Where the devils roam...

Кристиан? Кристиан Вокил? Дори не бе едно от имената, които предположи, щом усети чуждото присъствие. Натрапчиво свръхестествено присъствие, което нямаше нищо общо със сладникавата блудкавост, която излъчваха хората. Наречето го изострено предчувствие или шесто чувство, но Лейла я биваше в разпознаването на едното от другото. Друг вече бе въпросът, че не винаги разгадаваше всичко до най-последната нишка, но пък и не питаше. Честно казано не я интересуваше дали предлага услугите си на вампир, върколак или нещо друго. Имаха нужда, знаеха къде я открият, значи имаха връзки. Все пак не бе достатъчно луда, че да пусне една обява в предназначената за тази цел колонка на местния вестник. Освен ако не взимаше предвид онази с частта за отворения пазар на всевъзможни елексири, разваляне на магии и спиритуална любовна терапия, а тя определено не ги взимаше предвид. Последното пък ви звучи ужасно странно? Водеше се нещо ново в занаята. Убеждаваше бедните си клиенти, че с малко духовна помощ от боговете отношенията с половинките им ще се изчистят. Напълно несъвместимо занимание с нейната нулева вяра в любовта.
- О, не мога да се оплача, макар че винаги може и повече. Да ти предложа нещо за пиене? – отговори, подреждайки след последния си клиент. Главно прибираше картите си, оставените на масата банкноти. Загаси онази тумбеста бяла свещ, чийто аромат на ванилия я влудяваше, но в напълно негативен смисъл на думата. Мразеше я, но пък успокояваше хората. – Все някак трябва да си изкарвам прехраната, пък и някой друг лукс, внесен в ежедневието. Пък и не е чак толкова зле. Хората се хващат, споделят. Бих могла да напиша цяла книга, вдъхновена от крайно интимните им изповеди, но съм окована в онази докторска клетва за пълна анонимност на споделеното.
Накрая се спря по средата на стаята и погледна в посоката на стария си познат. Имаше нещо, което го измъчваше. Не беше тук просто защото искаше да я види или да я разпита. Можеше да му предложи чай, но знаеше, че няма да е най-доброто решение. Не се изненадваше от това предчувствие. Никой никога не идваше без причина при нея. Винаги имаше причина и тя винаги се коренеше в онова, на което се способна. Лейла се настани срещу него, свивайки единия си крак и отпускайки другия върху му.
- С какво мога да ти помогна, скъпи? Изглеждаш ми твърде угрижен. Да не би да усети любовта и да се осъзна, че е кучка, но все пак искаш да си върнеш изгубеното?

- Нима очакваше да ти предложа чай с мед? – попита през тих смях Лейла и поклати глава. Първо, нямаше да го направи, защото само още една миризма липсваше в помещението. Настоящите бяха достатъчни, че да притъпят всяко човешко сетиво, ако въобще имаха усещането за това. Е, тя донякъде бе като тях, но явно бе далеч по-чувствителна от всеки свой клиент или просто те бяха достатъчно съобразителни, че да си държа езика зад зъбите, ако искат да намерят духовния си мир или да разберат мижавите подробности за бъдещето си като дали ще спечелят от тотото или дали ще си имат момиченце или момченце, макар че и лекар можеше да им каже второто.
- Това са глупости, които пробутвам на хора, които няма да видя повече и които таксувам двойно всъщност. И гостоприемството си има граници. – продължи да мърмори, защото точно така звучеше, докато тършуваше из рафтовете за онази позната бутилка със скоч. Все някъде трябваше да е и в такъв момент винаги се обещаваше, че ще разчисти, но в крайна сметка не се разделяше с нито една вещ. Накрая победоносно повдигна бутилката и извади две чаши. Тактично побута по-пълната към него. Преди отново да се настани срещу му, Лейла разтвори един от прозорците и се загледа в ситния дъжд. Интересно, не бе чула ритмичното потракване по перваза.
- Хм.. Мислех, че днес ще е слънчево. Май съм добра с прогнозите точно колкото и синоптиците. – промърмори по-скоро на себе си. Отдалечи се от прозореца и върна поглед към мъжа. – Нея значи... Знаеш как обичам подробностите, когато става въпрос за нещо толкова потайно, нали? Но няма да питам. Обаче ще ми трябва нещо нейно или поне нещо, което все още напомня на нея. Предмет, който е докосвала, нейно притежание или някой силен спомен, който е оставила у теб.
Лейла придърпа един стол към мястото, където седеше Кристиан и се настани върху него, протягайки напред ръце. След като той не я последва, му хвърли един настоятелен поглед и трепна леко с пръсти. Съвсем не харесваше молбата му, защото не се чувстваше особено сигурна в истинската магия. Едно бе да заблуждава хората в това и онова, съвсем друго бе да търси човек, който едва ли желае да бъде намерен от тази личност, която го търсеше. Неслучайно хората си имаха приказка, че всеки се връща, когато го поиска, а не когато другия има нужда от него.

