Горите на Франция, ХVIIIв.

Една богиня е безсмъртна и неуязвима. Това е фундамента в живота на повечето божествени същества. Какво става обаче, когато изведнъж осъзнаеш, че в точно определен ден от годината си най-слаба? Какво става, когато цялата ти нерушима мощ се срине върху раменете ти с цялата си изполинска тежест? Мора бе в капан. Цялата гора, същата онази, която се бе превърнала в неин дом и нейно царство се обръщаше срещу нея. Цялото войнство на Клаус бе по-петите и, а единствения изход бе Джошуа. Той бе демон и неговите сили не се влияеха от смяната на сезоните. Освен това щеше да и помогне или поне така се надяваше. С демона бяха приятели, но нещо освен собствената му добра воля не можеше да го накара да направи каквото и да било. Малкото сили, които бяха останали на Мора, тя черпеше от тялото на Калина. Момичето вече бе пребледняло като труп и се спъваше в собствените си крака докато тичаше. Мора отчаяно се молеше на съдбата Джошуа да получи поне някой от отчаяните и сигнали и да пристигне на време. Силите прогресивно я напускаха и краката в крайна сметка окончателно я предадоха. Тя се струполи в изгнилите есенни листа под които напираше свежата пролетна трева. Това не бе нейното време. Сега тя бе напълно беззащитна. Група вампири се спуснаха към нея като прегладнели чакали на мърша.
- Джошуа! - бе последното, което можа да извика преди телата им да я покрият като могила. Значи това е усещането а собствената ти смърт.

"Ама серизно ли? Точно сега!?", помисли си Сатанаил, миг преди панталона му да бъде вече на мястото си. Долгогодишното му приятелство с Мора се консумираше едва веднъж-дваж годишно, когато нечий задник крещеше за помощ. Както и в случая. Напълно излишното подчертаване на факта, че бодинята избра най-неподходящия момент за неприятности, бе напълно задължително. Всъщност винаги избираше неподходящ момент - веднъж го олучваше пиян до козирката, втори път - в смъртна опасност, а имаше и такива случаи като този, в който тъкмо бе на върха на екстаза с някоя долнопробна женска, готова и на самоубийство, за да получи желаната доза случаен потен секс.
Изруга няколко пъти, преди да тегли чертата на голото момиче, гледащо го от леглото все още с недоумление. Нареди й сама да се изпрати и след миг се озова при ужасяващата гледка на десетките вампири, скупчени върху парче свежа плът. Но я чакай малко... Сатанаил случайно забеляза сливащата се с цвета на есенните листа кестенява коса и парчета разпокъсана дреха. Мора!? Не бе я виждал в това й състояние - напълно безпомощна, оставена на произвола на съдбата.
- Ей, неудачници! - извика иизад пребледнялата група човекоподобни.
Ръката му почервеня. Дори се възпламени до едно положение. Очите му станаха черни като нощното небе. Забеляза как богинята затваря очи уплащено и в същото време няак вече спокойна. А когато ги отвори - от вампирите нямаше друга следа, освен няколкото купчинки пепел по листата.
- Добре ли си? - попита разтревожено деманът, когато вече бе до нея. Приведе се и я хвана през кръста, помагайки й да се изправи. - Нараниха ли те?

Едва сдържайки се ръба на безсъзнанието богинята погледна към новопристигналия демон. Джош винаги пристигаше, когато тя имаше нужда от него, същото се отнасяше и за нея разбира се. Двамата има дълго и сложно приятелство крепящо се на взаимното измъкване от каши. Тя се изправи бавно и направи напразен опит да почисти роклята си. Мразеше да я виждат в такова състояние. Мразеше да се чувства безпомощна.
- Нищо ми няма! - сопна се сърдито на спасителя си. Самата мисъл, че я вижда такава я вбесяваше допълнително. - Тъпакът Клаус е разбрал някак си моята малко слабост по време на пролетното равноденствие и е решил, че сега е момента да се отърве от мен.
Последните думи бяха казани с такова презрение, че ако бе във обичайната си форма древният щеше в момента да се пече на шиш и племе канибали да го овкусяват с черен пипер. Богинята се изправи гордо и втренчи пронизителния си поглед в демона. Ризата бе закопчана на криво, панталоните измачкани, а косата в пълен безпорядък. Освен това в погледа му освен тревога се четеше ясно и раздразнена неудовлетвореност. Тя простена ядосано.
- Не ми казвай, че съм ти прекъснала рандевуто с някоя от малките ти уличници?

