Christian's home

"Все още не бе измислил окончателно името на това преживяване."Сън" въобще не бе достатъчно красноречиво.Вярно, че първия път, когато това се случи, той бе почти заспал.Но с това повърхностните прилики приключваха.
"Видение" бе по-подходяща дума, по-всеобхватна, но дори и тя предаваше една малка част от въздействието му.
"Пътеводна светлина" пък показваше друг аспект на случилото се, и то важен, но будеше асоциации със сапунен сериал, което безнадеждно разваляше внушението на израза.
"Контролирана медитация" може би?Не.Звучеше твърде банално и безинтересно - пълна противоположност на действителното изживяване.
Оживяла приказка?
О, да.Това бе по-близко.В крайна сметка това бе историята на неговото спасение, нова посока и цел на живота му.Най-голямата метафора на кръстоносния му поход.
Вдъхновението му.
Трябваше само да загази лампите, да затвори очи и да се отдаде на безкрайните възможности, които предлагаше мракът.
Истинската му самоличност бе Йоан Кръстител.
При самата мисъл за това кожата му настръхваше.
А танцьорката бе Саломе.
От първия път, когато бе изпитал това преживяване, историята му принадлежеше напълно.Можеше да я изживява отново и отново, променяйки всичко, което пожелае.Не бе нужно да приключва по онзи глупав начин, както в Библията.О-о, съвсем не!Именно това бе най-хубавото.Именно в това бе тръпката."

Утрото бе изключително спокойно.Въздухът бе неподвижен, такъв какъвто най-вероятно бе във вътрешността на потапяща се подводница:двигателите са изключени, за да не може врагът да засече шума, и дори вибрациите не разтърсват метала.Целият пейзаж бе застинал в безмерно спокойствие - пълен, оглушителен покой.Това бе затишие пред буря, дълбоко и непредвидимо като океана.
Мъжът носеше внимателно момичето на ръце, чието тяло се бе отпуснало напълно в ръцете му.Не реагираше на абсолютно нищо и отстрани вероятно приличаше на мъртва.Но тя не бе...практически.Просто организмът й се бореше с отровата навлязла в него и бавно, стъпка по стъпка, секунда след секунда я лекуваше, за да може след известно време, тя да се събуди.Но до това време той щеше да е стигнал където желаеше.
Влезе в къщата, нарушавайки пълната тишина.Звукът от обувките му се разнесе доста надалеч, но нямаше кой да отбележи това.Продължавайки да носи безжизненото й тяло, той се запъти към една от стаите, отвори бавно вратата и влезе, оставяйки тялото й на леглото.Премахна косата, която покриваше лицето й и придърпа най-близкия стол до леглото, сядайки на него.Сега оставаше да чака.Колкото бе нужно, подобно на търпелив паяк, докато тя се събуди.

Търпеливо премина през времето, което й бе нужно, за да дойде в съзнание.Не чакаше прекалено дълго, но не бе и прекалено малко, точно нужното за да не се отегчи напълно и да се откаже напълно от започнатото начинание.Наблюдавайки колко бавно идваше в съзнание, осъзнаваше, че все пак не бе толкова силна за колкото я смяташе.Това до някъде беше плюс за него.Значи щеше по-дълго време да остане в тази стая.
-Ще те боли известно време, но...ще се оправиш.Дозата върбинка бе доста голяма.
Гласът му за момент я накара да спре и да осмисли случващото се.Направото, без каквито и да е заобиколки, разкритие определено успя да я извади за момент извън релси и да я учуди, че знаеше какво същество е.Както и колко още други като нея има.Изкушаваше се да й каже още нещо, но успя да се възпре и просто се наслаждаваше на момента.В момента се чувстваше като ловец, хищник, който се наслаждаваше на плячката си, преди да я изяде.Е, в този случай нямаше да се случи точно това, по простата причина, че момичето срещу него също бе хищник, а след като минеше въздействието на билката, той щеше да се превърне в нейна потенциална жертва.Но до тогава имаше време.
Първият й въпрос долетя почти недоразбран, заради начина по който го изрече и личното потъване в мисли, за това и увисна във въздуха без отговор.Втория път беше много по-силен и ясен и това вече му се хареса.Поне бе в кондиция и можеше да се проведе смислен разговор.
-Тц - главата му се поклати леко, проследявайки погледа й, който се спря на вратата - не ти го препоръчвам.
Усмивката му бе странна.Определено не излъчваше топлото приятелско чувство, което би трябвало да значи това действие, но в същия момент не беше и заплашителна.Може би не можеше да се определи с нито една дума, която можеше да открие в речника си.
-Задаваш много въпроси.Успокой се.
Този път гласът му бе спокоен и лишен от емоции, докато наблюдаваше как красивото й лице се смръщва в почти ядосана гримаса.Ето, че се ядоса.Ах, тези вампири и техните преувеличени чувства.Бяха голяма работа.
-Намираш се... - драматична пауза -...в дома ми.И спокойно, няма да те нараня.Не това е целта ми.Съвсем различна е.
Добре прикритата циничност в последното изречение, можеше да се различи само от човек, който познаваше Кристиан достатъчно добре т.е. от никой, защото такава личност не съществуваше на цялата планета, че и извън нея.

