Petrova's mansion.

Когато тази сутрин слънчевите лъчи успяха да събудят Никлаус от дългата му дрямка, той далеч не подозираше какво го очаква през деня. И как би могъл? Никога не би си помислил, че някой ще дръзне да се изправи срещу него. Поне не по този начин. Безспорно през годините Клаус успя да си създаде огромен брой врагове, но с времето те трябваше да се убедят, че атаките срещу него са безпредметни. Независимо дали се изпречваха на пътя му сами или влизаха в съюзи, всички свършваха по един и същ начин – мъртви. И това не бе тайна за никого. Нямаше създание на тази планета, което да не бе чувало за Никлаус Майкълсън. Нямаше и такова, което да не се страхуваше дори да произнесе името му. И със сигурност, не съществуваше някой достатъчно глупав и безразсъден да се изправи срещу него и да вярва, че не просто ще оцелее, но и ще го надвие.
Затова бе повече от учуден, когато тази сутрин, докато се любуваше на прекрасното слънце и си представяше как съвсем скоро ще види Татя, при него се появи Ребека и му каза за тайният заговор, който се организираше срещу него. И то не къде да е, а именно в града, който сам бе създал – Ню Орлианс. Според думите на русокосата му сестричка, група непокорни вещици се бяха съюзили и готвеха нещо голямо. Но невероятното в историята не свършваше до тук. Дори е трудно да определим дали хибридът бе по-ядосан от непокорството им или от наивността им. Защото, за да вярваш, че с няколко простички магии можеш да унищожиш безсмъртния Никлаус Майкълсън, трябваше или да си много глупав, или много наивен. А може би и двете.
Да, Ник никога не е бил сред любимците на вещерския свят, но не подозираше, че са толкова дръзки, за да се изправят срещу него. Излишно е да отбелязваме, че веднага след като разбра, тръгна към Ню Орлианс. Лесно можеше да изпрати някой от хибридите си да се справи с вещиците, които колко и силни да бяха, трудно можеха да се противопоставят на лакеите му, но сметна за най-добре сам да се погрижи за бунтовниците.
Случилото се там е предмет на един малко по-различен разказ, затова ще си спестим излишните подробности. Но още същата вечер Клаус бе в имението си, изтощен от всичко, с което се сблъска. Срещата му със стария му познайник Марсел го накара да се замисли над толкова много неща. Напълни си чаша уиски и се излегна на дивана. И докато мислите му блуждаеха и отвеждаха съзнанието му в различни посоки, усети вибриращия в джоба му телефон. С неохота го извади, предполагайки, че отново е сестра му или някой друг с поредната „прекрасна” новина, но остана приятно изненадан, когато видя, че на екрана е изписано името на Татя.
Краткият им разговор го накара моментално да стане от дивана и след като си взе душ и облече чисти дрехи, се отправи към имението на Петрова. Може би срещата с древната щеше да е едно от малкото хубави неща, които му се случиха през деня, затова той очакваше с нетърпение да я види. За добро или лошо, Татя му влияеше по един особен начин. Освен безкрайната любов, която изпитваше към нея, тя го караше да се чувства спокоен. И чак сега той си спомняше, че винаги е било така. Когато, преди толкова много години, изгуби най-малкото си братче и всички го сочеха с пръст, тя бе единствената, която застана до него и го накара да се почувства спокоен и в безопасност. В момента дори единствено мисълта за нея го успокояваше. Отново му вдъхваше онази увереност, че нищо не може да се изпречи на пътя му.
Няколко минути по-късно, Никлаус вече бе пред входната врата на дома на Татя. Очите му засияха, когато срещна красивата й усмивка, щом отвори.
- Нима мога да откажа на подобно предложение? – приближи се до нея и нежно допря устни до нейните. – Хмм.... да видим какво си ми приготвила. – каза като взе бутилката и влезе в къщата.

Връзката между Никлаус и Татя бе специална. Тя далеч надминаваше представите на обикновения човек за любов. Отношенията им се простираха много над това просто определени. Те не изпитваха един към друг единствено любов. Да, Майкълсън обичаше брюнетката с цялото си сърце (или поне с това, което бе останало от него) и често, когато си позволяваше да мисли за нея, стигаше до единствения логичен извод, че именно тя и споменът за нея бяха онова, което поддържаше човешкото в него. Макар и твърде дълбоко скрито и почти неоткриваемо за околните, Клуас таеше в себе си частица човещина, която се изчерпваше с едно име – Татя.
Но както вече споменахме, отношенията далеч надхвърляха любовните чувства. Що се отнася на хибрида, той изпитваше такава привързаност към Петрова, каквато малцина можеха да се похвалят, че са чувствали някога. И никой не можеше напълно да осъзнае дълбината на връзката им.
Но за да ви помогна да вникнете в нея, ще ми коства твърде много усилия. И накрая ще се окажат напразни. Затова ще си го спестим.
Когато малко по-рано днес, Клаус чу звънливия глас на Татя в телефонната слушалка, осъзна, че тя ще е единственият възможен начин да се измъкне от действителността, която го притискаше и караше да се чувства... некомофортно. А да извадиш Майкълсън от комфортната му зона беше нож с две остриета. Или щеше да го направиш уязвим, или още по-силен и решен да ти отмъсти. Но Петрова успя да внесе лъч светлинка в деня му. Затова той почти отчаяно се вкопчи в предложението й и се надяваше (а и тайничко знаеше), че вечерта му ще е много по-добра от ... в общи линии, последната му цяла седмица. Първо го измъчваше скука, след това трябваше сам да се оправя с досадните вещици в Ню Орлианс, а от няколко часа насам, не можеше да си избие от главата, идеята да владее целият град така, както го правеше някога. А след това кой знае? Може би и света щеше да е в краката му.
Но сега вниманието му беше изцяло отдадено на Татя и опитите й да го съблазни. Макар, че трудно можеше да ги квалифицира точно като опити, защото почти без никакви усилия, Клаус се поддаваше изключително лесно на чара й.
- Опитваш се да ме съблазниш ли, Татя? – подсмихна се хибрида, не откъсвайки поглед от нея. Не можеше да отрече, че независимо какво прави, Петрова просто изглеждаше ослепително. Не само за хибрида представляваше трудност да й устои, но и за всеки нормален мъж. Сексапилът, който излъчваше лесно можеше да накара всеки да изгуби ума си по нея, а случаят с Клаус бе дори по-тежък от това. Той бе паднал в капана й преди много години и макар дълбоко заключени, всички чувства, които тогава изпитваше, бяха многократно умножени, когато се превърна във вампир, а по-късно и хибрид. Сега, когато тя отново беше тук, всичко това се отключи с нова сила
Случващото се все още му се струваше като някакъв сън. Прекресен, но все пак сън. Трудно успяваше да осмисли, че тя е жива и всичко това не е просто лоша шега на въображението му. Но колкото повече мислеше, толкова повече се съмняваше, че съзнанието му не си играе с него, затова предпочиташе да се радва на настоящето, въпреки възможността да се окаже лъжа. Затова просто придърпа момичето в обятията си и впи устни в нейните.
Сладките целувки, които си разменяха, по всяка вероятност скоро нямаше да спрат, ако Клаус не ги бе прекъснал. Изправяйки се от дивана, той взе бутилката вино, напълни двете чаши, които Татя бе приготвила малко по-рано и й подаде едната.
- Не толкова бързо, любов моя. – засмя се мъжът и отново се настани до нея. – Кажи ми, много ли пропуснах, докато ме нямаше?