Демонът премести погледа си в далечините, присви устни и поклати няколко пъти главата си.
- Добре... Няма да го кажа. - съгласи се набързо, - Но все пак очаквам извинение! - размаха пръст пред лицето й и се засмя гърлено.
Изведнъж потъна в дълбоки мисли, относно държанието на богинята. Не че всичко, криещо се в подсъзнанието му беше истина.. всъщност нищо не беше истина, но страшно обичаше да се шегува с всичко, което му хрумне.
Погледна я, започвайки бавно и чувствено да разкопчава ризата си.
- Ти да не би... - продължаваше да се взира право в очите й с онзи странен плам в очите(то не си е за учудване; нали не можа да си свърши работата), усещайки изгарящия й поглед по тялото си. - ..да ревнуваш? - довърши бавно, като повдигна вежда.
Ако не нещо, поне щеше да я разсее от случилото се. Да я разсмее. Винаги успяваше да я разсмее. Обичаше да гледа полепналата на лицето й усмивка, при положение че знаеше за всичкото зло, което бе преживяла. Обичаше и самия факт, че ТОЙ я кара да се усмихва. Това го караше да се чувства удовлетворен по някакъв странен начин.

Мора погледна престорено възмутено порочната усмивка цъфтяща на устните на Джош. Между двамата отдавна припламваха искри, но богинята твърдо отказваше да се поддаде на магнетичното му излъчване. Той бе жесток, циничен и самонадеян и това буквално я теглеше като рибарска кука към его. Само да можеше да докосне гладката мъжка плът и да се наслади на усещането да бъде и жена поне за кратко. Тя рязко тръсна глава и отстъпи предпазливо назад. Точно сега бе най-уязвима и настъпващата пролет я правеше слаба, като караше в същото време кръвта и да кипи. Ако някога бе най-близо да се поддаде на чара му то това бе точно по това време от годината.
- Назад демоне, иначе ще разбереш защо съм богиня на смъртта - предупреди го със съскащ глас Мора, макар и двамата да знаеха, че това е напразна заплаха. Тя бе безсилна по това време на година и нападението на вампирите го бе доказало по-красноречиво от всичко.

Сатанаил я гледаше изумено. Не като Мора да не го познаваше отлично - та той абсолютно всеки път се шегуваше с това(особено в моменти като този). Е, не че не му е минавало през главата. Калина наистина не беше за изпускане. Всъщност ако не знаеше кой се е настанил в тялото й, би се пробвал моментално и с нея. Но не. Въпреки всичките си врели некипели, Джошуа така и не бе получил какъвто и да било "знак" досега. В крайна сметка му оставаха два варианта - да чака или да забрани на съзнанието си да я съблича с поглед.
Вече не знаеше какво да каже на богинята. Просто я гледаше изумено. Нима наистина бе изнервена до подобна степен. Вътрешно се зачуди дали е заради вампирите, заради Клаус, или може би - заради самото му присъствие тук, до нея. Не, едва ли Джошуа беше причината за гнева й. Едва ли й беше толкова присърце.
- Хей... красавице? Съвземи се, моля те. Няма да настоявам. Мога да мина и с едно проста "Благодаря". - пошегува се отново и й се усмихна топло(до колкото бе възможно в мрачен поглед, изпълнен със злоба, присъща за всеки един от неговия вид).

Джошуа бързо отстъпи и се извини. "Прекалено лесно" помисли си богинята. Това всъщност бе и една от причините да не се е покорила още на чара му. Той не настояваше. Винаги се шегуваше, но никога не го приемаше на сериозно. Обикновено и Мора му отвръщаше със същия шеговит тон, о в момента бе прекалено изнервена и уплашена, за да се държи лековата. Освен това я измъчваше и собственото и желание към демона. Той бе толкова топъл, толкова жив, толкова импулсивен, а тя беше изтъкана от студ, премереност, смърт. Толкова и беше студено, а така умираше да се стопли. Джошуа я гледаше притеснено и сякаш усещаше, че нещо не е е наред. Мора не можеше да разбере дали в позата му наистина се чете хищнически глад или просто проектираше върху него собствените си емоции.
- Спокойно жребецо - промълви тя с престорено непринуден тон. - Знаеш, че умирам за теб, но едва ли сега е момента. Пък и бях останала с впечатлението, че предпочиташ невинни смъртни девици.
В последното изречение бе отправено явно предизвикателство. Тя го предизвикваше да и покаже, че я желае. Че може да се пребори с дивия и темперамент, че може да покори волята и. Да я направи от суровата богиня гальовна жена, готова да се стопи в ласките му.