"It's not very smart to piss off a guy who thinks about killing people for a living."

Лицето му се сви в гримаса, опитвайки се да не се разсмее."Не приемам заповеди от жалки хора." - каза Кралицата на НЕхората.Забавно и същевременно доста показателно за това колко можеше да се промени едно човешко същество, вкусвайки от мощта и силата.Чак беше плашещо в първите минути.Ако не беше запознат с историята й, щеше да си помисли, че винаги е свикнала да получава отговорите мигновено, подобно на изповед.
Проследи как тялото й гъвкаво и внимателно достигна до вратата.Усмивката, която го озари отвътре, не успя да пробие и по нищо не се отрази навън, така че единственото, което стори бе да я проследи с безизразен поглед, оставяйки я да провери до колко наивна можеше да бъде, вярвайки че не е взел предпазни мерки.
-Е, не е като да не ти казах... - изрече спокойно, взирайки се в нея и начина по който лицето й се променяше, добивайки вида на демон, излязъл през портите на Ада.
И ето ги пак, отново говорейки за това кой за какъв и защо се мисли и действа като такъв.Трогателно.Всъщност, идеята че може да го убие с едно добре премерено движение му беше дошла в ума, не веднъж и не два пъти.Точно за това и толкова време изпипваше плана си, не оставяйки по него никакви пролуки и цепнатини.
Секунди по-късно нежните й ръце, се впиха във врата му с учудваща за телосложението й сила.Трансформацията на лицето й бе пълна и той ясно можеше да различи подаващите се кучешки зъби докато говореше.Очарователно.Наистина.
-Мисля, че...ти казах, че няма...да те нараня...
Едната му ръка ловко се плъзна към джоба на панталона му, изваждайки от нея спринцовка.Секунди по-късно тя бе забита в гърба й, бавно вкарвайки в системата й още едно количество върбинка.Лицето й се изкриви за последен път, добивайки нормалните си черти и тялото й бавно се отпусна върху него.
-Съжалявам, не исках да се стига до тук.Сега опитваме другия начин.
Думите му прозвучаха някак глухо докато успяваше да си поеме въздух.Е, поне имаше сила и не трябваше да я подценява.Бавно се изправи и донесе тялото й обратно до леглото, след което издърпа пръстена от пръста й и дръпна до край завесите на близкия прозорец, така че няколко слънчеви лъча се прокраднаха даже по леглото й.Изправи обратно стола си и седна на него, заглеждайки с в пръстена.Най-обикновен, но помагащ на такива като нея да не изгарят на слънчева светлина.
-Елена, Елена... - промърмори той, почти на себе си. - Защо просто не го направехме по стария начин?

Около десетина минути по-късно тя се размърда и от устните й се откъсна стон, подобен на този преди малко.Този път й отне малко повече време да се изправи и да осъзнае къде се намира.В крайна сметка опита й да стане бе увенчан с изгорена ръка, която я накара да се свие обратно на леглото, гледайки го вбесено.
-О, не ме гледай с този поглед, сякаш някой е убил домашния ти любимец пред очите ти.Не е като да не си си го заслужила.Опитах се да се разберем по добрия начин, макар това да не е...моя начин.Сега ще опитам друг подход.
Той се изправи и бавно се приближи до леглото я, погрижвайки се да е облян от слънчева светлина.
-Е, Елена...готова ли си да си поговорим?И преди да питаш какво искам от теб, какво правиш тук и бла-бла-бла, отегчителни въпроси, ще ти повторя, че...просто си ми нужна.Но не по някакъв извратен начин.Ще видиш...ще си прекараме много забавно и оползотворяващо времето си.И за твое сведение...не е много брилиянтно от твоя страна да вбесяваш човек, който постоянно мисли за убиване.

