Италия,Милано.

Любовта е трудно нещо. Човек не може нито да я предизвика, нито да я контролира, нито да я принуди да продължи дълго. Нито пък да я запази когато вече времето й е отминало. Човек не може и да се примири с факта,че колкото и да се опитва да се насилва да обича някого така както някога ефектът ще бъде никакъв. Ако знаехме какво ни очаква в бъдещето, ако имаше начин да погледнем, макар и като на филмова лента живота, който ни очаква, може би не бихме бързали да пораснем,особено в случаят на Мери. Тя не че бе бързала да порасне ,по-скоро бе принудена да се впусни в един нежелан живот и да гледа през решетките му как реалността която бе бленувала й се изплъзваше. Реалността за нея бе много различна отколкото тази на нейните приятелки които мечтаеха да пораснат по-бързо за да намерят принца на беля кон да се омъжат и да са щастливи до края на живота им. Нейната реалност бе такава 0  да знае,че принца на белия кон най-вероятно притежаваше черни очички и голям арсенал от изпипани думи ,а след като вече е омотал момичето в мрежите си  безмилостно изтръгваше сърцата на глупачките които вярваха сляпо на любовта. И тук трябваше да се появи тя и да убие копелето ,а когато това се случваше по хиляда пъти на ден не й оставаше много време да се замисли реално какво желаеше от живота. Замисли се едва когато срещна своя Джон. Своя прекрасен Джон които я измъкна от онази реалност и я потопи в блаженство ,което тя по-късно плати много скъпо. Дали й липсваше? Много,страшно много. Дали все още бе влюбена в него? Не знаеше. Бе толкова объркана,бяха минали толкова хилядолетия.. дори не можеше да си спомни шоколадовите му очи ,на тяхно място се бяха настанили едни по-студени по-безсърдечни които хем я заливаха с болка хем с някаква странна топлина която тя отхвърляше. Бе си намерила нови дружки за ловуване - приятна компания от трима мъже и още толкова момичета плюс нея и заедно сритваха задниците на другите докато тя търсеше начин да си върне Джон. Искаше да го стори защото искаше да разбере дали наистина си бе позволила да пусне любовта им да си отиде. Искаше да си докаже,че го обича още и че няма възможност да изпитва нещо към някой друг,някой толкова.. нежелан. Сега се намираше в Милано заедно със своята ловна групичка  - в един клуб облечена като танцьорка с пристегнат корсет в които криеше своите опасни играчки. Трябваше да проследи два много важни демона които може би знаеха какво се случва с Джон и междувременно убиваха такива като нея след като се позабавляваха. танцуваше провокативно ,държеше се като леко момиче  ,а щом единият от тях я заведе  до бара тя разбра че го имаше в кърпа вързана. Не след дълго той й прошепна че ще иде да уреди някой работи със спалните над клуба,а русокоската просто кимна и отпи от питието си. Щом отново обърна глава към мястото до което преди малко седеше онова малко насекомо на негово място видя един висок строен мъж с очи ,по-лазурни от морето и кожа по-бледа от платно. Не можеше да го сбърка.
- Какво трябва да направи едно момиче за да се отърве от теб веднъж завинаги? Да не би да ти залипсвах в ада? - попита накрая закачливо блондито ,а единият й крак започна да трепери от напрежение. Всичките й емоции отново бяха преобърнати. Дори не желаеше д го поглежда защото направеше ли го сякаш бе различна ,а най-лошото бе че една страна от нея се наслаждаваше на чувствата които неговото присъствие й доставяха.
- Пречиш ми на работата за това казвай бързо какво искаш. - говореше му така,без страх както винаги. Защото бе преживяла всичко най-ужасно. бе киснала в ада повече от 500 години ,бе изгубила себе си и сега не можеше да се залепи,защото частичките от старото й аз бяха толкова натрошени ,че почти приличаха на прашинки.

