Last chance for one last dance |Paris - 4 weeks ahead|

Има някаква тъга в смяната на сезоните - в това,как единият едва забележимо започва да избледнява, как силата му намалява и белезите на упадъка му стават все по-видими и все по-необратими, а присъствието на другия плахо започва да се усеща и да набира сили, докато един ден цялата му красота се излее с пълни шепи върху природата и той удобно се настани на трона на предшественика си така,сякаш никога няма да си тръгне. Но само след няколко месеца и неговата гордост започва  да се пречупва и прастарата история се повтаря - когато вечните закони превъртят със скърцане колелото на времето,за да покажат на всички,че нищо не е вечно и всичко някога свършва.  Защо говорим за всичко това? Може би защото нашата малка героиня непрестанно имаше такива мисли,които преминаваха като комета през необятното й съзнание. Сезонът се бе сменил,вече не бе онова топло  и красиво лято обещаващо за нови приключения,а тъжната есен която скърбеше за отминалото лято и която подготвяше за студът които съвсем скоро щеше да ни обгърне.  Като се замислим в душата на Касандра отдавна цареше зима ,а отвън  нея  сякаш всички виждаха едно топло лято. Никога не бе мислила,че именно тез  чувства ще контролират живота й,че има нещо много по-велико от това да си създател на всички раси бродещи по земята дори днес,а именно любовта. От една страна обаче тайно се страхуваше от нея,защото знаеше колко болка можеше да донесе тя и хем я искаше,хем не.  Никой не подозираше,че душата й бе станала толкова пуста,а тя самата се опитваше да гради  мнение ,че е едно много щастливо и лъчезарно момиче,наивно и влюбено в живота. Но живота бе ли живот ако го живееше напълно сам? Никое същество никога не е издържало без нечия близост. Тя често се вглеждаше в очите на хората защото те бяха нейния прозорец към душите им и виждаше,че всички имаха страх към това да бъдат отхвърлени и се примиряваха само с еднодневните връзки,както правеше и самата тя.  Когато семейството й се раздели тя наистина се почувства като най-малкото дете,защото не знаеше какво иска от живота,а те да. За това си пожела любовта ,а до ден днешен не я бе намерила. Алек я бе намерил,а я отричаше! Беше глупав хлапак! Не знаеше колко много държеше в ръцете си.. Хенри и Винс също.. докато тя лекуваше душата си с много алкохол  и както сега с изкуството.  Малката Флеминг рядко знаеше коя дата бе,коя година,кой месец. Какъв празник беше,кой трябваше да празнува  и какви традиции трябваше да спазва,но един ден  й бе много скъп - фестивала на изкуствата в градът на изкуствата - Париж. Да,Париж за нея не бе онзи лигав град на любовта,а нещо много по-стойностно,нещо много по-вечно от променливата любов. Едно платно изписано с красива боя в носталгична картина оставаше вечно. Тя седеше почти в началото на улицата и оглеждаше минаващите хора ,вслушваше се в пиесата,играеща се малко по-надолу ,докато рисуваше своята [You must be registered and logged in to see this link.]. Беше тя като малка,когато все още бе русокоса,помнеше този спомен.. Бялата рокличка й бе подарена от Алек и Хенри за рождения ден,а шапката от майка й ,но бе прекалено голяма и постоянно падаше ,а те й се смееха. Изведнъж усети някакво познато присъствие,присъствие което не бе усещала прекалено дълго и се огледа. И тогава го видя стоящ на страна разглеждащ най-спокойно творчеството на другите. Имаше скулптори,имаше какви ли не произведения на изкуството ,а се носеха песни и притчи от единия ,та чак до другия край на улицата и така Каси не се чувстваше толкова сама,а с хора които обичаха нещо също толкова колкото и тя.
- Кой да знае,че някога пак отново ще се видим? -  каза с малко по-силен тон брюнетката за да  привлече вниманието му,а след това се усмихна съвсем внимателно - И то в този 'град на най-измисленото чувство на света' ? - меденият й смях не закъсня,а очите й бяха придобили някакъв особен блясък. Бе дочула,че нейния стар познат се бе завърнал на тази така повредена и все пак прекрасна земя.
- Някога и ти рисуваше.. - продължи брюнетката. Именно той я бе научил как по-изкусно да владее своята четка когато я свързваше с най-тъмните кътчета на душата си.  - Сега обаче май рисуваш съвсем различни неща.. - подсмихна се и кимна внимателно в знак на 'здравей' щом се приближи.