-Нали знаеш колко е грозно да се чуват такива думи от жена? - усмихна се истински за първи път, развеселен от поведението й. - Моля те, бъди учтива.Иначе е прекалено грозно.
И толкова.Точно няколко секунди бяха нужни на усмивката му да изчезне, а на нейно място да дойде маската на хладното безразличие.Настроението му можеше да се промени толкова бързо и неуловимо, че да остане загадка за всички останали.Понякога, той изненадваше и самия себе си.
-Дали не знам, Елена?Защо си мислиш, че си такава загадка за мен?Не те разбирам... - разпери леко ръце, недоумявайки.Но поне трябваше да й се признае, че омразата в очите й, бе много по-голяма отколкото страха.Значи наистина бе водена от омразата, колко жалко.Можеше да е от толкова повече...стойностни и забавни..."чувства".
-Оценявам чувството ти за хумор в подобни ситуации.Ненадминато е, наистина, но моля те, смей се по-тихо, не искам съседите ми да си помислят, че съм довел истеричка и откачено момиче в дома си.
Спокойно се приближи и седна на леглото до нея, поставяйки пръстена й на такава височина, че да може да го види в ръцете му.След което съвсем спокойно го захвърли през близкия отворен прозорец.Връщайки погледа си на нейния, тялото му се приведе леко напред.
-И следващия път, когато решиш да се правиш на по-умна, помисли за последствията.И да, обичам да държа нещата под контрол.Дори ако трябва да ги завържа, за да стоят мирни.Не ме предизвиквай!Ще бъде последната ти грешка в краткия ти вампирски живот.
"Същата като Катрин." - помисли си обезсърчено Кристиан, поглеждайки я с нескрито отвращение. - "Не само външно, но и вътрешно бяха абсолютно същите.Пропити с омраза и водени от първични емоции, те унищожаваха всеки акт на добро в тези, които ги познаваха."
-И сега, след като привлякох безценното ти и незаменимо внимание, можем да преминем по същество, нали? - повдигна леко вежди, докато из мозъка му се приплъзваха и изчезваха сенки на какви ли не мисли. - Къде е лека?Знам, че го притежаваш.Къде е?

Разбиращото кимване от негова страна, на думите й, че не притежава лека, бе всичко, което щеше да направи.Не мислеше да й се моли или да я принуждава.Просто щеше да чака.Имаше достатъчно дълго време.Рано или късно щеше да се съгласи.По-добре щеше да е рано, но...с нейната упорита инатливост, се съмняваше да е рано.
-Разбирам, разбирам - промълви той и се изправи от леглото, оставяйки момичето зад себе си.Времето щеше да я научи да стане по-сговорчива и не толкова нахална и хаплива в думите, които изричаше.
Приближи се към вратата, но преди да докосне дръжката й се обърна към Елена, поглеждайки я за последен път.Явно бе особено любопитна къде отиваше.
-Отивам на работа.Все пак хората трябва да работят, нали Елена? - иронизма в думите му беше лесно осезаем. - Ще се видим след пет-шест часа.Наслаждавай се на слънцето.
Излизайки, затвори вратата, оставяйки пороя от вбесени думи зад гърба си.Щеше да й мине.Не мислеше да губи повече време разговаряйки с вампир.Щеше да вземе това което иска тихо и без особено много да се напряга.Сега, по-важното бе, че трябваше да игнорира случките от последните часове и да превключи мозъка си на напълно различна вълна...