Определено ми беше безсрамно удобно в човешкия свят. Забавлявах се гледайки в какви развтратни същества са се превърнали хората. Тези направени по подобие на Бог сега бяха просто купчина хормони и противозачатачни. Не знаех дали д вдигна ръце победоносно или да се натъжа, че не е аз бях този който беше погубил тази раса. Но и в двата случея печелех. Печелех, но не съвсем. Всъщност от известно време си мислех за една жена. Мари. Прекрасната Мари. С топла кожа в цвят на сметана, плътни алени устни и големи бадемови очи тя беше перфектна. не, дори много повече от перфектна, но това не беше причината тя да го впечатли. Много жени се бяха изпречвали на пътя му и повечето не се задържаха повече от нощ- две. Всички изглеждаха толкова еднакви. С чупливите си руси коси и спортните си фигури, толкова примамливи, но в същото време толкова отвратителни. Миризмата на алкохол и на гнилост се носеше около тях. Но...хм, Мари миришеше по- скоро на ванилия и студеното и държание го привличаше още повече.
Не.
Не, това беше глупаво. Да, определено хората ми влиаеха зле. Тя беше просто една студена жена цапната в устата, не можеше да изиптва нищо към нея. Или пък можеше? Защо всичко трябваше да бъде толкова сложно? Тя беше сложна. Прекален осложна за моя непретенциозен стил, но все пак имаше нещо очарователно в нея. Не говорехме за външния и вид, той беше перфектен, но студенината и ниприрязма в характера и събуждаха нещо в мен. Нещо заключено от много години там, което по- добре да не се пробужда.
Днес бях облечен с една памучна риза и джинси. Бях в привидно добро настроение. Беше мрачно, тихо, единственото нещо което достигаше до ушите ми бяха клаксоните на недоволните шофьори. Разхождах се с провлачена стъпка.
Ванилия.
Толкова познатата миризма изостри всичките ми сетива. Настръхнах при спомена за нея. Дали си въобразявах? Може би въображението ми си играеше с мен? Но, не. Тя седеше там. Точно там. Толково изискана. Изтъката като от коприна. Джиженията и бяха грациозни, но в същото време рязки. Доближих се с предпазлива крачка по- близо. Да наистина беше тя. А гласът и беше колкото студен, толкова и мелодичен и чист. Свободата и се отразяваше добре.
- Мразя когато се държиш така. - казах сухо и си лепнах ленива усмивка. - Май наистина ми липсваш. Ами аз на теб? - последното го казах иронично, но в думите ми се криеше скрита надежда.
Настаних се до нея по най- безцеремонния начин. Бяхме в непрестанна близост твърде много време за да се притеснявам от това, но въпреки това тялото ми се напрегна, а аз се опитвах, безуспешно, да съсредоточа цялото си внимание в едно малко речно камъче.
- Е, Мари, как си? - определено това беше най- глупавото което можех да кажа, но кой зне защо тя винаги ми бе действала така.

Мери се взираше в него. От много време насам се опитваше да разбере какво точно я бе привлякло към него,как така той бе изместил нейният Джон? И дали това бяха просто глупави мисли и тя не изпитваше нищо? Тя обичаше Джон.. имаха две прекрасни момченца.. живота им бе прекрасен докато реалността не ги раздели. Дали наистина някога можеше да бъдат щастливи или сега след толкова години вече бе прекалено късно? Парфюмът му се усещаше от километри,беше толкова приятен и задушаващ едновременно. Мъжествен.. изискан. Отмести поглед от него ,опитвайки се да не изглежда засрамена макар че бе заради всичките тези мисли които се въртяха в главата й. Какво си въобразяваше? Та той бе демон. Не. Той бе Дяволът. Нещо което тя трябваше да ненавижда ,нещото което съсипа живота й. Съсипваше го още от както бе родена като нещастен човек. И в същото време онази друга част в нея  й нашепваше,че тя сама сключи сделката с онзи демон за да спаси Джон,баща й бе този които я принуди да ловува и че в същност Луцифер нямаше никаква вина за нейните нещастия. Хората обичаха да винят другите за своите собствени провали ,за своето нещастие защото им бе прекалено трудно да си признаят,че грешката са именно самите те.
- В момента съм на работа. Мисля да изкормя онези две сладки демончета ако не ми кажат къде е Джон. - отвърна,опитвайки се да поддържа студения тон,а след това устните й се вкопчиха в студеното стъкло  и отпиха от още по-ледената течност в чашата й. Очите й винаги издаваха емоциите й,това бе помогнало на Джон да я опознае до края на самата й душа и тя вярваше,че също го познава. Но къде беше сега? Къде беше толкова време и защо не я бе потърсил ако бе в ада заедно с нея? Имаше чувството ,че  е напълно сама. Синовете й.. обожаваше ги. Но те имаха свои живот. Дийн имаше дете.. Сам се радваше на женското внимание и пак имаше някой които да е до него. А тя кой имаше? Кой можеше да я стопли с целувка? Кой можеше да я прегърне и да й каже,че този път всичко щеше да бъде наред. Никой. Бе напълно сама в един нов и непознат свят. 'Може би малко' прошепна когато той я попита дали й е липсвал.
- Като че ли има някакво значение дали една откачена,ама много откачена жена е изпитвала липсата на нещо толкова мъчително като теб? Ще се забавляваш ли после с това? Ще се хвалиш ли пред демончетата ти? Не те разбирам. Не мога да те разбера. - след което просто се изправи като стрела,взе якето си и го навлече върху танцувалния костюм и излезе извън клуба за да запали една цигара,защото нервите й,емоциите й всичко бе толкова заплетено.

