we can be obsessed. [maya]

by **pancakes.** Сря Юли 10, 2013 10:21 pm

hannah murray | 21 | unemployed witch

Както и да гледам на нещата фактът си остава същия - моят живот е един добре подреден хаос. Причините се нареждат една след друга без дори да искат позволение. Предполага се, че им трябва някаква логична връзка и съм убедена, че такава наистина съществува. Проклета да съм, но не я намирам за себе си. Ако вие я откриете ще ви черпя една бира- и разбира се, ще трябва да го направя абсолютно тайно, защото до подобни неща нямам позволение да се докосвам.
Принудена съм да водя съществуване в малко щастливо балонче, което е пълно с пеперудки, дъги и прелитащи еднорози. Родителите ми са го избрали като нещо от първа необходимост; за тях това е начинът да отрасна нормално и да не прихвана от всичките лудости с които са задължени да си имат вземане-даване. Те могат спокойно да съжителстват с мрачни сили, да призовават мъртвите преди първата купичка мюсли на закуска и междувременно да крият под матрака разни секретни общества. Аз трябва да живея в девически пансион и да се посветя на кариера в счетоводителството докато грижливо отглеждам съпруг и две прекрасни дечица. По възможност последното идва в комплект с къща в предградията с добре поддържан жив плет и зелена моравка. Нищо екстремно и опасно, а съответно и нищо особено интересно в цялата картинка. Усещате ли вълните скука, които се носят на талази? Аз се давя в тях ежедневно и положението е почти критично.
На двадесет и една съм, наричат ме Мая. Можеше със същият късмет да съм някоя Сара, Клара или Мери. В желанието ми да ме направят нормална родителите ми са започнали още от рожденният ми сертификат. Защо не? Мъчението трябва да е пълно. Чуйте само как звучи: Мая, Мая Крейн. Отвратително. Не нося тяхната фамилия и не съм кръстена според обичаите на нашата религия; вместо това ми подариха християнско кръщене и реално няма нищо, което да ме свързва с моите хора. Кръвта във вените ми е омаловажена колкото и чиста да е, колкото и важно значение да има. Ние и тези като нас държим на това.
Преди да започнете да задавате въпроси ще ви обясня от какво семейство произхождам. Носи им се мрачната слава на клан с много власт в свръхестественото общество. Обикновено е така с всички некромансъри - силите им са плашещи за всичко живо и неживо, което винаги носи просперитет. Добрата стара логика, в която когато нещо е по-силно и страшно от теб е задължително да го издигнеш като водач, за да цари някакъв тероризиран ред. Родителите ми са начело на расата ни като псевдо-старейшини и до колкото знам охраняват гордо древни ръкописи с безценни магически заклинания и ритуали по страниците. От това по-ценно за нас няма, защото в думите се крие всичката ни сила. Може би не изцяло; другата нужна съставка са мъртвата плът и всички демонични енергии. Не звучи ли готино?
Определено е така. Семейството ми е впечатляваща сбирщина от откачалки със специални дарби, а аз съм нежеланата. Низвергнатата. Виждат в мен повторението на случката с големият ми брат - нещастие им го е отнело още в ранната му детска възраст, защото се е заиграл със сили, с които не е трябвало. Аз като заместител не трябва изобщо да повтарям стъпките му и хей, ето ти прекрасна причина да ме отгледат като човек. Явно е по-добре да имаш живо дете, от което да не излезе нищо и да те е срам, защото не може да продължи делото ти. Наследник, който не е наследник изобщо. Без да съм посветена в тайнствата на расата ни не мога да използвам силите си и това ме прави некромансър само по наследственост.
Не ви ли се е случвало да осъзнавате потенциала си, но да не можете да го отключите изцяло? Добре дошли в моето ежедневие. Тук не е приятно и изгледите за бъдещето са още по-подтискащи. Времето е спряло с идеята, че няма за какво да си дава зор след като ще бъде похабено за мунданни изживявания и счетоводителски сметки.
Имате ли въобще представа колко отегчителни са те? Математиката никога не ми е била силна страна. Ако зависеше от мен дори нямаше да се познаваме.
Разбира се, има го и Сед. Истинското му име е непроизносимо, защото в нито един говорим език в това измерение не съществуват достатъчно съгласни, които да се прескачат една друга без паузи. За демоните такива неща са абсолютно логични и не представляват затруднение - ако името ти е Гхтрвсдртфсбжцсдфзч, то всички ще те наричат Гхтрвсдртфсбжцсдфзч в пристъп на някакъв садо-мазохизъм. Така е било и така и ще продължи да бъде. В нашето измерение им даваме нови имена за улеснение и така може да ги срещнете във всякакви източници - например Луцифер, Белфегор и прочее прочее досадници. Аз си имам Сед и той е нещо като личен ангел-пазител. Може би правилният термин е демон-пазител, но това като съчетание е прекалено противоречиво, за да съществува нормално.