Светлината пробягва по лицето му, отразява се в очите му.Всички звукове са приглушени, ушите му бучат.Единственото, което чуваше, бе как сърцето му изтласкваше отново и отново кръвта из цялото му тяло.Погледът му за пореден път обходи стаята.На близката стена се виждаха алени кървави следи, които се стичаха по нея.По-надолу, на земята, се виждаше окървавения килим.Полицаи непрестанно преминаваха през стаята, внимавайки да не замърсяват местопрестъплението.Снимки, опитване да се намерят пръстови отпечатъци на убиеца.За жалост, нямаше да намерят такива.
Най-близкото тяло, което се намираше до него бе на жена, около 30/40 годишна.Лежеше в локва кръв, а очите й невиждащо се бяха втренчили в някакво пространство малко над главата му.По-надалеч, по стълбите, водещи към втория етаж, се намираше и тялото на съпруга й.Също около нейната възраст, той бе застинал на стълбите в ужасяваща поза.Жива картина на ужасяващо насилие.
Кристиан пое дълбоко въздух, поглеждайки за последен път полицая, който премина пред очите му.Издиша.След това ги затвори...
Същата картина се появи пред затворените му очи, след това изчезна и мракът го обгърна.Ясна, светла ивица светлина, започна бързо да се придвижва пред очите му, разкъсвайки тъмнината.След това се появи местопрестъплението.Отново.Линията светлина, преминаваща пред очите му като махало, започна да изтрива един по един детайлите - кървавите пръски върху охранителната система, тялото на жената, кръвта бавно се оттегли и изчезна, тялото на съпруга й - също.Той постепенно излиза от къщата и продължава да върви назад из двора, докато пред погледа му изчезват полицаите, колите, всякакви признаци на чуждо присъствие.Местопрестъплението е изчистено напълно в ума му.От другата страна на улицата може да наблюдава спокойното ежедневие на Тереза и Томас, секунди преди смъртта им.Известно време стои загледан в тях, след това прекосява разстоянието, което го дели от къщата и силно ритва входната врата.Алармата започва да пищи, долавяйки чуждото присъствие.Томас Марлоу се втурва надолу по стълбите.В момента в който се открива, разбира, че е направил грешка.Крисчън го прострелва два пъти през гърлото.След това чува собствения си глас:
-Прострелвам г-н Марлоу.Той ще умре, но преди това ще види как отнемам най-ценното му, всичко, което притежава.
Тереза трескаво се опитва да натисне клавишите по охранителната система, но скоро съдбата на съпруга й я застига.Тя е простреляна.Кръвта й оплисква клавишите и стената.При падането, чупи врата си.
-Прострелвам г-жа Марлоу, но това не е фатална рана.Единствено ще бъде парализирана и няма да може да се движи.Но това не означава, че няма да може да усеща.О не, тя ще усеща абсолютно всичко, просто няма да може да направи нищо по въпроса.

Отваряйки входната врата, усещайки познатата атмосфера на дома, не ми помогна особено.Смъртта, кръвта, сякаш се бяха пропили навсякъде по тялото му.Бяха изминали...неизвестно колко часове.Колко лесно губеше представа за времето, когато се занимаваше с извратени и психично болни хора...когато влизаше в ума им, за да разбере защо са извършили това, което са сторили.Слънцето почти клонеше към залез и това смътно му напомняше нещо...нещо пропускаше, нещо забравяше.
Елена.Естествено.Бе забравил за нея.Съмняваше се да е изгоряла на слънцето, най-много да се е вбесила още толкова.Но сега нямаше време да се занимава с нея.Знаеше до къде стигаха слънчевите лъчи и че никога нямаше да я докоснат.За това бе спокоен.Запъти се към своята си стая, подминавайки нейната както и думите й, които се разнесоха отвътре.Влизайки в стаята, се опита да проясни мъглата в ума си и да се насили да не мисли за местопрестъплението.Тази работа го убиваше.Бавно и постепенно го убиваше.Вътрешно.Психически.
Свали дрехите си и се запъти към банята.Имаше нужда от душ.Надяваше се, че това ще отмие миризмата на смърт и извращение от тялото му, но знаеше че няма как да стане.Тази миризма го съпътстваше навсякъде.Тя бе в него.
Колкото повече водата се стичаше по тялото му, толкова повече спомените го заливаха.Можеше да чуе звука от изстрелите, можеше да усети страха, който витаеше във въздуха.Можеше да усети ужасените очи вперени в него.Усещаше и чувстваше всичко...точно както Тереза.Но не можеше да направи нищо, за да го спре.

Излизайки от банята, установи че денят вече си бе отишъл и в небето имаше кървави отенъци.Нямаше начин да се отърве от тази кръв.Тя бе навсякъде.Залезът отдавна не го привличаше.От момента в който разбра, че той само му напомня за убийства.Облече се, бавно и лениво, напомняйки си какво още трябваше да извърши.По този начин се бе вкопчил в реалността и не си позволяваше да се побърка.
Слезе до кухнята и извади от хладилника приготвеното, по-рано този ден, шише пълно с кръв.Повдигаше му се дори при самата мисъл, но трябваше да го вземе и да й го занесе.Насили се да го хване и побърза да се изкачи до стаята, за да й го даде.Влизайки вътре, я завари свита на леглото, гледайки го...с поглед, който в момента не можеше да разгадае какъв е.
-Нямам настроение за мрънкането ти, така че млъкни.Имаш нужда от това.Ще говорим утре сутринта, когато ще съм в състояние.
Подаде й шишето с кръвта, като дори не опита да прикрие отвращението си и се отдръпна, тръгвайки отново към вратата.

