Vivianne Heart

Vivianne 'Vi' Heart | 17/25 |  Vampire | fc: Miranda Kerr

"Ще ти простя, може би.. някой ден."
Последните думи, които чух.. или поне само тези думи помня. Не знам кой ги казва, защо, а на кого? Почувствах допира на влажната земя, тревата галеше кожата ми.. Малките стръкчета гъделичкаха стъпалата ми. Плъзнах ръце по тялото си, беше мокро навсякъде.. Отворих очи. Светлината беше приятна, със жълто-зелени оттенъци, може би заради дърветата над главата ми. Не виждах добре, погледът ми бе замъглен. Капка вода падна в лявото ми око. Може би роси? Премигнах бързо няколко пъти. Опитах да се изправя, но не чувствах ръцете си и едва помръдвах краката си. Погледът ми се изчисти, а капките започнаха да падат все по-бързо върху тялото ми като изведнъж осъзнах, че съм гола. Защо? Почувствах страх, побиха ме тръпки. Почувствах се мръсна.. Сега наистина отворих очите си - бяха гола и сама посред нищото. За пореден път се опита да се изправя, нямах сили. Не чувствах мускулчетата си, колкото и малки да бяха те. Започнах да плача, почувствах се прекалено безпомощна. А ДОРИ НЕ ПОМНЯ КОЯ СЪМ. Как е името ми? От къде съм? Как изглеждам? Не можех да отговоря сама на тези въпроси.. Сълзите вървяха една след друга. Исках да крещя, не знам защо. Почувствах гняв вътре в себе си. Сякаш бих разкъсала всеки, който се изпречи на пътя ми.
Поех глътка въздух. Някак си, успях да подместя ръката си и избърсах до колкото можах сълзите си. Затворих леко очи и започнах да си представям нежна картина в съзнанието си. Виждах градина, имаше много цветя и слънцето грееше жизнерадостно. Всичко беше толкова приятно и весело, но изведнъж настъпи мрак. Нещо умъртви цветята, те увехнаха, сякаш живота тук отдавна е изчезнал. Това не ме смути. Не почувствах страх, нито пък нещастие. Напротив, наслаждавах се. Отворих очите си и красивата светлина бе изчезнала. Мракът от съзнанието ми се бе пренесъл в реалността. Загледах се нагоре в далечината, сякаш виждах края на всичко.
Защо се успокоих? Би трябвало да се притеснявам, и всъщност това много ме тревожи.
"Хей, вижте! Там има някого!" - чух женски глас да се провиква в далечината. Започнах да моля за помощ с колкото глас имах, а всъщност дори да викам сили нямах. Група приятели приближиха към мен. Започнах да се срамувам, не бяха само момичета. Изведнъж затворих очи, бях прекалено изморена.
"Размислих. Ти не заслужаваш прошка. Стореното - сторено! Но аз ще си отмъстя. Обещавам, че и ти ще изпиташ болката, която толкова безмилостно ми причини."
Гласът беше мъжки, този глас ме натъжаваше. Нещо вътре в мен ме заболя.. нима това бе сърцето ми? Исках да си го изкарам, не го сдържах повече.. Чувствах се много тъжна, сякаш цялото щастие от света изчезна..
Събудих се. Беше тъмно, само някаква оранжева светлина се появяваше от време на време от ляво. Обърнах главата си натам, бяха запалили огън. Изправих се и потърсих огледало. За мой късмет намерих такова още в първата чанта, която отворих. Бях красива. Чупливата ми кестенява коса стигаше почти до раменете ми, пасваше перфектно на зелените ми очи. Кожата ми бе светла и изглеждаше изключително здрава и нежна. Имах хубаво тяло, още едно нещо с което да се гордея..
"Добре ли си?" - попита ме момичето, което може би ме откри.
"Може би.." - Наведох глава и се натъжих. Знаех какво следва, щяха да ме разпитват, а аз не знаех какво да кажа.
"Как се казваш?"
"Не знам.. А ти?"
И така продължи разговора ни. Казах всичко, което знаех за себе си, тоест нищо. Бяха ми дали дрехи, нямах собствени. Вечерях с тях и им благодарих, че са се погрижили за мен. Били дошли само за уикенда, след което се връщат в Ню Орлиънс, което означава, че сме близо до града.
Наредихме се всички около огъня, говорехме си. Играехме на истина или предизвикателство. Аз през повечето време стоях и гледах. Не знаех какво да ги предизвикам, въпреки, че в съзнанието ми изникваха всякакви неща. Непостижими за такива хора.. Сред тях беше и онзи русокос красавец с кафяви очи, лека брадичка и чаровна усмивка. Стоеше точно срещу мен и от време на време ми подхвърляше по някой поглед. Нещо ме грабна в него, допадна ми, но до утре щях да го забравя. Щях да си спомня всичко и щях да се прибера. Нямаше да помня дори, че е съществувал.
След известно време останахме сами. Да, само аз и той. Погледнах го, а той вече бе нагласил очите си директно към моите. Усмихна се леко, след което стана и бавно се приближи до мен. Гледаше ме толкова сладко и приятно, харесваше ми. Приближи се на кратко разстояние от ухото ми, като ми прошепна:
"Все още не съм забравил.. Няма да ти простя."
Изтръпнах. Отново онзи глас. Тогава в съзнанието ми се появи всичко. Нещо в мен се разби на парченца, не можех да ги събера. Болеше прекалено много. Спомних си всичките молби на семейството му, как малката му сестра лежеше безпомощно на земята молейки за милост, но аз бях безмилостна. Нима това беше мое дело? Как съм могла да го причиня? Толкова го обичах, той бе всичко за мен.. Защо съм сторила това? И смехът, който пронизваше тъжните викове. Да, той също беше мой.
"Била съм жестока, разбила съм сърцето ти, точно както моето в момента умира." промълвих през сълзи, усещайки убийствена болка в сърцето си. Ръката му бавно го вадеше от тялото ми и го стискаше с невъобразима сила. Нима щях да умра? Бих приела съдбата си, извърших прекалено много. Как ще живея с това? Вместо това, той извади ръката си, като остави сърцето ми почти невредимо. Очите му бяха демонски, черни. Миг по-късно той стоеше от среща, все така загледан в мен, а по дрехите ми дори нямаше кръв, но болката в сърцето ми остана.
Отворих очи, направих си кафе и взех най-нужните неща за из път. Смятах да се настаня в Ню Орлиънс за известно време. Може би, все някога щях да разбера какво точно се е случило с мен.. Тази сутрин се събудих единствено аз, другите нямаха тази възможност.. освен ако мъртъвците не се възкресяват. Може би се питате какво се е случило? Или по-точно защо го направих? И аз не знам, бях прекалено гладна, а и ми хареса.