Това им беше проблема на жените. Мислеха прекалено много. Останах със зинала уста напълно изненадан от думите и. Защо всичко трябваше да е толкова сложно? Може би искаше да и падне на колене и да и предложа живота на всичките си демони? Или пък искаше Джон? Да, онзи Джон за който първите дни от заточението си говореше непрекъснато. Колко сълзи беше проляла по него. А ето сега, дори когато го нямаше се чувствах застрашен от него. Той беше онзи мъж който би я чакал след работа, който ще я целува сутрин. Такива жестове бяха напълно чужди за мен. А смятам и за нея, но това беше съвсем друг въпрос.
Нямах представа какво да кажа. Каквото и да кажеш тя едва ли щеше да ме послуша. Защо ли винаги жените бяха толкова обедени в правотата си? Може би, защото рядко грешаха, но това беше един от тези моменти.
Да изкорми демони. Тази реплика предизвика лека усмивка от моя страна. Представих си я цалата окървавена стискаща нечие сърце. Колко интересно. Но пак се връщаме на Джон. Джон. Джон. Надали някога ще бъде свободен, поне не и докато тя напълно го забрави. Тогава - да.
- Като че ли има някакво значение дали една откачена,ама много откачена жена е изпитвала липсата на нещо толкова мъчително като теб? Ще се забавляваш ли после с това? Ще се хвалиш ли пред демончетата ти? Не те разбирам. Не мога да те разбера. - каза тя и грабна якето си.
Последвах я като вървях на подчително разстояние. Кой знае какво щеше да си помисли ако бях прекалено близо. Гледах елегантната и фигура, косата и която леко се полюшкваше в такт със стъпките си. Кой да повярва, че работеше като главорез. Изведнъж нещо ме прихвана и закрачих малко по- бързо. Когато стигнах до нея тя вече беше спряла и вадеше цигари. Вреден навик. Но за това пък не можеше да се каже, че ми беше непознат.
Гледах я как невротично си дърпа от цигарата и си играе с нея, с пръстите си.
- Знаеш ли? Мислиш прекалено много, Мари. - казах аз и усетих как при споменаването на името ми гласът ми става по мек и леко дрезгав. - Ние сме приятели Мари, нали? Няма с какво да се похваля. - след последното изречение плъзнах поглед по тялото и и се усмихнах самодоволно.

Целият й живот и на земята и в ада бе преминал в една безспирна борба. Все чакаше нещо да се случи. Като например баща й да осъзнае,че не желае да бъде ловец и че иска да бъде като другите нормални лигави момичета които се разтапяха по най-големите свалячи. И по онова,нейното време имаше такива мъже,ала джентълментството винаги бе на първо място. Сега всичко се бе преобърнало надолу с главата. Момичето трябваше да се бори за момчето,момичето трябваше да взима трудните решения. Мъжете се бяха отказали от това да бъдат мъже. - Не знам. Луцифер. Приятели ли сме? - проговори по едно време блондинката докато се бе загледала в празното пространство пред себе си. Бе прекарала толкова много години в неговата компания,че й бе някак удобно и някак странно хубаво да е край него,въпреки,че накрая бе избягала,за да потърси семейството си. - Не съм същата както преди.. знаеш ли.. - лек кикот се наддаде в гърдите на златокосото момиче. Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас.. Дали той не я бе променил? Дали той не я бе настроил така чеда приема свръхестествените същества? Така че да  отхвърля онази голяма любов която таеше в себе си и да я замени с тези несигурни люлеещи се чувства? Тя обожаваше децата си. Винаги щеше да бъде така.. ала тя живееше нов живот. Различен от предишния й пълен с нови забавления. Тя бе живяла преди повече от пет века,а сега старата й душа изведнъж отново бе хвърлена в младостта. бе толкова объркана.  - Какво му е лошото на мисленето? Повечето хора са забравили как да го правят. - допълни след известно време мълчание блондито и отново дръпна от цигарата си. - Какво ще кажеш да ми покажеш.. забавната страна на всичко? Тази която изпусках толкова време? Никой друг не би могъл да ми покаже нещо така похотливо и забавно.. освен теб. - обърна се към него и се усмихна широко ,хвърляйки цигарата настрани - Майната му на ловът. Искам да живея. разбираш ли ме.. искам да усещам.. - протегна се  хвана ръцете му,след което се затичаха по улицата. Спряха се точно на една пешеходна пътека  и се спряха точно когато една кола профуча пред лицата им. мери се разсмя,а сърцето й лумтеше в гърдите. адреналинът които изпита бе невероятен. Погледна към Луцифер все още смеейки се.