-Не ти трябва да знаеш каквото и да е за мен, Елена.Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. - отвърна й той, взирайки се в лицето й, което, колкото и да бе странно, показваше частична загриженост.Обмисляше възможността да излезе колкото се може по-скоро от стаята, но вместо това оставаше и краката му не го слушаха.В крайна сметка се отказа да се бори със себе си и затвори вратата, след което се запъти към стола и седна на него.Опря лактите си на колената, а пръстите му преминаха през все още мократа му коса.От устните му се откъсна тежка въздишка, която само можеше да покаже колко точно голяма бе борбата в него.
-Този лек унищожи живота ми, Елена.За това сега искам аз да го унищожа.Не ми трябва, за да го дам на някого, защото просто няма на кого.Желая да го унищожа, за да мога да усетя поне малко спокойствие, след като знам какво ми причини самата идея за съществуването му.
Думите му рязко и бързо се изстреляха от устата му, сякаш страхувайки се, че тя може да го прекъсне и да каже нещо, което да го разколебае.
-Сигурно ти се струва странно, но това е единственото, което ще ти кажа.А и мисля, че ще направя услуга и на двама ни.Ти не искаш да вземеш лека, който така отчаяно всички се опитват да набутат в устата ти.Ето го решението на този проблем, не мислиш ли?
Мъжът вдигна глава към нея, поглеждайки я с лека надежда скрита някъде зад безстрастните му очи.Вгледа се за пореден път в лицето й, изучавайки всяка една черта от него, отново и отново, сякаш това занимание щеше да го успокои.

-Глупачка! - суровият му глас се извиси от нищото, проехтявайки в цялата стая.Не можеше да сдържи гнева си, който сега толкова упорито искаше да излезе на повърхността и да се излее, помитайки всичко след себе си. - Колко си наивна само!
Кристиан скочи от мястото си и закрачи нервно из стаята, опитвайки се да игнорира желанието си да хване момичето за врата и да я удари.Той не беше такъв.Не беше тип, който прибягваше до насилие.Но тя го изкарваше извън кожата му.Караше го да се вбесява само за броени секунди, желаейки да я убие на секундата.Това бе зашеметяващо, но тя бе в състояние да го направи.
-Да не мислиш, че който и да е от твоите скъпоценни превзети приятели заслужава да бъде отново човек?!Всеки от вас е убивал по брутален начин и не, не за да се нахрани и да притъпи ужасяващите си, отвратителни желания, а за да си достави шибано удоволствие! - в думите му се усещаше режещия вкус на истината, избълвана в момент на причерняване и на непоносима ярост. - Никой от вас не заслужава да бъде спасен, защото сте чудовища, за които няма място за милост!Дори и ти...погледни се, Елена!Беше такова добро и усмихнато момиче, съчувстващо, жертващо се за другите!А сега си повърхностна, ледена и самодоволна кучка, която си мисли, че може да владее целия свят!Ти си никоя, не разбираш ли?!
Изведнъж думите му заглъхнаха, по същия начин по който се бяха и появили - изведнъж.Той отпусна изморено ръце до тялото си и я погледна за последен път.
-Лека нощ, Елена.Ще говорим на сутринта.
И толкова.Излезе от стаята, затръшвайки вратата зад себе си, оставяйки вампирката в пълно недоумение или желание да го разкъса в момента в който има такава възможност.Но на него не му пукаше.Не и повече.Бе изморен от постоянната борба с подтискането на чувствата си и на думите, които искаше да каже.
Влезе в стаята си и първото нещо, което направи бе да се отправи към прозореца, дръпвайки пердетата.В стаята настъпи тишина, последвана от непрогледен мрак.От това и имаше нужда.Електронният часовник на бюрото му показваше ранният час за лягане, но той знаеше, че така или иначе нямаше да може да поспи повече от 3-4 часа, за това легна в леглото, направо с дрехите.Придърпа до някъде завивката върху тялото си и затвори очи.Като по команда вместо тъмнина, се появиха различни картини, объркващи, размити и не чак толкова, ясни и такива, които бяха просто измислица.Картини на един уморен ум, който бе прекалено изморен, за да се опитва да ги контролира повече.