Лейла огледа верижката първоначално като ценител. Биваше си я. Не можеше да пропусне тази възможност. Не обичаше да го признава, но все още я имаше онази женска завист, караща я да се заглежда по чуждите вещи, особено ако принадлежаха на жени и особено на такива жени, които имаха някакво взимане-даване с хора така Кристиан. Щом бяха толкова нависоко в йерархията, а тази определено бе, щом и я търсеха, значи бяха наистина забележителни. Интересна философия.. Може би трябваше да я изкорени заедно с тази завист предвид факта, че те я караха да натрупва количества чувство за малоценност и недостойност. Слаба, слаба и пак слаба. Не можеше да си позволи да е такава. Тя имаше магия, славеше се като наистина добра в занаята си – истинския, а не онзи, който пробутваше на заблудените човешки души, - трябваше да се гордее с този факт.
- Знаеш ли.. Предметите издават много повече, отколкото си мислиш. Издават неща, които дори не желаеш да споделиш на глас. – започна Еверет, докато прехвърляше верижката от едната си длан в другата. Нищо. Все едно нещо я възспираше да намери въпросната непозната. Тя просто не искаше да бъде открита. Може би пък някой друг не я допускаше да я открие. Имаше нещо мътно в цялата работа. Лейла се загледа за момент в бижуто, а после извърна поглед и към Кристиан, поклащайки глава. – Нищо. Сигурен ли си, че тя иска да я намериш? Сигурен ли си, че желае да те види отново?
До известна степен знаеше за отношенията им. Успя да проникне в спомените, които това миниатюрно парче сребро носеше, но не и да разбере повече. Изглеждаше като че ли бяха прекарали наистина прекрасно времето си заедно. Не се и съмняваше в това, но ако наистина беше така, тогава трябваше да я е намерила вече и това нямаше нищо общо с какъвто и да било обхват, че да се оправдае с липса на покритие. Противопоставянето на по-висши от нея сили я изтощаваше и започна да усеща слабото главоболие. Въпреки това продължи. Издърпа едната ръка на Кристиан сплете пръсти с неговите, докато в другата продължаваше да държи верижката.
- Разкажи ми малко повече за нея.. Как изглежда, каква е по характер.. Просто ми говори нещо за нея. – изтърси почти без глас. Прекъсна го дори още по-неуверено. – Не, почакай.
Лейла отпусна хватката си около ръката му и се изправи рязко. Отмести се назад и си сипа от бутилката в друга чаша. Изпи съдържание на екс преди да го погледне. Хладен и свиреп поглед.
- Древна? С всичкия си ли си? Дори и да знам къде е, няма да ти кажа. – просъска и скръсти ръце. О, тя определено знаеше къде е русокосата вампирка и отговорът вероятно щеше да го изненада.

Не бе най-добрата идея да не му каже онова, което желае, но Лейла не се отказваше. Не се отказваше дори и да чувстваше поне минимална доза страх. Понякога рискуваше твърде много, точно като в случая. Повечето същества бяха способни да я убият за секунда. Не се и съмняваше, че Кристиан също бе способен, но разчиташе на поне малкото близост, която съществуваше между тях, че той няма да го направи. Вярваше в онова почти нищожно приятелство, което имаха и която повечето не биха забелязали.
- Не ме интересува на какво си способен, за да получиш онова, което искаш. Няма да ти кажа къде е. – поклати глава отрицателно и спокойно отпи от допълнената си чаша. Стараеше се да не показва страха си. Влагаше много повече внимание върху всеки свой жест, върху всяко минимално движение на тялото си. Отбягваше погледа му със същата цел. Бе убедена, че го прави за негово добро. Нямаше представа защо бе решил да потърси древната. Отношенията им не я интересуваха, нито общата им история. Интересуваха я само две неща: не изглеждаше като Ребека да го очаква и Кристиан не изглеждаше пък като да има точна представа с какво се захваща. Добре, може и да имаше представа. Не изглеждаше особено изненадан, когато спомена ‘древна’, така че вероятно вече знаеше нейната същност. Проблемът беше, че това не означаваше, че е с имунитет от проблеми. Точно както при хората светът не бе никак розов. Съществата също си имаха проблеми и обикновено едни толкова невинни срещи при тях не завършваха с някой захвърлен сешоар или лоша дума, а можеше да имат наистина пагубни и грандиозни последици. Добре, може би прекаляваше с въображението. Не знаеше нищо за тях двамата. Може пък наистина да завършеше крайно розово и щастливо. Това обаче не бе основание да рискува.
- Виж, правя го за твое добро. Нищо добро не ги съпътства, така че се откажи. Остави я, а ако някога ви е писано, ще се срещнете пак. Вземи си верижката и си тръгвай. Не мога да ти помогна, Кристиан. Няма да го направя. Услугата е твърде голяма, както и нейната цена. – изговори почти на един дъх и му подхвърли предмета.