да ме защитава,а ти не обичаш да имаш жертвата си наготово,нали?Обичаш да си играеш с нея,както правиш.Ще бъде твърде лесно.
Казах повдигайки едната си вежда,а една самодоволна усмивка се разля на лицето ми.Сякаш..бях друга,сякаш се доближавах до това да бъда като Катрин,но сега нямаше значение.Определено тази роля не ми отиваше.
Щом видях,че пусна врата на Деймън изпитах вътрешно облекчение,но за да поддържам ролята не отидох до него,а само го погледнах.Той добре щеше да разчете погледът ми.
-Ето,оказах се права.
Усмивката се разтегли по лицето ми.

by **Damon Salvatore** Нед Яну 27, 2013 11:31 am

Картините,които започнаха да се въртят в главата на Деймън при думите на Клаус,че до сега можеше да я нарани,бяха ужасни.Не можеше да си представи как щеше да се чувства ако Елена я нямаше.Щеше да се повтори същата история,както с Катрин.Синеокият вампир не искаше да страда отново,може би не за една и съща жена,но донякъде,тъй като приликата беше убийствена.Дори в началото на запознанството им,Деймън виждаше Катрин в малката Гилбърт.
-Хубавото в случая е,че не си и направил нищо,защото после щеше да съжаляваш ужасно много.-каза напълно сериозно.Този път не се четеше никаква ирония в гласът му и във изражението му.
Когато Клаус се озова зад Елена,мъртвото сърце на Деймън се сви.Устните на хибрида се устремиха към шията и,и вампирът беше готов да нападне веднага ако се наложи,но за негово удоволетворение,Клаус я пусна.
В следващият момент обаче се беше озовал зад него,като стискаше вратът му толкова силно,че имаше чувството,че Клаус щеше да счупи собствените си фаланги.Думите на хибрида започваха малко по-малко да изкарват Деймън от равновесие,но в такава позиция той не можеше да отвърне по никакъв начин.Беше опънал всеки мускул на тялото си,като се стараеше да намали натиска на захвата,но как можеше да го направи при положение,че Клаус беше първороден вампир,но Деймън беше инат и никога не се отказваше.Чу думите на Елена и я погледна,Тя не биваше да се замесва в това.Ако Клаус искаше да го убие досега можеше да го е направил.
Изведнъж го пусна и Деймън се закашля силно.Хвана се за гърлото и си пое дълбоко дъх."Къде по дяволите беше Стефан,когато ти трябваше най-много?"Синеокият вампир се приближи до брюнетката и я хвана за ръката,като я държеше силно.Нямаше да позволи отново хибридът да да я доближи.
-Каква игра играеш Клаус?-не можеше да разбере.За какво му беше Елена,освен да прави глупавите си и нищожни хибриди.Какво бяха правели 40 минути сами тук?Погледна Елена,след което върна погледът си на древния.

by Sponsored content

Из гробището

Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището

Re: Из гробището