Усмихна се широко. Вгледа се в очите й и повдигна вежди, като отново отклони погледа си.
- Всъщност не. Девиците са значително по-... по-чувствителни. Аз лично предпочитам уличниците. Знаеш, които го правят бързо и мръсно - като животни. - обясни, намигайки й весело. Не че й бяха нужни подробностите му, но той си умираше да уточни.
Секунда по-късно едва се здържа. Не бе минало много време от изоставянето на поредната играчка, та по реда на нещата, желанието на Джош още не бе отминало напълно. А гледайки това момиче отсреща - едва ли щеше и да стане скоро.
Лявата му ръка бързо се плъзна по талията, пристегната от ненужното бюстие, а дясната погали лицето на Мора. Приведе се и нежно и игриво захапа вратлето й.
- Не било момента... Да видим тогава кой ще издържи повече, а? - усмихна се подло и се отдръпна. Обърна й гръб и закрачи напред - беше убеден, че богинята ще го последва.
Е, да, вече определено знаеше. И нямаше накъде по-ясно да му го каже. И по принцип не обичаше да си играе, но му идваше отвътре. Чудно му беше колко щеше да издържи момичето му - минута, час, ден.. а може би никога нямаше да се откаже? Кой знае..

Челюстите на Мора се стигнаха конвулсивно, щом зъбите на демона докоснаха крехката нежна кожа на вратлето е. Момичето потрепери и едва се свържа да не зарови пръсти в гъстата му коса. Джошуа определено знаеше как да отговори на предизвикателството на богинята. О... и още как. Той също я предизвикваше, караше я да направи следващата крачка. Хвърляше я в сладката агония на очакването и преследването. Вероятно искаше да му се моли. Нямаше да стане за нещо на света! Мора ускори крачка и мина забързано пред демона демонстрирайки пълните си възможности да имитира безразличие. Ако ще я мъчи и той щеше да се гърчи заедно с нея, като му се открие гледката към стегнатото малко задниче и дългата копринено мека коса, чиито леки вълни почти то покриваха.
- Не се бави демонче - подвикна богинята закачливо през рамо. - На близо има станоприемница, трябва да ти благодаря някак, за това че ме спаси.

О, да - беше добра. За щастие Джош предпочиташе да слуша.. ръцете си повече от очите, или нещо такова. Малко трудно отлепи погледа си от Рая, разкриващ се пред него. Прехапа устни и се засмя.
- Само това ли успя да измислиш? - извика през смях зад нея, вкарал ръцете си в плитките джобово на черния панталон.
Не бързаше. Остави момичето да си върви само напред, а той просто я следваше. А и гледането беше безплатно, нали?
Повървяха така около половин час - мълчаливи. Калина - разкарваща с гордост ослепителните си части, несеща онази подла усмивчица. Джошуа, побъркващ се от гледката, която му бе разкрита, неспособен да откъсне погледа си от момичето. Но изведнъж се съвзе.
- Хубавице? Ти да не вземеш вече нарочно да си навличаш неприятности? Че да идвам да те спасявам по често. Така още повече ще ме откажеш. - повикна се и се засмя иззад гърба й.

