“but im only human...” {elijah & katerina} - близкото бъдеще

Един безкраен низ от непредвидими възходи и падения - това представляваше животът на Катерина, описан по възможно най-простия начин. През всичките си пет века прекарани на земята, българката нито веднъж не си бе помисляла, че животът й някога ще поеме в подобна посока, че сърцето й отново ще започне да бие и кръвта в тялото й отново ще започне да циркулира. Подобна мисъл нито веднъж не бе преминала през ума на Петрова, дори вероятността за това бе немислима. Съдбата обаче обичаше да си играе с нея и винаги й поднасяше това, което най-малко очаква и когато най-малко го очаква.
Животът на Катрин се преобърна на сто и осемдесет градуса. До преди седмица й се налагаше да избягва единствено Клаус, но благодарение на скъпата й Елена Гилбърт, която натика всекиму известния лек в гърлото й, вече й се налагаше да бяга и да се крие от всяко второ същество, тъй като новината за сполетялото я нещастие се разнасяше изключително бързо. Доказателство за това бе поредният вампир, който преследваше Катерина из гористата местност на Мистик Фолс. Брюнетката се укриваше в една изоставена къща в покрайнините на града, която откри с помощта на новия си другар Кристиан, необезпокоявана от никого... до днес. Незнайно как проклетият вампир бе открил тайното й скривалище, но с много съпротива от нейната страна, съчетана с голяма доза късмет, девойката успя да се измъкне от лапите на негодника и хукна да бяга сред дърветата, надявайки се, че ще успее да му се изплъзне. Чувстваше се толкова слаба, уязвима и неспособна сама да се защитава. Докато тичаше с все сили, междувременно стараейки се да не се спъне някъде, Катерина усещаше как силите й я напускат много по-бързо от колкото й се искаше. Тя бе обикновен човек и мразеше да се чувства по този начин. Толкова много й се искаше отново да притежава онази нечовешка сила и бързи рефлекси, с които разполага всяко свръхестествено същество, но бе неспособна да върне времето назад, нито пък бе наясно как точно действа лека и дали ще успее да отнеме човешкия си живот и отново да се събуди като кръвожадно създание на мрака. И поради липсата на друга алтернатива, не й оставаше нищо друго освен да бяга и бяга в опити да спаси жалкия си човешки живот. Преследвачът й обаче се оказа доста упорит и не се отказваше, сякаш знаеше, че брюнетката няма къде повече да се скрие и се забавляваше с това да я преследва, без да влага много усилия в търсенето си.
- Хайде, Катрин. И двамата знаем, че е безсмислено да бягаш. Обещавам да бъда възможно най-милостив ако се предадеш доброволно.-провикна се леко непознатият, с подигравателна нотка в гласа си. Разбира се, българката не бе толкова глупава, за да му се върже. Осъзнаваше, че вампирът просто я разиграва и не би се поколебал да й откъсне главата щом отново се докопа до нея. - Мога да усетя присъствието ти и да чуя забързаното туптене на сърцето ти. Няма смисъл да се криеш.-допълни плътният мъжки глас, този път още по-близко зад Катерина. С последни сили, тя се затича още по-силно, надявайки се, че някакво чудо ще я сполети и ще я избави от неизбежната й смърт. Този път обаче късметът отново не бе на нейна страна. Нейното чудо го нямаше, беше съвсем сама, но въпреки това не се отказваше и щеше да продължи да се бори до последния си дъх. Мракът вече се бе спуснал над Мистик Фолс и затрудняваше и без това непохватните движения на брюнетката. Въпреки че се бе приспособила към тъмнината, зрението й все пак не бе достатъчно добро.
