O' Sailor..

Сиприан Александреску| 300 | Демон| fc.: Max Brown


От рождение ме бяха определили като чепата сглобка, такава, която и най-сръчния майстор би затруднила. С майка, свадлива гъркиня, която имаше афинитет към посуда на част и разговори на висок глас и баща, румънски веселяк, чийто вечен спътник бе акордеона, що за човек би излязло от мене?
Докато вандалствах и квартала още на ранна детска възраст, на която повечето деца не можеха още да се откъснат от омазаните с пюре фусти на майка си, съседите вече бяха решили, че дявола ме бе приютил под копитото си, а аз с ръка му придържах тризъбеца.
Нямаха идея колко прави бяха.

***

По калдъръма чух непонятен шепот и звук от дамски обувки. Надзърнах иззад ъгъла, където обикновено се криехме с момчетата, за да пушим открадна тютюн, в направена от свита ламарина, лула.
Видях я.
Съвсем не приличаше на гъркиня. Беше мургава, непозната, чуждоземна. Крачеше рамо до рамо висок като исполин мъж, облечен в скъпи одежди и разговаряше с дребна женица, която вървеше по-назад и пригласяше на всяка негова дума.
Тогава бях едва на седемнайсет, а тя се казваше Лаура.
Беше испанско цвете, донесено на този каменист бряг от средиземноморските вълни. Не говореше нашия език, но очите й дяволито играеха, сякаш разбираше всичко. Обичах да стоя под прозореца й, там, в близост до жасминовия храст, който едва го докосваше и да я слушам как пее, докато разресва косите си.
Учудващо, семейството й ме харесваше. Баща й, макар на вид суров капитан, винаги бе мечтал за син, когото да научи на изкуството да се бори с морската шир. На моят не можех да разчитам, защото вечно бе ухилен, пиян, свирещ на акордеон по пивниците на цената на още една чаша узо.
Но всяка красива история си има обрат, възел бих го нарекъл аз. В тази, възелът бе лимфен и възпален и предвещаваше срамно ранната кончина на прелестната ми испанка.
След погребението й майка й погасна, баща й стана още по-мълчалив и вглъбен. Старикът често ме привикваше при него, за да му помагам с корабните въжета или платната на "Пенелопа". Един ден, така, като стояхме на брега, докато капитанът допушваше цигарата си, рече ми, щял да ми припише кораба. Не се мина и декада и вече бе мое владение и се казваше "Лаура".