Мора замръзна насред крачката. Мразеше да е беззащитна. Мразеше да играе ролята на принцеса в беда, а най-много мразеше да и напомнят за това. Тя се обърна рязко и за секунди се озова на милиметри от лицето на демона. Беше бясна. От очите и хвърчаха искри. Зъбите и се оголиха в подобно на животинско ръмжене, кое въпреки липсата на вампирски зъби също бе достатъчно заплашително и зловещо.
- Не смей да ми предизвикваш Джошуа! - изсъска вбесено богинята. - Знаеш добре, че единствената причина да се обръщам за помощ именно към теб, е че ти знаеш, че далеч не съм слаба и беззащитна и мога да спася твоя задник точно както ти спасяваш моя. Не смей да ми превръщаш в жалка беззащитна женичка, като повечето курви, с които спи, защото кълна се ще те накарам да съжаляваш.
Та го пусна с още едно рязко движение и продължи напред. Не желаеше да избухва така, но той я бе принудил. Тя не бе слаба. Калина може и да беше крехка и чувствителна, но тя - Мора, бе нещо съвсем друго. Тя съвсем спокойно можеше да се защити сама, когато е нужно и нямаше същество на този свят, пред което да е способно да докаже слабостите си.

Стисна юмрук. Явно наистина трябваше да спре с шегите. Но се зачуди защо Мора се палеше толкова лесно. Толкова ли я дразнеше? Почувства се виновен и същевременно гневен. Появи се пред нея и погледите им се засякоха. Богинята беше започнала да се обезличава. Демонът за миг си помисли, че следващия път, когато го повика за помощ, едва ли ще е толкова бърз и отзивчив.
- Знаеш, че изобщо нямах впредвид това. - задържа ръката й. - Добре съм запознат със силата ти. Няма нужда да ми го натякваш. - пусна я и се вгледа в далечината.
Усмихна се съркастично и отново я погледна.
- И въобще не схващаш смисъла на... как го каза... "курвите, с които спя". Какво те кара да мислиш, че не си същата като тях? Или същата като мен? Моля те следващия път да си спестиш натякването и лиготиите. Всичко това сериозно взе да ми писва. - изсъска срещу лицето й.
Обърна гръб на богинята и закрачи напред.

Мора бе на ръба на самоконтрола. Гнева само подсилваше желанието и да го сграбчи и целуне, толкова силно, че да му пусне кръв. Това че Джошуа и обърна гръб изобщо не помагаше в случая. Той самия също беше бесен. Нима не разбираше, че необходимостта да я спасява я кара да се чувства слаба? Нима не разбираше, че ако не бе тялото на Калина до сега тя да е изчезнала в небитието. Да, Мора бе също толкова слаба, колкото "курвите, с които той спеше" и това я караше да полудява.
Богинята бързо догони младия мъж и го сграбчи за рамото. С едно силно и рязко движение го обърна към себе си и се вгледа в него със онези красиви, зелени, подобни на езера, очи, които заслужаваха да бъдат увековечени в песен.
- Защото аз оставам - прошепна тя с дрезгав и натежал от задушаващите я емоции глас. Лицето и остана безизразно, ама тези очи и този глас разкриваха повече чувства, от колкото някога преди си бе позволила да покаже. - Аз оставам Джошуа. Онези момичета идват и си отиват, а ти дори не помниш имената им, но аз оставам. Независимо колко и двамата мразим, да сме поставени в ситуация, в която се налага другия да ни спасява, ние сме тук един за друг. Оставаме. Една от малкото константи в живот, който трае вечно и всичко друго освен него се променя. Ето за това съм различна Джош, защото остава.
Тя млъкна и го пусна, забързвайки крачна напред решена да не му позволи да види напиращите в очите и сълзи. Точно в този момент се чувстваше ужасно заради слабостта си, и не възнамеряваше да му показва още от нея. Пролетта за Мора бе като предменструалния синдром за повечето жени, време изпълнено със слабости и емоции, които бе неспособно да прикрие.

Остана безмълвен. Не му се беше случвао преди. Винаги намираше някаква глупост, напълно неподходяща за случая, но този път не измисли нищо. Не се и опита. Потъна в съзнанието си, разбирайки, че богинята е права. Тя винаги бе там, когато на Сатанаил му потрябваше приятлско рамо, както той бе там за нея.
Осъзна се, заглеждайки момичето. Не знаеше какво да каже или направи. За пръв път през тези дълги години, някой го бе накарал да се замисли. Приближи се към нея бавно и я прегърна, слагайки главата й на гърдите си. Повдигна ръка и покали косите й. Въздъхна тежко.
- Защо се страхуваш? - попита тихо. - Няма да паднеш в очите ми, ако показваш истинските си чувства. Ако ми казваш, когато се страхуваш, притесняваш, когато ти е тъжно. - погледна я и се усмихна. - Може и да не ми е в природата да се доверявам, но някак успявам. Вярвам на теб. Направи ми услуга и започни поне малко и ти да ми вярваш; да ме считаш за.. приятел. - довърши и усмивката отново изгря а лицето му.
Не знаеше какво друго да направи, за да я успокои. Зачуди се, ако сега Лу го видеше, какво ли щеше да си помисли. Вероятно Джошуа щеше да види собственото си тяло на километри от главата си.