Дали ще бъде илюзия,дали ще бъде просто миг от твоето въображение,дали въобще някога всичко ще стане реалност?Дали наистина ще разбереш какво е да рисуваш не само с ръце,но и очи,дали ще разбереш,че красотата не е само външна,а и вътрешна.
Преди време,преди .. може би век,Сайлъс обичаше да рисува.Рисуване му бе страст.Страст,от която рядко можеше се откаже,без да го завладее и преследва до края на живота му.В изкуството всичко ти бе позволение,можеш да сътвориш нещо невиждано до сега.Можеш да изрисуваш целия свят само през твоите очи.
Някога имаше момиче.Момиче,което накара света за Сайлъс да се преобърне.Тя бе красива,дали някога щеше да срещне девойка като нея.Със същата усмивка,която му спира дъха,същото излъчване .. а аромата,който лъхаше от нея бе божествен.Името й бе просто,ала тя самата не.Тя бе момиче на мрака.Така ги водеха ,а и така си останаха и до сега .. предполага се, че и за напред.Тя имаше всекиго,всеки който искаше.Дали сега нейната мишена бе Сайлъс.Познат на всички,с ледено сърце .. тъй като притежава магия,че не отстъпва пред всяка,но .. винаги има едно "но",което представлява голяма изключение.Семейството й бе от класа,а Слайвелиус можеше само да рисува.Тя идваше при него и той хващаше ръката й и изписваха заедно всяка една рисунка.Да .. това всякаш бе като приказка.Но .. ето го отново това "но",нещата се промениха,дори и малко .. но промяната бе голяма.


Разхождайки се из града,който бе на любовта.Та кой разбираше от такава?Имаше ли някой перфектен в нея?Имаше .. този който може да умее докато изобразява някакво изкуство.Имаше пиеса.Сайлъс се спря и се вгледа внимателно във всяко едно движение на актьорите,бяха дори.Не,повече от добри.Тогава познат глас го разтърси.Дали това бе тя?Каси?Красивото момиче,което рисуваше на повечето картини?Обърна се и след това направи крачка назад.Дали,защото се изплаши от неочакваната й среща или просто бе машинално?Отвърна на усмивката й,като очите му грейнаха.Дамата се приближи до нея,той направи същото.
- Така е,сега рисувам съвсем различни неща. - отбеляза като поклати глава в знак на съгласие. - Рисувам,това което ме принудиха. - усмихна й се в отговор и отново отвърна глава към пиесета,която се разиграваше пред очите им.

Тя започваше да усеща как трепери,как ръката й вече не можеше да се движи свободно по платното,защото бе окована с веригите на старата любов,на изненадата,на шока. Той бе отново тук! И бе пред нея,нейната единствена любов. Нейната единствена незаличена рана. Дали не халюцинираше? Всички тези алкохолни вещества,всички тези хапчета които бе изпила в опит да затрие душата си.. дали чак сега не оказваха влияние? Защо би я потърсил.. Бе чула,че той нямал чувства,тогава дали изобщо имаше значение,защо бе там? Имаше едно момиче - нежно и красиво с огромната нужда да обича и да бъде обичано. Търсеше и все не намираше своя принц - така мечтан нежен и красив. Но намираше само груби лица, които излъчваха всичко друго, но не и любов. Всички желаеха плътта без да ги интересуват чувствата, без да се замислят, че в живота не всичко е пари и удоволствие,че има и нещо по-дълбоко, по-ценно и така желано от нея - любовта! В живота си тя бе срещала много мъже. Във всеки от тях тя харесваше по някоя черта - в един - красотата, в друг - романтизма,  в трети - чара. Но никой не предизвикваше в нея любов. Защото нейния принц бе отдавна мъртъв. Бе й отнет,а тя дори нямаше време да скърби за него,защото трябваше да  бяга от поредните хора които желаеха да й навредят.  С много усилия момичето погреба своя принц,рано или късно ,дълбоко в душата си и пазеше неговата крива и чаровна усмивка и само в най-тъмните мигове на нощта когато се пробуждаше за момент и усещаше студенина до себе си се сещаше за него.  Животът продължи и без принца. Тя срещаше все същите студени лица, все същите каменни сърца. Но сякаш света беше мъртъв, тя живееше сред чужди и непознати същества.  Когато се срещна с Клаус обаче той я научи  как да загърби тези болки и как да заобича отново живота. Постоянно запой,постоянни свалки и така живота си минаваше,изменяше. И сега ако се върнем към онова малко момиче копнеещо за любов  то определено не би одобрило всичко това.
- Глупости.. - изплъзна се тих от устните на момичето с треперещ тон. - Рисуваш това което ти искаш.. платното е твое! - наивността й отново се бе появила. Тя не можеше да бъде заличена,нито пък детинската част в нея. Тя бе като платно - с най-различни бои.
- Ти избираш боите.. ти рисуваш душата си. - усмихна се съвсем леко ,а след това потрепери отново,едвам сдържайки една малка сълза - Не мога да повярвам.. - почти изхлипа малката Флеминг и стисна очи,за да спре сълзите които напираха от вече леко зачервените й очи. - Виждам те пред себе си.. И не си халюцинация.. истински си.. искам да те прегърна,а след това се сещам,че нямам право.. че мина толкова време.. - след това замлъкна и остави тишината да се пропие между тях,да се настани удобно и само онези малки кратки погледи останаха.
- Съжалявам,не исках да.. го казвам.. радвам се да те видя. - каза след това по-сдържано  и смирено,като истинска дама,а не като влюбено дете.