Не си го представяйте с рога, копитца или шляпаща опашка. И да има подобни работи не ги показва, защото е задължен да изглежда като нормално човешко същество. Да, очите го издават понякога - прекалено живи са за да го играят нормални - но всичко друго си е в реда на нещата. Русолява косица постригана като четина, вечно счупен нос и най-отвратителният оранжев суичър познат някога на човечеството. Лесно ще го вземеш за студент-авантюрист, който не знае какво иска от живота, но упорито тества всичко. С постоянната воня на кръчма около него едва ли ще ти направи и особено добро впечатление. Странно, но от друга страна точно това привлича жените като мухи; сигурно е заради момчешкият му чар и нелогичната свързаност на тази черта с всичката лепкавост на опасната му аура. Или нещо такова. Прекалено объркващо е за да може да е тема за разсъждения, за това и не го мислете много-много.
Зная, че родителите ми не искат изобщо да знам за съществуването му. Той е нещо призовано от тях в името на това да ме пази през цялото време, но никога не му се е отдавало да схване цаката на стелт поведението. Помня навиците му да напада тайните ми запаси от биксвити – това е прекрасен детски спомен (вмъкнете ирония по избор) - а докато оцелявах през пубертета се зароди и манията да ми чете дневника. Къде отива смисъла това да е нещо съкровено и лично? Ехо, лично пространство! Идеята да почна въобще да притежавам подобна простотия се крепи именно на това.
Една нощ му оставих бележка между страниците, а на другата сутрин намерих отговор написан с крайно разкривен шрифт. С годините щях да схвана, че това е единственият, който владее колкото и да се старае. От първата бележка се стигна до втора, а после и до трета и докато се усетя вече бе нещо като рутина и дневниците ми се превърнаха в дискусионна територия; докато се усетя вече му оставях и чай с много мед и канела на перваза преди да заспя - което се превърна в нашият еквивалент на хранене на улични животни. Нямам никаква идея дали за него изобщо съществуваше нещо като "дом" така че определението, че е мизерник бродещ по улиците без ясна дестинация дори и сега ми се връзва.
Сед се превърна в официална част от живота ми много преди да го видя за пръв път, което разбира се не промени нищо абсолютно нищо. Не и по правилен начин.
Още го помня ясно - беше мъглива ноемврийска нощ, а аз се прибирах много след наложеният ми вечерният час. Някакви идиоти се опитаха да ми се правят на интересни, да ме сплашат, и съответно да ми попречат да стигна читава обратно в пансиона. Липсата на внимание от моя страна само разпали страстите и докато успея да отреагирам ме бяха заклещили на тясно в глуха уличка. Класическа сцена. Нещата сигурно щяха да загрубеят ако внезапно не се бе появил същият този отвратителен суичър в цялата му оранжева прелест. Абсолютно нищо в картинката не отговаряше на идеята за рицар на бял кон, но резултите не можеше да се сбъркат за нещо друго. Моите тормозители се озоваха с няколко потрошени крайника в повече, а на мен се падаше честта да измрънкам благодарност в лицето на моя защитник.
Това бе преди около близо половин година. Нашата знаменита първа среща - можете ли само да си представите що за шок изживях щом всичките ми представи за Сед рухнаха? Винаги съм го виждала като мъж на възраст, който е малко ексцентричен и не може да се напасне добре към живота в това измерение. Пълни глупости! Вместо това моят "велик" телохранител се оказа просто младеж на видима възраст ненадвишаваща моята собствена, с нагла физиономия и липса на всякакви маниери. Забравете всички комерсиални образи намекващи за страховити същества родени от пъклен огън и чисто зло. И да е, това не е водещата страна на моят демон, защото той е зает да оцелява на инфантилност и аморални прояви. Все още не се е отказал да напада нощем всичките ми складове със сладко, особено ако е замесена канела. Тя е основно гориво за цялото му съществуване.
Притежавах декоративна лейка пълна с ароматни нещица, повечето от които миришеха на канела.
Сега не я притежавам, изчезна същата нощ в която я извадих от кутията й (беше скромен подарък от приятелка). На всичко отгоре Сед е от онзи тип същества, които си умират постоянно да гледат как други хора правят разни неща (почти се свиква постоянно да те наблюдават като животно в зоопарка), а всяка събота ме кара с много мрънкане да му давам кулинарни уроци. Почти е схванал цаката на пържените яйца с бекон... което май самичко обяснява до каква степен е осакатен в тези си умения. Нашето измерение го забавлява толкова много, че по никакъв начин не иска да го напуска; питала съм се неведнъж дали изпитва носталгия по родните пъклени огньове, но Сед изобщо няма излъчването на някой с подобен характер. Той е като много русо куче, лабрадор, което пуска щастливи лиги и единственото нещо, което иска от живота е храна, сън и игра.
