Augustine Eco

and I won't know But you weren't happy the day I watched you go And all the things that I wished I had not said Are played in loops 'till it's madness in my head Is it too late to remind you how we were But not our last days of silence, screaming, blur Most of what I remember makes me sure I should have stopped you from walking out the door

Къде е Маги?
Чувам го за пореден път от телевизора, тази кутия пълна с много жички, платки, пиксели и хиляди неща, от които не разбирам. Показваше образа на руса жена, гласът на българска актриса, чието име все забравям. Голяма работа! Никой не се интересуваше от това, което помнех аз по този въпрос. Дори възглавницата. Тя се интересуваше понякога защо постоянно я мокря със сълзите си, зацапвайки със солеността им бялата калъфка. Но аз все не мога да си намеря правдоподобна причина. Не намирах никаква всъщност. Не можех да й обясня защо вместо при чужди устни, моите намираха своята утеха във филтъра на цигара малборо. Не можех да обясня и онази войнишка целувка от преди час. Не мога да обясня и защо пиша сега.
Стари приятелю, чуваш ли ме? Тази вечер няма да разказвам за себе си, а ще ти разкажа за Него... но не Него като Него, а Него като Августин Еко. Много повече от себе си и от Него. Защото като Него, аз познавах само звяра, живеещ зад това мило и усмихнато лице. Звяр, който нямаше да попита „къде е Маги”, а щеше да се радва, че се е отървал от нея. Щеше почти да ликува с цигара в устата си и уиски в ръка. Но въпреки това не беше тиранин, по- скоро оставаше често неразбран от обществото. И никога не позволи на нас, простосмъртните да се докоснем до същината на проблемите му, до същината на бутилката със скъпа водка; до същината на десетките безсънни нощи, които прекарваше в разговори с една непозната (която бях аз, но само привидно). Не встъпваше в обяснения за забития юмрук в стената, за ударения от земята лаптоп. Не казваше нито дума за своите тайни сълзи, за които разбирах по леко зачервените му и напукани устни. А усещането за хиляди километри между нас винаги стоеше забулено от завесата на близостта между душите ни.
Графа намери своето място в плейлиста ми, за да се оплаква колко е невидим, а Алисия го искаше близо до себе си. Телефона ми звънеше с гласа на Джаред Лето, който призоваваше своя опустошителен ураган и захапваше гърдата на дашна порно актриса с татуировка на слабите си ръчички, които бяха усетили доста мъжки достойнства между пръстите си.
Днес го виждах в друга светлина. Днес, когато Августин не беше мой дори на хартия, дори в този разказ мой, той беше ангел. Мълчалив, невидим за просто око и скитащ. Винаги имаше по някой фалшив долар в джоба на старото си яке, с който да измами продавач на цигари. В левия си джоб той държеше кутийка със стар кибрит, който помня смътно, но сякаш беше пряко свързан с предишното му Аз. Светлите му очи се разхождаха по всички посоки, но по- често се спираха на паветата под краката му. Ек не беше скитник. Той винаги имаше пристан, на който го чакаше част от неговия дом. Сякаш душата му беше разпръсната на милиарди парченца. От България до Индия, а от там обратно в САЩ, той винаги знаеше къде да остане. Винаги имаше своя избор и никога не съжаляваше за него.
Често в плеъра му звучеше една песен, чието име не знаех, но винаги ми беше напомняла на нещо загадъчно. Той беше загадъчен и непознат. Познато лице. Често разпознавах него в другите хора, а никога не съм имала способността да го различавам сред тълпата. Звукът от потракващите релси на влака го отвличаше от мен, изчезваше от перона преди да успея да зърна друго, освен обувките му. Ала един ден попитах маргаритките, които намерих в двора си, появили се не знайно от къде, „кой ви призова тук”, а те носеха единствено накъсания дъх, пропит с лукса на своята тайнственост, малко високо спиртен алкохол и цигарен дим. Августин посаждаше надежда там, където тя може би никога нямаше да успее да порасте и отнемаше спокойствието на тези, които не го заслужаваха... поне по негова преценка. И въпреки това, Августин Еко не беше бог и никога нямаше да бъде.
Сега навярно отново крачеше по някоя слабо осветена улица. С поглед търсеше познатото лице на уединението. Зърваше понякога забележителни девойки. С тела на божествени същества, с лица на ангелски творения. Но той харесваше невзрачното, скъпи приятелю...
...затова бе посетил и моя тъмен, изоставен, невзрачен и празен сън.
И ако след прочетеното, държиш да го познаваш, прекрасни мой, намери го в полъха на вятъра... паветата на Созопол и дъха на собствената си мъка. Той не се крие и зная, че ти се струва привиден на стар познат....

Носех цветя със себе си и имах ясното намерение да посетя своята надгробна плоча. Нещо вътре в мен се разкъсваше между това да остана в сянка или да го потърся. Едва ли бе останал в нашия полуразрушен дом, където доста неща щяха да му напомнят за някогашното ми съществуване. Тогава, когато и за него съществувах. Пристъпих към гроба си, където с толкова обич бе издълбано името ми, че чак се умилих. Наведох се бавно и положих цветя на надгробната плоча, така, както вероятно Алекз много пъти бе правил. Но като се замисля, той ми беше много сърдит тогава... сигурно му бе отнело време, за да започне да тъжи за мен.
Това си беше нещо ново за мен! Кога друг път щеше да ми се отдаде възможност да положа цветя на собствения си гроб? И то не просто гробарски карамфил, а от онези скъпи рози в бял цвят. О, аз мразех рози, но някой щеше да ме пита, когато съм мъртва? Дори сама не мога да се попитам. Отдръпнах се бавно от мрамора и въздъхнах със съжаление. Топка заседна на гърлото ми и едва преглътнах.
Липсваше ми! И той и всичките му плюсове и минуси. Всички вредни навици. Просто ми липсваше и въпреки всички препирни, аз мисля, че бях прекалено привързана към светлите му очи.

FC: Cam Gigandet| Антихрист