Mikaelson's Mansion

Ребека дори не подозираше,че развоят на нещата ще е такъв,а тя бе повече от доволна.Нямаше думи,с които да се опише задоволството,което изпитваше от това да гледа как малката Гилбърт се измъчва при вида на скъпия й Стефан.Ах,липсваше й този дух на Салватор.Липсваше й онзи Стефан,в който тя..не,не се бе влюбила,чувството не бе чак толкова силно,но да кажем онзи Стефан,в който тя намираше част от себе си,което всъщност бе привлякло вниманието й към него.В онзи дни Стефан бе много повече от един жалък вампир,какъвто бе сега.Той и брат й бяха най-добри приятели,бяха братя.А както знаете между Бека и Стефан определено бяха прехвърчали искри.Тогава Стефан бе мъртъв,но изглеждаше по-жив от всякога.Не,това не включваше само истинското му хранене и изтръгването на сърца,включваше и всяко едно нещо,което правеше.Правеше го със страст,с желание,а сега..сега бе хлътнал по-това мизерно и хленчещо човекоподобно с дълга коса,което още повече разгневяваше древната.Не разбираше на какво ниво трябва да е паднал критерият му щом бе стигнал дотук. Вярно,тя бе двойница на Катрин,но..нямаше никаква прилика между тях двете,като изключим външността.Златокоската не отричаше жалките й опити да спаси възлюбения си,но просто бе смешна.Би трябвало още в началото да й бе станало ясно,че нима никакъв шанс.
Ребека стоеше и се наслаждаваше на картинката пред очите си,но вече бе крайно време да се намеси.Достатъчно бе търпяла хленченето на Елена.Явно на брат й най-накрая му дойде акълът в главата и заби зъбките си в тялото й.На лицето на Бека се изписа истинско и искрено задоволство.Тялото на Елена се строполи на земята,а Ребека премести погледа си към Стефан.
О,определено не му завиждаше,знаеше колко краен може да е брат й за постигането на крайната си цел.Щом Стефан уби момичето,което един от хибридите донесе Ребека остана очарована.Той я обичаше,обичаше Елена истински щом стига дотук само за да спаси мизерния й живот,но все пак го направи.Блондинката остана очарована от решителността му,но не особено от факта,че го правеше заради онази малка сополанка.
В моментът,в който Никлаус заповяда на Стефан да изключи чувствата си Ребека притаи дъх.Копнееше за това,копнееше за стария Стефан.Молеше се всичко да е проработило.

Все още твърде ядосан от случилото се на летището, Никлаус се запъти обратно към имението си. Не очакваше срещата с брат му да премине точно по този начин. Но бе и твърде глупаво и наивно да смята, че Кол ще му прости просто така. Та, той го бе държал в ковчег близо век. И макар подбудите му да бяха добри, малцина бяха способни да го разберат, още по-малко простят.
Но въпреки всичко, Ребека бе успяла да загърби миналото и да продължи напред рамо до рамо с брат си. Нима бе толкова трудно Кол да последва примера й? Нима бе толкова трудно да преглътне гордостта си, да се опита да приеме, че всичко сторено от хибрида бе за доброто на семейството им. Добре знаеше, че всички ще се изправят срещу него и плана да се превърне в хибрид, затова трябваше да ги спре преди те да се успели да го спрат. Тогава извади дълго пазените ками и прободе сърцето на всеки един от семейството си, оставяйки го в летаргично състояние за близо сто години.
А най-странното бе, че не почувства и капка съжаление за действията си. Единствено смъртта на Ребека накара нещо в него да трепне. Русокосата вампирка винаги бе до него през годините, независимо от всичко. Затова няколко години по-късно я събуди и помоли за прошка. Каквато получи и всичко се върна в нормалния си ход. Но тогава се появи досадния Стефан Салватор, който привлече вниманието на Бека, а това заплашваше плана му. Нещо, което не можеше да допусне, защото не съществуваше нищо по-важно за Никлаус от притежанието на неизмерима сила, от превръщането в най-могъщото създание, бродило по земята. Затова се намери принуден да постави сестра си в ковчег, а Стефан да отпрати, изтривайки паметта му.
Да, през годините Клаус бе вършил много несправедливости спрямо семейството си, но едничката му цел бе да останат заедно, както някога си бяха обещали.