Туп, туп, туп.Не знаеше дали звука, който чува е от сърцето му или защото чува нечии стъпки по коридора.Очите му се отвориха.Не можеше да се каже, че е имал най-пълноценния сън, а същото твърдеше и часовника - 12:30 пред нощта.Събираха ли се три часа?Не.Туп, туп, туп.Ето пак този звук, който достигаше до ушите му.Той се вдигна до седнало положение в леглото си, изтривайки потта от челото си, появила се там в резултат на кошмарите, които имаше.Отдавна бе спрял да сънува.Неговите сънища бяха кошмари.Туп, туп, туп.Краката му стъпиха на хладния под и чак при усетената хладнина проумя, че не е разбрал кога се е съблякъл.Нали беше легнал с дрехите?Сега те стояха на близкия стол, а той трескаво се опитваше да се сети как, по дяволите, са се озовали там.Но нямаше време дълго да мисли за това, защото звукът от стъпки, да знаеше, че бяха стъпки, се чуваше все по-силно и по-силно.Явно отново бяха плод на въображението му, но бяха толкова силни, че не можеше да се пребори със себе си, за това леко открехна вратата.В коридора, въпреки тъмнината, можеше да се види, че няма никого.Все пак той излезе и се ослуша.Тишината бе поразителна.Изведнъж всичко бе замлъкнало в мъртвешка тишина.Секундите изминаваха, а той не знаеше какво да направи.Няколко крачки напред, след което се върна назад, влизайки в стаята.Тялото му за пореден път потъна в мекотата на леглото, но му бе прекалено ясно, че нямаше да може да заспи повече тази нощ.

Тежка нощ, като всички останали.Защо тази да се различава?Нямаше да има смисъл и логика...Кристиан така и не успя да заспи повторно след малката си разходка из коридора, доставяйки удоволствие на "любопитството" си, доказвайки си колко сериозни бяха...проблемите му.Нищо различно, което вече да не бе обмислял, но самия факт, че се случваше отново и отново бе достатъчно показателен.
Въртейки се недоволно в леглото, опитвайки се да отклони вниманието си, четири часа по-късно осъзна, че няма защо да прави повече безмислени опити и стана.Дръпна завесите, макар светлината още да не се бе появила.Правеше го по навик.Разтри очите си, опитвайки се да проясни съзнанието си, но знаеше, че щеше да е по-добре да не го направи.Реши, че ще е "добра" идея да прегледа снимките по последния случай в който "помагаше", макар това да беше далеч от всякакви представи за добра идея.
Следващия един час и половина бе посветен на изцяло извратени, психично болни мозъци, за които няма шанс за спасение, освен куршум в главата.Понякога се чудеше дали и той не заслужава един такъв.Първите слънчеви лъчи го завариха взирайки се в една снимка в продължение на минути, опитвайки се да проникне максимално в съзнанието на убиеца.Усещайки светлината, погледа му уж съвсем случайно се спусна по пръстена на масата.Пръстенът на Елена.Този, който й помагаше да излиза на слънчева светлина.Предполагаше се, че гнева му от снощи се е уталожил, но той знаеше пределно ясно, че в момента в който я види, ще се вбеси отново.И въпреки това, знаеше че...не можеш да стои тук.
Затвори рязко папката и взе пръстена, излизайки от стаята.Тихо се приближи до "нейната" стая и влезе вътре.Тя спеше на леглото и изглеждаше...толкова спокойна и невинна.Все лъжливи фактори за нейната личност.За новото й Аз.
Погледът му се плъзна по отворения прозорец и светлината, която навлизаше през него, след това към нея - спяща толкова спокойно, напълно забравила за изгарящата способност на слънцето.
-Елена?
Опита се гласът му да звучи безпристрастно, но понеже тя не се помръдна, той се приближи, побутвайки я леко.Само няколко секунди бяха нужни след докосването му, за да стане светкавично и да го погледне с поглед изпълнен със...смесени чувства - по много омраза, неразбиране, объркване, ярост и все такива прекрасни чувства.
-Мисля, че ще имаш нужда от това имайки предвид, че слънцето изгря... - и той протегна ръката си към нея, на чиято длан се намираше пръстена й.