Въпреки вътрешната си борба Мора уморено омекна в прегръдките на демона. Той беше прав. Тя можеше да му се довери. Вековете, през които бе преживяло приятелството им го доказваше. Той винаги беше там за нея. Както и тя зя него. По свой си собствен начин тя го обичаше или поне най-близкото до това чувство, което бе способна да изпита. Богинята се притисна силно в обятията му и се пребори с инстинкта да го удари и да избяга, само за да покаже, че е силна. Не го направи. Той знаеше колко е силна. "Истинската сила не е да не показваш слабост - припомни си тя думите на брат си. - Тя е да се бориш със слабостите и да ги приемеш." Мора повдигна глава и се взря в очите на демота. Лукавите, дяволити пламъчета не успяваха да прикрият болката и страданието отпечатани в тях. Той също имаше слабости. Той също като нея се страхуваше да ги покаже. Но не пред нея. Един пред друг двамата нямаха нужда да се крият. Тя се повдигна леко на пръсти и го целуна. Нежно като пролетен дъжд. Тази целувка не бе по-силна от милувката на вятъра около тях, но бе реална. Вече нямаше връщане назад.

Демонът се изненада. Една единствена жена бе допирала устните му истински от години насам. Тогава обеща на себе си, че няма да целуне жена по този начин. Че няма да се поддаде на забранените си чувства. Отдръпна се от богинята внезапно. Не знаеше дали го иска, но просто го стори.
- Недей. Не ме целувай. - погали лицето й и усети погледа на й, питащ "защо?" - Целувката винаги значи нещо. Сега си прекалено... ядосана и изплашена и.. не искам да си го изкараш на мен. Тоест... - замлъкна и въздъхна.
Сложи длан на челото си и отмести поглед. Зачуди се как да й го обясни и дали изобщо се налагаше да й обяснява.
- И не ми излизай с номера "целуваш онези курви, а мен не ме искаш", защото нито една не е усещала устните ми по своите... колкото и невероятно да ти звучи. - обясни набързо.
Така си беше. За Джошуа устните наистина бяха забранена зона, откакто... Всъщност това е дълга история. Най-важното всички го знаят.

Мора се почувста все едно са я ударили в корема с железопътна релса. Да се покажеш слаб бе болезнено, но още по болезнено бе да те отхвърлят. Имаше чувството, че я разкъсват отвътре. За първи път се бе доверила на някого до такава степен и той я бе отхвърлил. Чертите на лицето и се втвърдиха. Изчезна и последната следа от емоции по него. Ето какво било да си мъртъв отвътре промисли си богинята гледайки се от страни като страничен наблюдател. Не усещаше нищо. Само празнина. Опустошение. Вече не болеше, но понякога липсата на болка е по-страшна от самата болка. Тя предпазливо се отстрани от Джошуа без да показва каквито и да било емоционални реакции. Проклета да е, ако му позволи да види колко я бе наранил.
- Прав си - каза тя с леден глас. - Наистина не биваше да те целувам. да вървим.
Та закрачи бодро напред. Само да се доберем до хана, мислеше си отчаяно. Тогава ще може да се скрие и да излее този ураган от чувства, който заплашваше да я отнесе някъде, където никой нямаше да я види.