Влизайки в имението си, погледа му се спря върху Елена, която нервно крачеше наляво-надясно из хола. Бяха минали 24 часа от спасителната мисия на Деймън, така че в системата й вече нямаше вампирска кръв. Но преди да я пусне да си отиде, се погрижи да източи известно количество от кръвта й, за да успее да възстанови липсата на убитите хибриди.
- Хайде, отивай при Деймън. Сигурен съм, че те очаква с притаен дъх. И не вършете глупости, защото ще се погрижа и двамата да си платите сурово. – усмихна се приветливо, въпреки заплахите и остави момичето да си тръгне от имението му.
Останал сам, той заръча на един от хибридите си да му доведат вечеря. Стриктно изпълнявайки заповедите му, след десетина минути се появиха, водейки със себе си две момичета. Тъй като не бе в настроение за игрички, им въздейства да са кротки и да не му създават излишни главоболия. След което заби зъбите си във врата на едно от момичетата. Стичащата се кръв побърза да събере в една чаша, която след това допълни с уиски.
В гърдите му все още гореше пожар. Бе ядосан, разочарован и наранен заради предателството на Кол. Трудно можеше да повярва, че собствения му брат се обърна срещу него. И не само това. Опита се да убеди Ребека, че отмъщението е единствения изход, че заедно могат да погубят живота на Клаус. Глупаци! Не съществуваше същество на тази земя, което да бе способно да се противопостави на хибрида. Нито дори древните му братя и сестри.
Докато се излежаваше на дивана, на входната врата се позвъни. Един от хибридите му веднага отиде, за да отвори. До ушите на хибрида достигна „Клаус, Елена се върна”, което принуди Древният да стане от мястото си и да отиде до входната врата.
- Вярвам, че бях пределено ясен, Еле... – замълча в секундата, в която усети, че момичето пред него не бе човек. Това оставаше само един напълно логичен вариант, към който съзнанието му веднага се насочи. – Катерина! Ето, това вече е изненада!

Присъствието на Катерина наистина бе като гръм от ясно небе за хибрида. Последния човек, когото очакваше бе госпожица Петрова, в цялата й прелест, да стои на вратата пред имението му. Но защо? Нима последните петстотин години бяха напразни? Нима цялото й бягство бе за нищо? Ако доброволно се предаваше в ръцете му, то определено бе намислила нещо, за което й бе нужна помощта на Никлаус.
- Каква приятна изненада! – възкликна древният. – Не очаквах да те видя тук, Катерина. Все така прекрасна си, но дали ще останеш такава след като приключа с теб? – повдигна вежда и се подсмихна дяволито.
Но вместо очакваните страх и ужас, в очите на прелестното момиче пред него се четеше единствено изненада, недоумение. Почти, сякаш не очакваше да го види. Объркването на Никлаус се засили, когато момичето заговори. Не звучеше като Катерина, гласът, думите... беше толкова различна. Умишлено продължаваше да мълчи, изучавайки лицето и жестовете на красавицата. Всичко, което виждаше му се струваше болезнено познато. Но едновременно с това и невъзможно. И ако дори за секунда си позволеше да остави съзнанието си на воля да чертае картина след картина, бавно щрихирайки нейния образ вън от спомените му, то това би означавало, че напълно е изгубил ума си. А Майкълсън не можеше да си позволи да покаже слабост. Не и сега, когато откриваше заплаха във всички и всичко.
Отстъпи крачка назад, а изражението му се превърна от объркано в сериозно. Не му харесваше Катерина да си играе със съзнанието му по този начин. Макар да не намираше за логично да знае за съществуването и още повече за привързаността на Клаус към спомена за Татя, Петрова неведнъж го бе изненадвала. И в повечето случаи приятно, но в момента единствено искаше да й откъсне главата.
Не можеше да намери точните думи, с които да обясни на Катерина що за глупав ход бе да се появява на вратата му и да се опитва да го обърка по този начин.