Малкото ми нормални приятели го смятат за мое гадже, можете ли да си представите? Аз и някой като него? Прекарвали сме време заедно, нещата изглеждали сериозни. Честно казано вече нямам сили да ги убеждавам, че са в грешка. Съжалявам, предпочитам мъже с интелект, а не само с добра външност. Ако трябва да сме честни никога реално не съм имала особено вземане-даване с подобни работи. Интимности? Някак си са извън картинката, когато постоянно си под наблюдение и охрана. Първата ми и последна целувка бе в дните на началното ми училище, когато Томи Пийтс ме измляска шумно зад голямата пързалка в двора. Надявам се едрите мъжаги с мрачни погледи да не са му останали травма за цял живот с материализирането си от нищото И желанието да изпепелят всичко, което ме е доближило без позволение. Очевидно семейството ми смята, че имам нужда от охрана при всякакъв тип кризистни ситуации... и очевидно "нападенията" на моята девича невинност влизат в списъка и изискват ескорт от групичка Масивни Мускули.
Ще ми се Сед да е единственото охранително същество, което да трябва да търпя. Той обаче е само тежката артилерия и по тази причина присъствието му трябва да е абсолютна тайна. Демек нещото, в което изобщо не го бива. За ежедневни проблеми имам на разположение малка армия от мъже и жени с бръснати глави върху които е татуирана змия. Това е символът на моето семейство и него го носят всички - от самите ми роднини чак до най-незначителните роби или слуги, така че да се различаваме от останалите. Аз, естествено, не нося татуировката.
Може би животът ми щеше да продължи да бъде такъв, какъвто е. Поредица от скучни събития повтарящи се до умопомрачение, които в крайна сметка не носят абсолютно нищо. Това си е загуба на време от което и гледна точка да го претегляш. Нещата обаче започнаха да се променят от момента в който Сед ми спаси живота в онази гадна нощ. От самото начало нищо не обещаваше промяна, но това е просто тактика за отвличане на вниманието - щом те удари реализацията какво се случва наоколо всичко е с няколко идеи по-засилено в своята активност.
Осъзнах, че нещата никога повече няма да са същите на 24 декември, последната Коледа. Както винаги съквартирантката ми се бе оттеглила за празниците при своето семейство. Моето не ме желаеше по такъв начин и не го бе правило от около десет години, за това както винаги се радвах на компанията на телевизора и кофа сладолед. Самотата е мой другар от години, което като факт не ми прави чак толкова впечатление. Редовен гост ми е, но отказва да приеме приятелство в Лицекнигата. Свикваш лесно на подобни работи ако не си познавал почти нищо друго през живота си; за някой под непрестанно наблюдение аз съм образец на тоталното и логично в такива моменти абстрахиране от почти всички социални контакти. Дори малкото ми приятели не мога да нарека "реални", защото между нас винаги ще има преграда - не мога да говоря с тях за своят произход, за истинските ми проблеми, а семейството ми не ме допуска до други свръхестествени същества освен проклетата ми охрана. С които реално нямам никакъв контакт. Освен Сед. Който не се брои. Изобщо.
На границата на две раси винаги се намира кофата студена вода, която доволно ти съобщава, че не можеш да си намериш мястото и нищо не е достатъчно. Самата мисъл за това ме кара да презирам решението на родителите ми да ми отнемат всичко, което съм родена да бъда. През годините винаги съм смятала, че евентуално ще е временна тази изолация и ще ме върнат обратно щом навърша определена възраст... но сега осъзнавам, че това са просто нелепи копнежи. Те нямат намерението да ме приемат за истинска дъщеря и не смятат да развиват такова.
С тези и сходни мисли копая в кофата със сладоледа и тежкият шоколадов вкус се забавлява да изстудява вкусовите ми рецептори. Пред мен на екрана тече глупава комедия от най-нискокачествените - с много просташки хумор, така че да се хареса на една определена публика. Вниманието ми е само наполовина концентрирано в екрана, когато долитат първите удари на вратата; почти не ги асимилирам като нещо извън светещата електрическа кутия. Гостът обаче не се отказва, колкото и тихо да е неговото търсене на внимание. Дори не съм осъзнала кога е станало толкова късно- полунощ отдавна се е завъртял на часовника и дори отминава. Кой може да иска внимание по това време на денонощието? Щом бръснатите ми стражи са го допуснали, значи не представлява никаква опасност. Може би домакинката, или някое друго момиче от общежитието идват за да откраднат вниманието ми за малко... но с догадки няма как да разнищя нищо и с нежелание се вдигам от дивана.
