Parking.

Срещите с братя Салватор винаги имаха едно особено очарование, което оставяше у Никлаус приятно усещане за триумф. Но макар и да изпитваше огромно уважение към смелостта на Деймън и Стефан, опърничавият им характер често го докараваше до ръба на търпението му. Същото се случи и тази вечер. Макар многократно да доказа на Деймън, че е безпредметно да се опитва да му се противопостави по какъвто и да е начин, младият вампир продължаваше да предизвиква хибрида. И това, което го спаси от сигурна смърт беше Елена.
- Довиждане, Деймън. – подсмихна се Древният и в миг изчезна заедно с Елена.
Младото момиче не представляваше кой знае какъв интерес за него. Важна бе единствено кръвта й. С нейна помощ Майкълсън можеше да изгради армията си от хибриди. А фактът, че в организма й имаше част от кръвта на Деймън Салватор поставяше плана му в опасност. Добре осъзнаваше, че желанието на по-големият брат да спаси любимата си от ръцете на хибрида бе по-голямо от всичко. А Деймън беше известен с импулсивността си. Затова Клаус предпочиташе да държи Елена под око, поне докато не се увери, че е жива, здрава и далеч от превръщането си във вампир.
Пристигайки в огромното имение, Древният й предостави всички удобства на дома си. Последното, което искаше бе момичето да се чувства като заложник, каквато от една страна, вероятно беше. Единственото, което направи още преди да се приберат бе да й въздейства, втълпявайки й, че не трябва да прави нищо, което може по някакъв начин да застраши живота й. Но за да е по-сигурен накара трима от хибридите си да я наглеждат за всеки случай.
И като стана дума за хибриди, един от тях, чиято задача бе да обикаля заедно с Ребека и Стефан, няколко минути по-рано, му съобще, че сестра му се е завърнала в града. И не просто се е завърнала, ами и се намира на летището. В кратък момент на паника, предчувствайки, че сестра му се опитва да избяга от него, Клаус бе готов да тръгне натам, за да я спре. Но много скоро разбра, че целта й не е да напусне Мистик Фолс, а да посрещне пристигащия Кол. Каква приятна изненада!
Никлаус реши да се подготви преди да се срещне с брат си. След като си взе един бърз душ и смени дрехите си, хибрида извади една от камите, с помощта на които остави семейството си в ковечези в продължение на близо век. Прилежно я прибра в джоба на коженото си яке, повика двама от хибридите си и тръгна към летището.
Разбира се, Клаус не отиваше с намерението да убие брат си. Дори напротив, искаше да подобри отношенията им. Но добре познаваше нрава на Кол и знаеше колко инатлив може да бъде. Именно затова не знаеше какво може да очаква, нито каква е целта на завръщането му. Затова предпочете да се подсигури, макар и по този толкова краен начин.
Пристигайки на летището, не му отне много време, преди да види русокосата си сестричка и брат си на паркинга. Заобиколен от хибридите си, Клаус се приближи към тях, а една широка усмивка разтегляше устните му.
- Каква приятна изненада! – възкликна видимо доволен от гледката. – Ребека, очаквах, че аз ще съм първият, който ще разбере за завръщането ти. Надявам се със Стефан да сте се забавлявали. – подсмихна се, след което върна вниманието си на Кол. – И това ако не е лошият брат. Радвам се да те видя, Кол.

Ребека бе убедена,че думите й нямаше да се харесат на Кол. Навярно очакванията му бяха съвсем различни,а и нормално.За кратките, но важни моменти,в които двамата се срещаха те използваха времето за да кроят планове как да убият брат им и злорадстваха срещу него,но да.Нещо у Ребека се бе променило, тя бе разбрала колко наистина обича брат си и че да го види мъртъв би била болка,която дори тя не би могла да понесе.Въпреки всичките злини, които той й бе причинил тя никога нямаше да може да го мрази истински, никога нямаше да го предаде, въпреки че бе изгубила доверието си в него до известна степен.От цялото й семейство тя обичаше него най-много.Те бяха толкова еднакви, целите и разбиранията им също,но едно бе различно.Ребека все още бе онова наивно малко момиченце,което не бе пораснало,за разлика от брат й. Никлаус бе преживял много, бе изтърпял много,а и годините му опит, които бе натрупал му даваха една силна опора. Докато Бека, тя все още бе онова момиче,мечтаещо и способно да обича, объркана в самата себе си, импулсивна и на моменти агресивна,дори прекалено. Сякаш все още не бе изживяла тийнейджърските си години. Ребека допускаше грешки, които Ник никога не би допуснал да се случат. Той бе нейната опора, той внасяше ред в объркания й живот, той бе този, към който тя бе истински привързана и искрена,а самата мисъл,че може да го загуби я изгаряше и дори не можеше да си го представи.
-Кол..разбирам,че не можеш да ме разбереш,но един ден ще видиш. Ще разбереш брат ни,както аз направих. Той е наш брат,Кол,наша кръв..не бива,братко. Аз го обичам, вярвам,че и ти,дори да мислиш,че го мразиш.
Поклати глава русокоската и се усмихна някак наивно и с надеждата,че поне може малко да смекчи брат й. Разбира се Бека не бе единствено онова малко момиченце, тя можеше да бъде и истинското зло, но що се отнасяше до семейството й нещата стояха много по-различно.
В следващата секунда слухът й долови познатият глас на брат й.Момичето се обърна и изпита видимо облекчение.Сега поне знаеше,че той е жив и здрав и Кол не е изпратил някой да го хване, не че някой бе способен да надвие Ник.
-Ник!-възкликна тя-Случи се съвсем случайно и милият ни брат Кол е виновникът!
Засмя се нервно златокоската и направи крачка към Клаус,кръстосвайки ръце пред гърдите си.