Но всички мисли се изпариха от съзнанието му, когато усети нежния й допир. Допир, който не можеше да сбърка. Допир, който независимо колко добра актриса бе Катерина, не можеше да изиграе, не можеше да го накара да се почувства по този начин – като същото онова влюбено момче, което преди толкова хилядолетия изгуби жената, която обичаше. И сякаш усети как сърцето му се разтуптява отново и сякаш отново чувстваше стомаха си свит от притеснение. Но всичко това бе илюзия, породена от нахлуващите спомени. Хибридът поклати глава, в опит да отрече очевидното. Имаше силното усещане, че сънува, защото Татя Петрова бе мъртва от хилядолетия. Бе дала живота си, за да го превърне във вампир. Бе му отнета от собствената му майка. А с нея му бе отнета и всяка капка човещина, съшествувала някога в него. Единственият му досег с чувства, различни от ярост и хищническо желание да убива, бяха миговете, прекарани с Ребека. Малката му сестричка винаги успяваше да го докосне по начин, по който никой от семейството му не бе способен. И поне за кратко го превръщаше в момчето, което бе готово да даде живота си, за да опази глупавата си сестричка, която въпреки години си остава все така по детски наивна.
Дъхът му секна за секунди, докато погледа му бързо обикаляше лицето на момичето пред него отново и отново... и отново.
- Не може да бъде! Ти си мъртва. Ти... Не, не може да бъде... – поклати глава. – Татя? - промълви едва.

Никлаус бе убеден, че съзнанито му си играеше с него. През последните дни Ребека се постара толкова пъти да му напомни за незаменимата Татя, че едва ли можеше да представлява изненада за някого, че той бе напълно погълнат от спомена си за нея, от желанието да я види отново. За няколко мига дори се улови, че копнее да се върне в миналото и бе убеден, че тогава, без капка колебание, ще отхвърли предложението на Естер само, за да запази живота на Татя. И тогава мечтаният развой на събитията нямаше да остане само един блян.
Но в следващият момент се връщаше в действителността, осъзнавайки какво притежава. В ръцете му се намираше сила, която никое друго създание не можеше дори да си представи, камо ли да притежава. Той бе първоизточника не само на вампирската раса, но и на една по-съвършена – тази на хибридите. И макар създаването им да зависеше от кръвта на Елена Гилбърт, всичко останало бе плод на волята на Никлаус. А за подобна сила той бе мечтал през целия си живот.
Ако не говорехме за Майкълсън, който бе известен не само с хибридите си, но и с изключителната устойчивост, която показваше в моменти, когато други на негово място биха изгубили контрол, вероятно шегата на съзнанието му щеше да звучи логично. Но Клаус притежаваше стабилност, която не позволяваше на съзнанието му да му изиграе лоша шега. Затова всичко говореше, че случващото се е истина.
Макар и трудно за вярване.
- Не, аз...
Да оставиш Никлаус Майкълсън без думи бе постижение, с което малцина можеха да се похвалят. А Татя успяваше да го направи без особени усилия и без да се налага да каже нещо кой знае какво.
- Напротив, аз... не мога да повярвам. Видях как умря, Татя. Видях я как те уби. – поклати глава.
Всичко, случило се в онази вечер, сякаш отново премина пред погледа му. Майка му, която прободе Петрова, а след това събра кръвта й в няколко чаши, които раздаде на децата си. Наредени в кръг, те отпиха от кръвта й, но никой не знаеше, че сърцето на Клаус се раздираше от болка заради загубата на момичето. Затова, първото, което направи, когато завърши трансформацията, бе да се опита да я върне. Използва какво ли не, дори се принуди да потърси помощта на Мора. Но всеки опит водеше до нова задънена улица, до нова доза болка и страдание, докато накрая не се отказа напълно. Прие смъртта й и посвети живота си на превръщането си в хибрид.
И в следващите няколко секунди всичко му се изясни. Парченцата от пъзела се наредиха и пред него се появи цялостната картина. И отново вината за всичко бе на Естер и желанието й да държи Клаус далеч от Татя.
- Тя ми каза, че си мъртва. Каза ми, че е противоестествено да се опитвам да те върна. Не ми позволи да те видя... не ми позволи да... – за миг замълча, приближавайки се към момичето. Пръстите му нежно преминаха по лицето й, сякаш да се убеди, че е истинска. - ... те погреба. Не ми показа тялото ти... Аз толкова... – думите му бяха прекъснати от един от хибридите му, който се приближи до него и му прошепна нещо в ухото. Очевидно едно от момичетата, които Клаус възнамеряваше да превърне в своя вечеря се бе опитало да избяга, но верните му слуги я бяха върнали обратно в имението. Това му подейства като шамар, който го откъсна от малкият Рай, в който Татя го караше да лети. Изражението му отново стана сериозно.