Веригата е вдигната, макар и да е глупаво да се опитвам да се пазя от каквото и да е. Вероятно съм заключила без дори да го осъзнавам. Вдигам нагоре металната пластинка и механизмът се задейства, оставяйки вратата изцяло в моя власт. Открехвам я колкото да си направя малък процеп и за момент не виждам абсолютно нищо навън в коридора- лампите са загасени и очите ми имат нужда от време, за да се нагласят към мрака. Не ми трябва обаче излишно време, за да различа познат силует пред мен; това е Сед и се надявам да има добро обяснение за нелогичното притеснение. Нима не е нахално да ме тормози толкова късно? Докато се усетя вече му се карам, хокайки го като малко дете. Оставям го да влезе чак когато е чул достатъчно, макар и двамата да знаем, че нищо няма да се запамети в плиткото му демонично мозъче. Не и за дълго- същества като него не спазваха приличие и морални принципи, за това и няма причина да им държиш конско.
Сед само се хили на отношението ми и с усилие докоцуква в малкото коридорче. Шок и изненада ме нападат рязко щом регистрирам фигурата му от-до. Грешен ход, момиче! Приведен на една страна демонът е жалко подобие на обичайната си визия. Дрехите му са разкъсани - да, дори и ужасният оранжев суичър, което тайно ме радва - и отдолу прозира не една рана. Има кръв. Кал.
В гледката има нещо толкова нереално, че изпадам в нещо като ступор. Никога преди не съм вждала нещо подобно на живо и сега ми идва като нелеп сюреализъм. Не, по-лошо. Прекалено истинско е и прави всичко останало абсолютно недостойно за внимание. Щастливото балонче в което са ме затворили като че ли се сдобива с пролука и през нея бурно започва да тече реалност. Сама не осъзнавам, че поведението ми не е съвсем нормално. Въпреки годините в изолация не трябва да се чувствам толкова свойски в подобна ситуация, компания дори. Кръвта трябва да ме гнуси с металическият си вкус и алена багра; разкъсаната плът пък обезателно да дразни стомашното ми съдържание.
Напук на всякаква логика аз стоя зяпнала Сед и се чувствам... добре. Като че ли за пръв път нещо наистина се връзва в живота ми и всичко е наред. Мая, какво правиш със себе си? Очарована съм, а това до известна степен ме притеснява. Почти не мога да се позная в тази позитивна буца от емоции, която ме е заляла. Най-лошото от всичко е, че Сед изглежда доволен. Крайчетата на устните му са извити в лека усмивка, подигравка дори и от това ме побиват тръпки. Какво трябва да значи това? За момент като че ли съм направила нещо, което не е било планирано и това го прави щастлив. Чувствам се като пионка, но само за миг. Преди да успея да размишлявам по въпроса Сед е протегнал ръце напред и със същата леко глупава усмивка е уловил лицето ми между дланите си. Допирът е чужд за мен и тялото ми замръзва в изненада- не съм сигурна как точно трябва да постъпя и не ми дават време да взема решение. Получавам целувка; допир на сухи устни до моите за някакви частици от минутата. Няма нищо романтично или интимно в жеста, само някакво необяснимо щастие. Благодарност. Първата ми истинска целувка е плод на причини и следствия, които са далеч от всичко познато.
Сед отстъпва назад, но очите му са приковани в моите. Дар словото ме е напуснало и не мога да възпроизведа нито един смислен звук. Това не ми пречи да опитам, но последвалата смесица от нечленоразделни думи не е нещо, от което да мога да се гордея. Опитите ми грубо са изправени пред край щом ме залива вълна от статично електричество и пред очите ми се раздвижват форми и цветове. Няма нужда от пояснения, става ми ясно от самото начало за какво иде реч. Това са спомени и мисли, които са били споделени с мен посредством допира; нищо друго не би го отключило, а повечето са определено от гледна точка на моя демон протектор. Не знам защо, но той ми разказва история далеч от всичко, което ми е близко и познато. За некромансъри злоупотребяващи със своята сила, за липсата на разум в деспотичното им поведение. За демони като него принудени да живеят като роби - излъгани да служат на кауза, която всъщност дори не е в списъка. За души, които не могат да намерят покой в отвъдното защото са приковани завинаги към това измерение, или пък за други, които са били погубени без явна причина.
Главата ми пулсира щом гласовете и образите бавно започват да изчезват. Усещам студ навсякъде около себе си с една разлика- челото ми гори сякаш през него се прелива енергия. Това е ръката на Сед, която ми предлага някаква утеха. Все още не разбирам защо трябваше да видя всичко това.
Знам само едно - нищо никога няма да е същото...

* * *

... или поне не веднага, защото Мая първо трябва да се научи да управлява магията си. Да, тя е вещица с много специфични умения и ако ги овладее вероятно ще може да възкресява мъртвите. В момента я бива само да превръща дребни животинки в зомбита подвластни на всяко нейно желание.