Лора Романов

Не беше уплашена от боевете, на които присъстваше... колкото и жестоки да бяха те. Всъщност, дори бе пристрастена към виковете, болката и удоволствието от това да удариш някого. Да виждаш агресията или просто да я чувстваш в околните. Имаше чувството, че от тях се преливаше по нейните вени и я хранеше. Караше я да се чувства пълноценна, изпитваше задоволство от малките турнири, които организираше братовчед й в нейна чест. И това й харесваше. Харесваше самия жест, направен от него и винаги му се наслаждаваше на живо, така близо до арената, сякаш почти можеше да докосне разкървавените устни на участниците и да изстиска и последната капчица жал от тях, за да се озове по средата на разразяваща се буря от страсти и желание за мъст. Винаги носеше бяла рокля, толкова бяла, колкото можеше да бъде и булчинска, но нейната обикновено се оказваше опръскана с кръв и смърт, често си тръгваше с пръски нещастие по нея, но с усмивка на лицето си.
– Забавляваш ли се, скъпа Лора? – попита я веднъж един от биещите си. Беше й познат, дълбоките му зелени очи и мускулесто тяло сякаш я бяха покварявали вече с нежността си. По мускулите му се стичаха капки пот, смесваха се с пръските кръв и го караха да изглежда почти като мъченик. Всъщност, Лора го определяше като самия дявол, един наистина сексапилен дявол, сянка на светлото й минало. Сега се наслаждаваше на неговата сила. Намираше нещо възбуждащо в това да вижда физическата му болка, усещаше топлината между бедрата си и онзи специфичен начин, по който дробовете й не можеха да се снабдят с нужния им кислород, затова вдишваше доста по- често. – За теб, Романова и за цялата династия Романови! – дрезгавия му глас я накара да потрепери и да направи това, което не беше правила до него, може би защото бе била с всичкия си, а не превъртаща, както в момента.
Изправи се от мястото си и закрачи към вратата на огромната, човешка клетка. Махна пренебрежително към опитващите се да я спрат. Нареди боя да бъде прекратен за секунди, а окуражителните викове на публиката стихнаха за миг. Клетката беше отворена. Отвътре нито един от човешките зверове не помръдна, нито този, който бе отправил така желаната от нея битка към романови, нито противника му. Стъпките й, по- тежки от въздуха, по- нажежени от горещо желязо малко по малко се приближаваха към него, навлизаха в клетката, а зад нея тя се оказа затворена и заключена. Ръката й хвана раненото рамо и накара притежателя му да се извърти. Устните й се впиха така, както си бе представяла под силните възгласи на публиката. Почти бръкна в раните му, усещаше физическото му страдание и душевното ликуване в настоятелната му целувка. Беше задоволяващо, прекрасно, възбуждащо и елетрическо.
Лора се отдръпна и притисна към решетките. Сигнала отново достигна до слуха й, позволявайки на двете страни да се сбият отново като животни. Беше толкова по- хубаво тук- притисната към решетката, все още сломена от мъжката сила на разранените мъжки устни. Докато зорко наблюдаваше ударите, ритниците... и загубата.