Джошуа стисна зъби и се засмя иронично. Обви с ръце главата си и кимна.
- Да, това момиче определено някой ден ще ме подлуди. - изсъска с онази свежа усмивка и побегна към нея.
Успя да хване ръката й и я придърпа към себе си. Притисна тялото й силно към своето. Успя да съзре очите й; показваха всичко, което Мора се опитвапе да скрие от себе си; от тях не можеше да го скрие. Отново я бе наранил. Явно му беше талант. Видя това за секунда, точно преди да притисне устните си в нейните. Целуна я, както не бе целувал жена досега. Е, може би само веднъж. Страстно и същевременно нежно; жадно, но някак премерено. Погледите им се срещнаха, когато се отлепиха един от друг. Джош подпря леко челото си на нейното. Засмя се леко.
- Мразя те, когато ме разбираш погрешно. - усмихна се и покали нежно косите й.
Целуна я отново - леко и кратко, но достатъчно красноречиво, за да може богинята да разбере дори мислите му.

Мора гледаше недоумяващо Джош. Какво искаше от нея по дяволите?! Беше уморена, уплашена, безсилна и вече започваше да и писва от смесените му сигнали. Тя не беше дете, което можеш да залъжеш с бонбон. Не можеше да си играе така с нея. Зелените и очи чакаш минаваха през него, когато проговори стиснала ядно челюсти:
- Не си играй с огъня демоне. Ще се опариш накрая.
Последва още една целувка. Този път дива и настоятелна. Цялото и същество крещеше искаше го. За първи път от сътворението на света богинята искаше да се усети жена. Тя изпъшка срещи устните му и се напрегна да се пребори със стремежа да тялото си да се прилепи толкова плътно до неговото, че да не остане абсолютно нищо, което да ги разделя.
- Не си играй с мен Джош. - прошепна тя умолително. - Нямаш идея колко ти давам в този момент. Не злоупотребявай с това, защото кълна се ще те накарам да съжаляваш, че си се пръкнал на този свят.
След това думите бяха излишни. Тя се остави да се разтопи в обятията му. Не можеше да повярва колко е хубаво усещането. вътрешно ликуваше и се чудеше дали демона осъзнава, че един вид съблазнява девственица, защото за разлика от Калина, когато мора обитаваше това земно тяло, а и преди да се настани в него никога до сега не бе докосвана от мъж.

Демонът беше свикнал да третира жените като животни, като непотребна стока, която независимо от обстоятелствата, след известно време ще бъде захвърлена, дадена на кучетата или на някой бездомник, молещ се за късче живот. Но сега всичко беше различно. Вмесно ярост, ръцете, докосванията му излъчваха топлина; вмосто твърдост, устните му леко и прецизно изучаваха устните, челюста и нежната й шия. Усмихваше се на всяка една нейна дума, знаейки, че не е способна да изпълни нито една от заплахите си. Не бе способна да го нарани и Джошуа добре знаеше това. Ръцете му шареха по талията й, развръзвайки старателно бюстието й, полагайки богинята на земята. Усети как тя трепери в ръцете му. Усети притеснението в погледа й. Погледна я като кученце и нежно погали за пореден път лицето й.
- Какво има, красавице? Нещо нередно ли сторих? - попита я тихо.

Мора се насили да се овладее. Бе прекалено възбудена и копнежа по него я прогаряше като ръжен, но не искаше да става така. Не тук, не в такъв момент. Гората бе нейно убежище но онези вампирски копелета бяха унищожили всичко. Вече не се чувстваше в безопасност сред гъсто разположените дървета. Вече на намираше утеха в нападалата шума. Бяха и отнели това място и го бяха превърнали в нещо, от което да се страхува. Та погледна демона с потъмнял от страст поглед и пое ръката му, която и помагаше да се изправи. Той също като нея не искаше да спират. Богинята го усещаше как се опитва да задържи крехкия си самоконтрол и да не се притисне отново към нея.
- Тук не е безопасно - въздъхна със съжаление Мора. Не биваше да бъде така. - Нека почакаме докато стигнем станоприемницата. Не искам първият ми път с мъж да е белязан от страх.
Тя видя как очите му се разширяват до толкова, че почти изскочиха от орбитите. Опс, май не биваше да казва последното. Опита се да разсее напрежението му с опит за скована шега.
- Не се шашкай толкова де. Това тяло съвсем не е недокоснато. Калина далеч не е девица. Не се спичай сега де.