Непознатият глас беше затихнал и Катрин се надяваше, че може би преследвачът й се е отказал. Точно когато в нея се появи пламъче надежда, нещо я блъсна изотзад и събори сред изпадалите листа и точно толкова бързо колкото се появи, въпросното пламъче в нея угасна. Мъжът я бе притиснал с тежестта на тялото си и девойката не можеше дори да се обърне по гръб, за да погледне преследвача си в очите. Той протегна ръка и отдръпна кичурите коса закриващи едното й ухо. Катерина усети дъха му върху кожата на врата си и вдиша бавно, опитвайки се да се успокои.
- Време е да си платиш за всички страдания, които някога си причинила.-прошепна вампирът и след това хвана брюнетката за косата, принуждавайки я да се изправи. Петрова се обърна с лице към нападателя си и вдигна гордо глава. Знаеше, че така или иначе щеше да умре и не искаше да трепери като подплашено пале когато смъртта я сполети. Самодоволна усмивка разцъфна на устните му и Катрин осъзна, че моментът настъпи. Тя затвори очи за миг и вдиша последната си глътка въздух и след това се усмихна леко, почти незабележимо.

Катерина определено не искаше да умре. Но имаше ли избор? Този път не. Не беше достатъчно силна, за да се защити сама и нямаше кой да й помогне. Цялата тази ситуация й се струваше комична до някъде. Петрова рядко си позволяваше да мисли за смъртта, но никога не бе предполагала, че по такъв нелеп начин ще си отиде и то без дори да се опита да се измъкне. Но тя не беше толкова глупава, осъзнаваше, че дори и да направи опит да го стори, той щеше да се окаже неуспешен. По този начин навярно просто би да развеселила непознатия вампир, а тя не искаше да му доставя подобно удоволствие. "А изобщо има ли смисъл?"-запита се наум Катерина. Може би след повече от пет века прекарани на тази земя, бе време да си иде. Тя бе съвсем сама. Нямаше семейство, нито хора, на който да им пука за нея. Нямаше цел, съществуването й нямаше абсолютно никакъв смисъл.
- Ще се видим а ада... някой ден.-промълви тихо мъжът и плъзна ръката си по врата на брюнетката. Примирила се със смъртта си, Катерина отвори отново очи, но щом го направи, нападателят й вече не стоеше пред нея, а се намираше проснат на земята и от гръдния му кош зееше широка дупка. Петрова премига няколко пъти, недоумяваща какво се случи току що. Преди няколко секунди бе на косъм от смъртта, а в следващия миг вампирът, който застрашаваше живота й бе мъртъв.
- Илайджа?-възкликна изненадано Катерина, без да отделя очи от костюмирания мъж пред себе си. В ръката си той държеше окървавеното сърце на вече мъртвия й преследвач. - Ти се върна..-допълни тихо брюнетката, усмихвайки се леко. Все още не можеше да повярва, че отново се размина със смъртта, а бе толкова сигурна, че този път няма измъкване. Явно все пак имаше някой, на когото му пука за нея. Някой, на когото не му е безразлично дали тя все още е жива или мъртва.
- Аз... така мисля..-отвърна му Катерина, без да помръдва от мястото където се намираше, мястото, на което до преди минута очакваше да посрещне смъртта си. - Добре съм.-гласът й се разнесе отново, този път по-уверено. По-рано, при изненадващия сблъсък с вампира успя да се размине само с няколко леки драскотини по ръцете и краката си. За щастие успя да се измъкне преди да пострада по-сериозно.
Облекчението изписано по лицето на древния пропъди и последната капка съмнение у българката. Бе останало едно същество, което се интересуваше от нея и то стоеше пред очите й. От както отново стана човек, на Катерина й бе по-трудно да укрива чувствата си и факта, че все още се намираха хора, които са приятелски настроени към нея, я правеше видимо емоционална.
- Не очаквах да те видя отново.-заговори момичето, нарушавайки обгърналата ги за момент тишина. Тя наистина не мислеше, че някога отново ще получи възможността да зърне лицето на Илайджа. Не вярваше, че ще оцелее достатъчно дълго, за да го дочака, въпреки че се надяваше да не е права.