Никлаус внимателно преценяваше поведението на Кол и Ребека. Искаше му се да не се налага да се рови в главите им, за да разбере целта на събирането. Но докато смущението на русокосата вампирка бе очевидно, то скъпият му брат оставаше спокоен и все така приветливо усмихнат. Затова Хибридът се намери принуден да се поразрови в мислите му. Ако бе обикновен вампир, сигурно хилядите защити на Кол щяха да го спрат. Но Клаус далеч не бе обикновен… всъщност, той дори не бе вампир. Затова съзнанието на брат му бе като отворена книга за него. И все пак, сметна за добре да запази възпитанието си и да разбере само това, което го интересува.
И когато достигна сам до отговорите, лицето му се озари от още по-широка усмивка.
- Опасявам се, че грешиш, скъпи братко. Бека не е причината да съм тук. Вероятно дори нямаше да разбера, че се е върнала в града ако не бяха хибридите ми. Те ми съобщиха за завръщането й, както и че е придружена от още един вампир. Сам разбираш, че не бе много трудно да се досетя, че си ти, нали? – подсмихна се. – Но нека не говорим за толкова скучни неща.
Погледа на Древния се спря върху притеснената му сестричка. А притеснението й можеше да бъде породено само от едно – присъствието на Клаус и Кол на едно и също място, в едно и също време. Той се приближи до нея и внимателно прокара пръст по бузата й.
- Трябва да отбележа, че се чувствам засегнат. Предполагах, че ще ми се обадиш, ще дойдеш при мен с хиляди благодарности, задето ти върнах скъпия Стефан. А вместо това, ти се срещна с Кол, за да заговорничите против мен. А мислех, че сме семейство. – поклати глава и преди дори да е довършил изречението си, хибридите му сграбчиха малкия Майкълсън за ръцете и го принудиха да застане на колене. С едно бързо, но плавно и изящно движение, Никлаус извади от якето си камата. Приближи се до брат си, който всячески се опитваше да се измъкне от хватката на хибридите му, но дори и малко, те имаха преимущество пред него, затова опитите му оставаха напразни.
- Възмутително! Предполагах, че досега си спрял да ми се цупиш. Знаеш ли, това ме връща в миналото. От малък имаш лошия навик да излизаш от правия път и аз винаги трябва да те връщам обратно в него. И вместо да покажеш благодарност, ти идваш тук с едничкото желание да ме убиеш. И не само това, но и караш моята толкова любима сестра да се обърне срещу мен. Възмутително, Кол! – поклати глава. Драматичната, но подигравателка нотка, която се четеше в гласа му, ставаше все по-осезаема с всяка изминала дума. Той бавно крачеше около коленичилия си брат и говореше бавно, а погледа му от време на време преминаваше към Ребека, правейки й едва забележим знак да не върши глупости.
- Но тъй като съм благосклонен към всеки член от семейството си… - продължи хибрида. - … реших да ти покажа, че съм способен да прощавам. Не бих желал да те изпратя отново в ковчег. Но бих искал да се опиташ да ми простиш… да заровим томахавката, както казват в днешни дни. Затова, братко, срещу обещанието ти да не се изправяш срещу мен, аз съм склонен да забравя нелепия ти опит да убедиш Ребека да ти помогне, за да ме убиете. Аз от своя страна, ще ти дам дума, че няма да прибягвам до подобни крайни мерки… - повдигна камата и протегна ръката си към Ребека, хващайки нейната.- … и ще бъдем отново семейството, което някога бяхме. – усмихна се, правейки знак на хибридите му да пуснат Кол.