Една от причинита Никлаус да искаше толкова силно да си върне властта над Ню Орлиънс бе именно Татя. Момичето бе негов стимул през всички години и по различни поводи, но сега, когато отново бяха заедно, той бе още по-мотивиран да изпълни обещанието си.
А какво бе то?
Историята на Ник е известна почти на всички. Баща му беше, както го наричаха тогава, главатар на селото. Като най-високо поставеният в йерархията, всичко останали семейства му се подчиняваха и следваха неговите заповеди. Тъй като човешкия живот на Клаус бе твърде назад във времето, когато хората все още не изпитваха необходимост да наричат своя господар “крал” или “император”, Майкъл бе просто главатар, старейшина – някого, на когото всички можеха да имат пълно доверие и вярваха, че ще ги защити. Но къде се вписва хибрида в целия разказ? Като първороден син на Майкъл (макар в последствие да бе станало ясно, че момчето изобщо няма кръвна връзка с него) Никлаус бе и негов наследник. Редом със своите братя, той имаше законно право да желае поста на баща си. И по тогавашните закони той трябваше да е първият, който ще го получи. Затова бе отгледан като престолонаследник, затова още от най-ранна възраст баща му беше суров с него. Дори като дете, Клаус бе много повече мъж от останалите си приятели. Всекидневните изпитания, на които го подлагаше баща му го бяха превърнали в твърд и уверен наследник. Наследник, с който всеки баща можеше да се гордее. Разбира се, малко по-късно, когато връзката на Естер с върколака излезе на яве, суровото отношение на Майкъл се превърна в омраза и всичко, което причиняваше на сина си бе защото го ненавиждаше. И всеки път, когато се вгледаше в очите му, той сякаш усещаше вълчия ген, пулсиращ във вените му и ненавистта му се умножаваше. Ненавист, породена не само защото момчето, което бе отгледал не е негов син, а е наполовина чудовище, но и защото му напомняше за предателството на съпругата му. Но всичко това направи Ник още по-твърд и силен.
След запознанството му с Татя, той се стремеше да прекарва всяка свободна секунда с нея. И именно в тези моменти успяваше да забрави за омразата, която се четеше в бащиния му поглед. Омраза, която го измъчваше и разкъсваше. Натъжаваше и караше да се чувства уязвим. Изпитваше необходимост да получи любов и внимание и ги откриваше именно в Татя.
В един от дните, когато двамата лежаха на поляната до реката и взирайки се в небето оприличаваха облаците на различни животни, той й даде обещание.
“Когато баща ми умре и аз владея селото, ти ще си до мен. Ти ще бъдеш моята кралица.” й беше казал. Няколко века по-късно, когато наистина стана крал, той с тъга си спомняше за този момент и обещанието, което никога не успя да изпълни, защото Петрова му бе отнета твърде рано. Именно в тези моменти усещаше липсата й по-силно от всякога.
Сега, повече от две хилядолетия по-късно, отново бяха заедно и той имаше реален шанс да се превърне в крал. А тя да стане негова кралица.
Протегна се и взе чашата с вино от ръката й. Внимателно ги постави на масата пред тях и за няколко секунди остана вгледан в нея. Изучаваше я с поглед. Всяка една част от красивото й, нежно лице. Бавно скъси разстоянието помежду им и нежно докосна устните й със своите. Тялото му се долепи до нейното и то поддаде под натиска му. Легнали на дивана, Клаус отново я целуна, но този път по-настоятелно. За секунда през съзнанието му преминаха думите й. “идването ти тук е единственото нещо, което ме вълнува в момента и не искам да го развалям.”. Нима нещо на света можеше да развали този момент? Този съвършен момент?
- Не можеш да го развалиш. – прошепна срещу устните й. – Кажи ми, любима, спомняш ли си какво ти обещах преди много години? Готова ли си да бъдеш кралица… моята кралица?