Jessica.

Джесика Морган | 21 | Вещица| FC: Miley Cyrus

13.12.1991

Петък, 13ти..
Мирис на мухъл и застоял въздух, а там от процепа между щорите си проправяше път, тънка струйка светлина, сякаш бореща се за живот тя трепкаше, но бързо се губеше в заобикалящия я мрак. Точно тази малка струйчка беше единственото нещо което осветяваше помещението в което се намирахме. Малката къща, в покрайнините на неизвестния ни лондонски, краен квартал, изглеждаше така сякаш отдавна в нея не живееше никой, но това беше само заблуда, заслушвайки се в тъмнината и спиращия дъха студ можехме да чуем хлипанията на жена, често прекъсвани от сподавената и суха кашлица. Тя беше облечена с панталон, изпокъсан и избелял, а под вълненото елече, с което бяха наметнати раменете и се забелязваше как цялото и тяло потреперва. Беше зима, а нежните женски пръсти, посинели от студ, се движеха, докосвайки лицето на красиво бебе. Детенцето спеше, а телцето му се движеше равномерно и спокойно, беше увито в старо вълнено одеяло, а в кошчето в което беше поставено беше подпрян плик с красиво изписани букви, образуващи името "Джесика". Жената, отметна дългата си коса и откопча красив медальон под формата на сърце, тя го стисна в ръката си и по бузите и се стекоха няколко сълзи. Положи медальона до писмото и се наведе над детето. "Знай че винаги ще съм до теб" - изрече непознатата и целуна спящото момиченце, след което изтича навън, като остави вратата отворена.

13.12. 2002

Петък, 13ти..
- Джесика! Джесика! - груба на допир ръка я хвана за рамото и я разтресе силно. - Хайде, сополанке, спането е за изисканите хора, не за боклуци като теб. - дрезгавия глас на мадам Лена, възпитателката на дома за сираци в Хейл, я извади за секунди от дълбоките дебри на съня. Тя отвори небесно сините си очи и се огледа с надежда. Бялата стая с олющена мазилка и олепен с тиксо прозорец беше дома й от както се помнеше и въпреки това всяка сутрин тя ставаше с надежда, да се събуди на друго по добро място, но уви, това беше просто мечта. Мислите и бяха прекъснати от оста болка в главата, настоятелката й я дърпаше за красивата кестенява косата и с лекота я премести от леглото на студения каменен под. С просълзени очи момичето се надигна и събра в ръка купчината откъснати косми, събра ги на топка и ги хвърли в кошчето. Жената я бутна грубо напред и се развика.
- По-бързо момиче, хващай се на работа, днес няма да закусваш!
Джесика кимна в знак на съгласие, съблече нощницата си и облече протърканите дънки и дебелия пуловер, които прилежно стояха на стола до пружиненото легло.
-Метлата и парцала са там. Започваш с първия етаж и до обяд да си стигнала поне до третия. Всяка стая и тоалетните. - каза възпитателката и се обърна да си ходи.
Момичето си пое дълбоко дъх и по лицето и започнаха да се стичат сълзи, тя се напрегна и от устата и започнаха да излизат звуци, наподобяващи тонове.
- Днес имам рожден ден, моля ви поне да закуся. Снощи когато се прибрах, не беше останало нищо от вечерята. Моля ви, госпожо.
Възрастната жена, с къдрава червена коса я погледна строго и се засмя гръмогласно.
- Сополанката имала рожден ден,така ли миличка? - тя изрече последното с такава злоба, че Джеси настръхна. Жената се приближи и застана на едно ниво с лицето й.- Виж какво, малка пикла, мислиш се за по специална днес, така ли? Е така да бъде. Днес няма да ядеш изобщо. Хващай се на работа, веднага! Разбрахме ли се, само да разбера че някой ти е запазил храна или че си похарчила просията си за храна, ще изхвърчиш от тук! Ясно? - тя я хвана за лицето и я стисна, момичето премигна.
- Да, госпожо! - отговори тихо, гледайки в земята.
Старицата я пусна, завъртя се и излезе, затръшвайки вратата. Джеси сподави сълзите си. Стаята беше празна, всички 6 легла освен нейното бяха изрядно подредени,с изпънати чаршафи.Това беше дома й, единственото място което имаше и макар да се отнасяха с нея като с прислужница тук беше топло, а храната, доста често с изтекъл срок на годност, беше напълно достатъчна за да залъже глада за няколко часа. Тя хвана медалиона с ръка и тихо каза:
- Честит рожден ден на мен. - сълзите и потекоха и тя не можеше да си спре.
Сърцичето се разполови на две и в ръката и падна листче, на което беше изписано нещо. " Голдън Стриит, 13, пощенска кутия №31, код :3423" , а под него с друг почерк пишеше "Последвай съдбата си!".

13.12.2008

Събота, 13ти..