- Прости ми за липсата на обноски, любов. Заповядай, влез. – подсмихна се, хващайки ръката й. Поведе я към хола, където го очакваха хибридите му, заедно с двете момичета. Едната продължаваше да стои в ъгъла на стаята, неспособна да помръдне заради въздействието на Клаус, но другата, по чието лице сега се стичаха сълзи, отчаяно се опитваше да се измъкне от хватката на хибридите му.
- Нека позная, пиеш върбинка? – усмихна се, докато се приближаваше към русокосото момиче. – Затова въздействието ми нямаше ефект. Но какво да те правя сега? Да те убия бързо или още по-добре, да те оставя да се бориш за живота си? – в очите му проблясваха пламъци, а на лицето му продължаваше да играе извратена усмивка. – Татя, ти как смяташ? – попита, обръшайки се към вампирката. – Какво да направя?

Клаус упорито отказваше да допусне в съзнанието си онези спомени, които свързваха Татя и Илайджа. Не, хибридът приемаше момичето като свое. „Ти не можеш да принадлежиш на друг” й бе казал веднъж. Затова никога не си позволи да повярва, че тя е изпитвала дори и нищожни чувства към брат му. Макар именно тя да бе причината за хилядите им караници, за стотиците сбивания и десетките заплахи, Клаус намираше вината единствено в Илайджа. Защото ако той не бе застанал на пътя му и не се бе влюбил така безвъзратно в Татя, всичко щеше да е толкова по-различно. Естер нямаше да живее с убеждението, че единствено смъртта на момичето е изходът, който ще доведе до помиряването на братята. Точно затова избра Татя за жертвопринушението. Именно нейната кръв трябваше да бъде това, което да обедини разединените братя и то завинаги.
Явно това бе черта на всички от рода Петрова - да омайват едновременно по двама братя. Сякаш следвайки примера на предшественицата си, същото бе направила Катерина с Деймън и Стефан Салватор. Макар още в ранните си човешки години, Никлаус да бе усетил и известна симпатия от страна на Илайджа. Вероятно поразителната прилика с Татя бе дала своето отражение и чувствата на древния се зародиха отново при вида на първата двойничка.
Накрая същата история, отново с главни действащи лица Деймън и Стефан, се повтори и с последната наследница. Елена бе успяла така да завърти главите на братята, че без дори да се усетят, те бяха попаднали отново в капана, който доведе до разделението им преди век и половина.
- Той е мъртъв. – отвърна с леден глас Клаус. – Или поне не особено жизнеспособен.
Едва ли би било изненада, че Илайджа бе последвал участта на останалите братя и сестри на Никлаус. Затова в момента тялото му лежеше в ковчег, а камата в сърцето му не му позволяваше да се опълчи отново на брат си. Хибридът вече осъзнаваше що за грешка бе да пуска Кол на свобода, но се надяваше съвсем скоро да я поправи.
Без съмнение, поведението на Татя го остави приятно изненадан. Нямаше представа що за човек... що вампир е. Още като човек имаше буен нрав, който напълно логично, след трансформацията трябваше да стане още по-необуздан. Но съществуваше възможност превръщането й във вампир да е имало точно обратния ефект и да я е... укротило. За щастие, не беше, което означаваше, че със сигурност двамата щяха да се забавляват и то доста добре.
Майкълсън се обърна към момичето, което бе така глупаво да се опита да избяга и с едно движение изтръгна сърцето от гръдния й кош. Облиза кръвта от пръстите си, но вкуса на върбинката го накараха да се намръщи. Поръча на хибридите си да доведат други момичета, но този път предварително да проверят дали нямат върбинка в системите си. И когато останаха сами, Никлаус можеше да отдаде цялото си внимание на Татя.
Приближи се към нея и бавно прокара пръст по устните й, следвайки алената течност, която се стичаше от тях. Езикът му, също толкова бавно и изкушаващо, премина по палеца му, облизвайки следите от кръвта. Погледът му нетърпеливо преминаваше по лицето на древната, изучавайки всеки малък детайл така, сякаш я виждаше за първи път през живота си. Тя бе толкова променена. Изглеждаше по абсолютно същия начин, говореше по същия начин, но нещо в държанието й, в погледа й, бе различно. Все още използваше онази дяволита усмивка, която караше коленете му да омекват, все още изричаше името му с такава нежност, че му се искаше да обвие ръце около тялото й и да не я пусне никога. Но в същото време изглеждаше... пораснала.