Джошуа повдигна вежда и поклати глава. Девица!? Нима? Та тя не беше ли на милиони години. Като се позамсли, в съзнанието на демона изникна и споменът за неговия първи път. Ха, доста годинки бяха минали от тогава. Всъщност беше още няколко часа след като стъпи на горната земя. Не питайте на какво приличаше момичето след акта. Обяснението е ненужно и прекалено неприемливо за хората със сърдечни проблеми.
- Толкова ли не разбра, че Калина не ме интересува. Интересува ме Мора. А нали се сещаш, че ако сторя нещо лошо на тялото на Калина, то ще се отрази на твоята душа. - усмихна се и й намигна.
Целуна я отново и двамата отново потеглиха към страноприемницата. Свечеряваше се. Тъмнината постепено започваше да обзема пространството. В главата на Сатанаил изникна Ада. Не искаше да си го спомня. Всичките злини, които бе вършил... Всичката болка, физическа и психическа... И ако един ден го бяха открили и върнали там долу...

Щом пристигнаха в станоприемницата веднага ги настаниха в най-добрата възможна стая. Което в затънтената френска провинция значеше просто чисти чаршафи без бълхи. Помещението бе изчистено от всякакви екстри, но имаше леген с чиста вода на маса до леглото и дори огледало. Двамата с Джош платиха мълчаливо на гостилничаря и приеха поднесената храна, след което заключиха вратата и се отпуснаха уморено на леглото. Вън вече цареше мрак и Мора въздъхна облекчено.
- Мислех, че този проклет ден никога няма да свърши.
Без дори да се обръща към демона тя се зае да рови в дисагите си и измъкна от там един сребърен гребен. С бавни и методични движения започна да разресва косата си, премахвайки и последната клонка от нея, докато не остана само чиста кестенява коприна. Предумишлено бавно тя започна да развързва и бюстието си. Не поглеждаше към Джошуа, но можеше да усети как нервничи зад нея и гори от нетърпение да я докосне. Богинята му хвърли през рамо еротичен поглед и прошепна игриво.
- Да не очакваше да ти се хвърля на врата от вратата?

Стаята беше прашна, ъгълчетата бяха хванали паяжини, но все пак бе приемлива. Настаниха се на леглото, покрито със стари, лъхащи на плесен избелели чершафи. Картър все още обмисляше думите на богинята. Девица. Това обясняваше много неща. Главно защо толкова се дразнеше на нелепите му шеги. Доближи се до нея и отмести копринената коса от рамото й. Докосна нежно талията й през гръб и го целуна леко.
- Всъщност още се чудя как се стърпя да не го сториш. - пошегува се и се усмихна.
Премахна и последната следа от връзката, придържаща дрехата на момичето и бавно я свали. Придърпа Калина към себе си, полагайки я на леглото. Целуна я жадно и нетърпеливо, като остави ръцете си на шарят по тялото й. Целуна врата й и след миг усети как момичето потрепери под него. Усмихна се и повдигна глава.
- И на двамата ще ни бъде по-лесно, ако се отпуснеш. - каза тихо и се засмя, галейки меките й коси.
Джошуа наистина нямаше подобен опит. Обикновено, както богинята спомена на няколко пъти, си падаше по уличниците, които обикновено имаха доста опит.

Мора се усмихна. Това че не бе позволявала на никой мъж да я докосне изобщо не значеше, че не знае какво прави. Достатъчно дълго живееше в тялото на Калина, за да изучи неговите нужди и навици. Проблема бе там, че Калина бе крехка и нежна като птиче, докато в Мора бушуваше дива огнена страст, който бе обуздавана прекалено дълго. Причината да потрепери в прегръдките на демона съвсем не беше притеснение или уплаха, както той си мислеше. Тя просто се бореше с желанието да бъде агресивна и пламенна, както тялото и копнееше. Целувките му едновременно нежни, но настоятелни я потапяха в блажена агония. Цялото и тяло тръпнеше от нетърпение двамата да се слеят в едно. Пръстите на Джошуа подробно изучаваха копринената и кожа и това я подлуди. Всяко докосване, всяка ласка, всяка целувка... Всичко това малко по малко пропукваше контрола и, докато накрая съвсем не го разруши. Мора изръмжа предизвикателно и с едно бързо движение обърна и двамата така че тя да е върху него. Устните и бяха настоятелни и невъздържани. Превземаха го, покоряваха го, показваха му, че тя има нужда от контрол и власт. Беше си загубила ума, но точно в този момент не желаеше да си го връща.