Гъстата мъгла покриваше като сянка всичко наоколо и създаваше усещането за обреченост и безизходност. Да, точно такъв беше живота й... ОБРЕЧЕН... Обречена бе да изпълнява всичко което и се каже, обречена бе да се усмихва и да се преструва че всичко е наред, обречена бе просто да съществува и просто да се изгуби, някъде там в небитието.
Джесика, разтърси досадно глава за да се от търси от мислите които я бяха нападнали и които като остриета забиваха своите върхове в сърцето и раздирайки го до безобразие. Пушеше, в ръката си държеше тънка цигара от която излизаха струйки дим, появяваха се плътни и в заобикалящата мъгла се изгубваха Обречени. Беше студено и дългите и крака, облечени в чорапогащник и къса пола, бяха измръзнали и тя не ги чувстваше. Коженото яке което беше облякла, сякаш служеше повече за аксесоар отколкото за дреха, а тя стоеше там облегната а големия камък, гледайки преминаващите коли. Беше и скучно, Лолита, приятелката й, я беше изоставила да кисне тук сама и да се чуди за какво да си мисли по напред. Колите се нижеха една по една, раздвижвайки и без това ледено-студения въздух. Наоколо беше тихо, като изключим разбира се, честите бибкания на шофьорите преминаващи около нея, дърветата се поклащаха леко и ритмично. Голям бял камион, с олющена броня и счупен фар, започна да намаля своя ход и спря точно пред нея. Тя хвърли цигарата, вкара ръцете в джобовете си и отиде на прозореца. Замъгленото от топлината вътре стъкло се смъкна и от него се показа брадат, дебел, чичко на около 45-50 години. Потта се стичаше по челото му и го караше да изглежда още по- противен. Гласа му, тежък и плътен се разнесе наоколо:
- Здрасти, сладурче, к'во ше кажеш за тройка? - той посочи с ръка мъжът който стоеше до него, той беше възрастен и вече съсухрен от годините. Как изобщо му ставаше? Зачуди се тя, след което отговори.
- 500 долара и без извращения. - точно и ясно, с леко гневен тон.
Мразеше се, мразеше тялото си, съществуването си, "професията" си. Шофьора слезе и отвори багажника на камиона, като и показа единичното легло опряно до ръба на едната стена на камиона. Беше просторно, но не чек толкова, поне беше топло. Тя започна да съблича и без това оскъдните си дрехи, когато по възрастния мъж влезе и я хвана силно за ръцете, започна да и крещи:
- Не са ли ти казвали да не се качваш при непознати, малка курво? Та ти имаш ли 18?
Той я хвана още по силно за ръцете и я накара да легне, като я завърза за леглото. Тя не знаеше какво да прави, скоро нямаше кой да я потърси тук. Паниката започна да я обзема. По младия мъж влезе и я погледна с ехидна усмивка след което заговори:
- Без извращения,а? Не мисля че ти определяш правилата миличка!
Тя риташе, блъскаше крещеше, но знаеше че няма смисъл, никой нямаше да я чуе, да и помогне. Мъжете вече бяха голи и приближаваха към нея. В ръцете си единия носеше уред, който тя беше виждала по филмите, как му казваха там.. "електрошок", а другия държеше нож. Какво нима щяха да я убият. Що за животни бяха това. Ето мъжа с ножа приближаваше, той седна на леглото и придвижи ножа от врата до пъпа й, чиста червена кръв бликна от мястото и започна да се стича. Тя заплака, и го оплю.
- Гадна свиня! - извика и го срита в ребрата.
Мъжа я погледна, а в очите му се четеше гняв. Той я хвана за гърлото и започна да я души.
-Ти нямаш мнение, малолетна курво! - каза й и я стисна още повече. Не й достигаше въздух, усещаше как вече губи съзнание. Виждаше красива бяла светлина. Там ли трябваше да отиде? Вече не беше вързана, беше боса с красива бяла рокля, а тревата под краката и беше влажна и приятна на допир. Нещо започна да я дърпа назад, с такава сила че не можеше да се пребори.Изведнъж картината избледня и адска болка нахлу в тялото и. Тя се напрегна с последни сили за да се възпротиви и нещо стана.Мъжа който до преди малко я душеше лежеше в безсъзнание на пода. Другия мъж я погледна уплашено и побягна през вратата на багажника. Какво се беше случило. Опитваше се половин час да отвърже ръцете си и най-накрая успя. Облече се и тръгна да бяга. Нямаше да се върне никога повече. Дори да се превърнеше в беглец, тя нямаше да се върне...

02.11.2012

Петък, 2ри..

Табелата "Добре дошли в Мистик Фолс" вече се четеше напълно отчетливо от мястото и в претъпкания автобус. Тя хвана дамската си чанта и се приготви да става. Нали това беше спирката й. Вече четири години се местеше от град в град, търсейки отговор за това което и се беше случило на 16тия и рожден ден. От тогава Джеси откри че може да прави доста неща само с помощта на ума си. Като например да премества предмети, да отключва ключалки, да кара хората да забравят. Неща които и бяха доста полезни при кражбите, с които се прехранваше. Живееше си доста добре, харесваше й. Тя сама беше господарка на живота си. Преди година, една старица, суха и беззъба, я беше спряла и я сочеше крещейки със ужас "Вещица!", " Вещица!" .Дали наистина беше вещица или просто можеше да върши разни странни неща. Не знаеше, но щеше да научи. Реши да отиде на адреса който беше намерила като малка в медальона си , трябваше да пътува до щатите и по точно до Сиатъл. Там в пощата тя откри, стара изпокъсана книга, пожълтяла от годините миришеща на мухъл. Беше книга със заклинания. Това беше отговора на въпроса й. ДА тя беше вещица и имаше сила, голяма сила, сила която искаше да развие. Беше дочула че Мистик Фолс се слави със свръхестествените неща който се случват там. Тя опакова и без това малкото си багаж и се качи на първия автобус за там.
Автобуса спря на малката спирка, тя скочи от най-горното стъпало и стъпа с грация на земята. Вятъра развя дългата до кръста й коса и разпръсна парфюма и наоколо. Тя взе куфара си от багажното на автобуса и се запъти напред по улицата. Щеше да последва съдбата си и да се научи да контролира силата си, каквото и да и костваше. Някогашната проститутка се беше превърнала в голямо момиче което само определеше как ще върви живота й...