- Липсваше ми. – промълви съвсем тихо и се усмихна.

Лицето на Никлаус се намръщи, когато чу Татя да изрича името на брат му. Макар да бе наясно с всичко, което тя казваше, предпочиташе да не развалят този толкова прекрасен момент със спомени за миналото. Особено пък свързани с безпределната любов на Илайджа към красивата вампирка.
- Знам, любима. – усмихна се. – Ти принадлежиш само на мен. Винаги е било така.
Не съществуваше момент, поне доколкото Клаус си спомняше, в който да е изпитвал съмнения относно любовта на Татя. Нищо не можеше да го разколебае, защото той бе готов да се бори за нея до последно, независимо какво му костваше това. Затова и без колебание превръщаше словесните битки във физически съприкосновения, от които винаги той излизаше победител. Макар и все още човек, вълчият ген бе в кръвта му, което неминуемо му даваше предимство пред братята му и всеки, който посмееше да се изправи срещу него.
Но цялата му сила се изпаряваше в момента, в който се доближаваше до Татя. Още тогава, тя успяваше да укроти дивия му нрав, да го успокои и превърне в коренно различен човек. И с изненада установи, че щом устните й докоснаха неговите, в него се прокрадна същият онзи добросърдечен човек, способен единствено да обича. Да обича нея. Само нея.
Нежната целувка започна някак плахо. Сякаш и двамата изпитваха другия. Устните им бавно се сливаха в едно. Тялото на хибрида гореше. Буквално можеше да усети как игриви пламъчета обгръщат всяка фибра в тялото му. Случващото се бе като сбъдната мечта. Миг, за който бе бленувал хилядолетия наред. И все още му се струваше твърде нереално, че отново я държи в прегръдките си. И този път, за разлика от предния, съдбата им зависеше единствено и само от тях двамата. Нямаше го Илайджа, който да се намесва в отношенията им. Нямаше я Естер, която всячески да се опитва да ги раздели. И ако преди бе твърде бепомощен, за да се опълчи на семейството си, то сега притежаваше достатъчно сила, за да брани Татя от целия свят, ако се наложи.
Никлаус се наслаждаваше на всяка секунда, в която целувката им се задълбочаваше. И от плаха и много нежна, скоро премина в страстна и пламенна. Ръцете му се впиха в талията й, придърпвайки тялото й по-близо до неговото. Желанието му да усети всяка част от нея се усилваше.
И точно тогава се отдръпна. Ръцете му отпуснаха хвата си. Пое си дълбока глътка въздух и отстъпи крачка назад.
- Не си се променила, Татя. Все така съблазнителна. Все така пламенна. – подсмихна се и прокара пръст по устните си. - И аз все още не съумявам да намеря сили, за да ти устоя. Ето, точно този огън търсех в Катерина и Елена. През годините открих много общи черти, много щрихи от характера ти прозираха в държанието на Катерина. Но все пак намирах разликата. Но сега... ммм... сега осъзнавам точно колко далеч от теб са двойничките ти.
Никлаус се приближи до бара в дъното на стаята и след като напълни две чаши с уиски, подаде едната на Петрова.
- За теб. Моята единствена кралица. – усмихна се и отпи малка глътка.
„Моята единствена кралица” бе едно от най-често употребяваните обръщения, които Никлаус използваше, когато говореше с Татя. Като първороден син на Майкъл, от него се очакваше да наследи владетелския престол, а като такъв, той имаше свободата да избере кралицата си. И напълно логично, неговата избранница бе именно първородната Петрова. Поне докато Естер не реши да се намеси в отношенията им.
- Все още не мога да повярвам, че си жива.

Мнозина споделяха невежеството на Татя. Но то бе напълно оправдано. Никой не бе чувал и не бе виждал подобни създания, никой освен Никлаус и близките му. До преди месец подобни създания не съществуваха, бяха просто отдавна забравен мит, но това не пречеше на Майкълсън да прекара последните няколко века от живота си в търсене на наследница от рода Петрови, чиято кръв да използва, за да развали проклятието, което държеше вълчия ген в него заключен.
- Разбира се. Не очаквам да си чувала за расата ми. – усмихна се. – И все пак, тая известни съмнения, че искаш да опознаеш тази ми страна, моя прелестна Татя. Всъщност, единственото, което ме различава от останалите вампири е, че в себе си имам вълча отрова. Мога да убия всеки вампир само с едно ухапване. Е, освен това съм и многократно по-силен физически. Но не всичко е така розово, както звучи. За да създавам хибриди ми е необходима кръвта на Елена. А двамата братя Салватор могат да станат ужасно досадни в опитите си да я опазят от мен. Не, че досега успяват... – сви рамене и се засмя.
Човекът или съществото, което бе освободило Татя оставаше загадка и то не само за Клаус, но явно и за красивата вампирка. При всеки случай, Майкълсън изпитваше смесени чувства. От една страна бе благодарен на този, който махна камата от сърцето на Татя. Същият този мистериозен човек бе сбъднал мечтите на хибрида и бе върнал единствената жена, която някога е обичал, обратно в обятията му.
Но нещо друго го дразнеше и отчасти притесняваше.
Като най-древното същество, бродило по земята, Никлаус бе свикнал да научава всичко първи. Всеки ход, на всеки него враг или приятел, му бе известен. Понякога дори преди да се е случил. Винаги информиран, за Майкълсън нямаше тайни, което пък му помагаше винаги да е с крачка пред всички останали. Това го превръщаше в непобедим съперник. Мнозина, през годините, бяха правили опити, макар и отчаяни и обречени на провал, да го надхитрят. И до този момент, единствената, която успя да го направи бе Катерина. Но умелият ход и самоубийството й оставиха без думи и самият Клаус. Дързостта, която притежаваше това, толкова невинно по онова време, момиче, вдъхваше възхищение у него. И същевременно ярост, защото се оказа добре изигран от обикновен човек. Така че, не можеше да се примири с факта, че някой е знаел, че Татя е жива, а той е останал в неведение толкова хиляди години.
Но предложението на древната звучеше едновременно логично и твърде абсурдно.
- Не, любима. – поклати глава. – Без съмнение братята ми и Ребека бяха единствените, които знаеха за съществуването ти. След смъртта, образа, който придоби, стана по-скоро далечна легенда, която най-често Илайджа разказваше, поддържайки жив спомена за теб. Но ако някой от тях знаеше, че майка ми те е оставила жива, то щях да разбера. Илайджа, заради любовта, която изпитваше към теб, щеше да те върне преди много години. Или поне да ми разкаже какво се е случило в онази нощ. Но той не може да те е събудил, защото лежи в ковчег в подземията на имението ми. Също както Фин и Естер. Единствените, които свободно се разхождат по света са Кол и Ребека. Разбира се, веднага можем да изключим Бека, защото тя никога не би ми причинила подобно нещо, независимо от обстоятелствата. Освен това, тя винаги е била готова да направи всичко, за да наруши повелите на майка ни. Кол, от своя страна, е импулсивен и дързък, липсва му такт, когато общува с мен, но не е толкова смел... или толкова глупав. Той добре знае какво означаваш за мен, както и какви биха били последствията за него ако през цялото време е крил, че си жива. Той копнее за отмъщение, но не би използвал жена, за да го постигне, не е в стила му. Би предпочел да ме победи в двубой, например, но няма да падне. Драмите не са по вкуса му. – завърши с усмивка накрая. Приближи се до дивана и плъзна пръстите си по порцелановавта кожа на Татя. – Но ако все пак узная, че той или някой от семейството ми има нещо общо с това, няма да се поколебая преди да забия камата в сърцето му. Нямаш ни най-малка представа на какво съм способен за теб, любима. Нито колко живота погубих, за да отмъстя за твоя. И бих го направил отново без да се замисля. Бих сторил всичко за теб.

Трудно можеше да се отрече, че Татя имаше право. Но освен огромната благодарност, която дължеше на този, който я бе освободил, Никлаус не можеше да се примири с мисълта, че нещо му е убягнало. И то не какво да е, а нещо толкова значимо като факта, че Петрова е жива. Гордостта му не му позволяваше да приеме просто така, че хилядолетия наред е съществувал някой, който е знаел истината, а тя е останала тайна за хибрида. Майкълсън имаше напълно оправдано самочувствие, че знае всичко, че винаги е с крачка пред противниците си. Но сега се оказваше, че някой, напълно непознат, го бе надхитрил. Бе го накарал да се почувства като глупак.
Несъмнено, ако пред годините се бе появил дори минимален знак, че Татя е жива, Никлаус щеше да обърне света, за да я открие и върне при себе си. Но вместо това, живеейки в неведение, той бе принуден да се примири, че е мъртва, убита, за да може той да се превърне във вампир. Затова посвети огромна част от живота си в търсене на двойничките на Петрова, чиято кръв да му помогне да отключи вълчия ген. Бе решен, че щом му се дава шанс да се превърне в най-могъщото създание на света, то той ще се възползва от него. Защото смъртта на Татя не можеше да е напразна. Не трябваше....
Но действително красавицата бе права. Вечността бе пред тях и той нямаше намерение да я изгуби отново, особено щом сега държеше в ръцете си повече сила от всеки друг. Сега бе напълно способен да я защити и да брани любовта си, без значение от цената, без значение от животите, които трябваше да пожертва. Бе твърде глупаво да пропиляват първите си мигове заедно в обмисляне кой би могъл да крие подобно нещо от Никлаус толкова много години.
Хибридът затвори очи и за миг се остави приятното усещане от допира й да завладее тялото му. Ръцете й умело караха кожата му да настръхва. Предизвикваха мисли, които до преди час му се струваха далечен, утопичен блян.
За секунди се озова коленичил пред дивана. Ръцете му сграбчиха талията й, рязко приближавайки тялото й към неговото.
- Моя прекрасна и наивна Татя. – едва доловимо погали лицето й. – Нищо не ме прави по-щастлив от присъствието ти. И бъди сигурна, че не копнея за нищо друго. Да усещам близостта ти след толкова години е като сбъдната мечта. Но трябва да ме разбереш, любима. Как да се примиря, че хилядолетия наред за мен е останало тайна, че си жива. Ако само... ако знаех, ако имах дори най-малко подозрение, че Естер не те е убила в онази нощ, щях да те намеря. Щях да те върна. И отново щеше да бъдеш само моя. Ако само знаех.... нямаше да се налага да прекарваш толкова години, затворена в ковчег, нямаше да пропускаш всички красоти, които вампирският живот може да ти предложи. – поклати глава и тогава устните му отново намериха нейните. Целувката му бе нежна, премерена. Не избързваше. Искаше да се наслади на всеки миг от допира си до нея. Езикът му бавно си проправи път до нейния, превръщайки целувката в още по-страстна, пламенна. Ръцете му обвиха тялото й е здрава и плътна прегръдка.
Погълнат от момента, Никлаус дори не бе усетил, че хибридите му се бяха върнали с няколко момичета.
- Клаус! – гласът на един от хората му го накара да отдели устни от Татя. Погледа му се стрелна към хибрида, а след това и към момичетата и на лицето му се изписа широка усмивка.
- Ах, крайно време беше! – засмя се и се изправи. Приближи се до момичетата и ги огледа внимателно. Така или иначе, всички щяха да умрат, така че бе напълно без значение коя ще е първа. Хвана една за ръката и я накара да седне на дивана до Татя. Не бяха под хипнозата, но страхът, който буквално можеше да вкуси ги караше покорно да изпълняват заповедите му.
Докато се обръщаше, за да се върне при своята любима, случайно (или не съвсем) забеляза втренченият поглед на един от хибридите си.
- Нека позная, чудиш се какво правя с Елена, нали? – попита с развеселен тон, а в отговор получи само плахо кимане. – Помисли отново. Прилича ли ти на Елена? Мирише ли като Елена? Долавяш ли туптящото й сърце? – повдигна вежди и му посочи вратата, а хибрида побърза да излезе от стаята.
Когато останаха напълно сами, Никлаус се върна на дивана, сядайки от другата страна на момичето. Без да каже каквото и да е, зъбите му пробиха кожата на врата й и няколко капки кръв се спуснаха в устата му. Искаше единствено да се увери, че в системата й няма върбинка, както в предишните момичета, които си доведе. И когато бе сигурен, че е безопасно се отдръпна и протегна ръка към Татя.
- Опитай я. - подкани я с усмивка и отново заби зъбите си във врата на русокоската. - А докато ти пируваш с гостенките ни, аз трябва да свърша нещо. Надявам се да ме извиниш, че ще те изоставя за малко. Обещавам да не се бавя.

p.s. съжалявам за забавянето