Ребека стоеше като вцепенена на мястото си,а сините й ириси се преместваха ту към Никлаус, ту към Кол,а ако сърцето й можеше да бие щеше да се пръсне.Щеше да усеща как се удря в гърдите й,как цялото й тяло трепери от страх,не за нейният живот,а за този на брат й,Дори без да осъзнае очите й започнаха да се пълнят със сълзи,а тялото й да потръпва. Настъпи пълно объркване в организма й. В съзнанието й започнаха да изникват какви ли не картини и то определено не особено приятни. Как Ник бе унищожил хиляди животи,лентата се превърташе ли превърташе, но накрая завърши със споменът, който тя бе запечатала в ума си. Споменът,в който очите на Ник се впиваха в нейните,докато тя не издаде последен дъх, когато усети камата напълно навлязла в сърцето й.
Русокоската разтърси глава за да се отърве от тези свои мисли и направи крачка напред.слагайки длан върху гърдите на Никлаус,впивайки погледа си в неговия.
-Пощади го, братко! Извини неговата глупост и невежество!Той не може да мисли, поводен е от първичния си инстинкт.Моля те,братко. Нека не нарушаваме мира в семейството отново.
Рече госпожица Майкълсън сериозно и погледна умолително брат си. За Ребека нова война в семейството би бил още един провал, още една безсмислена битка, която отново щеше да завърши по обичайния и познат край- Кол отново щеше да лежи в ковчег с изсъхнало тяло и забодена кама в сърцето.
-Кол-погледна към другия си брат- Не бъди глупав.-поклати глава и отново върна погледа си към Клаус.
-Помирете се.-погледна и към двамата,заставайки между тях.
-Кому е нужно това?Та ние сме семейство!В името на това нека поне този път останем заедно.Нека бъдем истинско семейство,забравихте ли дните,в които се веселяхме и споделяхме моментите си?Забравихте ли братските обещания?
Гласът й трепереше на моменти,емоциите у момичето набираха връхната си точка.Ребека бе искрено ядосана.На глупостта и на двамата.
-Какво си мислите?Че с бой и смърт ще направите нещо ли?Не ви ли стигнаха всички години,убивайки и измъчвайки?Имате цялата вечност да правите това,затова поне не го правете един на друг!
Заключи блондинката.
-А сега искам да се помирите и да няма повече проблеми.

Що за наглост?! Никлаус ме предлагаше втори шанс. Шанс, с който бе склонен да забрави миналото, да забрави как след като извади камата от сърцето му, брат му изчезна, оставяйки го сам. Дори бе готов да забрави за предателството му и опита да убеди Ребека да го последва в безумния му план. Показваше му милост, каквато не бе показвал пред никого. А фактът, че Кол му бе брат съвсем не можеше да го спре да не го нарани. Напротив, хибридът щеше да прониже сърцето му с камата без да се замисли, без да почувства и капка съжаление за участта на малкото си братче. И това бе съдбата на всеки, дръзнал да му се противопостави.
Когато телата на хибридите му се строполиха на земята, от гърдите на Никлаус се откъсна тихо ръмжене. Гневът в него растеже, заплашваше да излезе извън контрол. Единственото, което спаси живота на Кол в тези няколко секунди на колебание, в които се разкъсваше между това да остави брат си в ковчег за още няколко века и да му отмъсти по много по-ужасен начин, бе ръката на Ребека, поставена върху гърдите му. Очите му се спряха върху нейните и за един кратък миг в тях се четеше топлина, любов. Да, русокосата му сестричка бе способна да му действа по този начин.
- Благородна както винаги. – поклати глава. – Мила ми сестричке, сама видя, че опитах. Не направих ли всичко възможно да влея малко здрав разум в Кол? Не му ли предложих милостта си? Не бях ли склонен да забравя, че се опита да те обърне срещу мен? Имаше възможност да възстанови семейството ни и той я отхвърли. Не ме вини за това, което ще последва. – намръщи се и я заобиколи, приближавайки се до брат си.
Погледа му премина по безжизнените тела на хибридите. Единият от тях бе най-верният му приятел, най-довереният му човек. А сега бе мъртъв. Майкълсън лесно можеше да създаде още десет на тяхно място, които щяха да имат същата силна връзка с него, но никой от тях нямаше да е така близък приятел, както бе... момчето, чието име не знаеше. Загубата на всеки един хибрид му тежеше, защото приемаше всички тях за свои рожби, създадени с неговата кръв и тази на последната от рода Петрова.
Без да се замисли, ръката му се стрелна към гръдния кош на Кол, пробивайки ребрата му, а пръстите му здраво сграбчиха сърцето му.
- Не е съвсем приятно, нали? – подсмихна се. – Ти си мой брат, Кол. И като такъв, аз те обичам наравно с останалите членове на семейството ни. Време е да забравиш миналото. Време е да приемеш, че направиш всичко, за да защитя тези, които обичам. Защото това бе единствения начин да бъдем заедно. Вие бяхте пречка, която трябваше да отстраня по един или друг начин. Намерих по-безболезнен. Начин, с който всички щяхме да сме заедно, когато момента дойде. А ти ме предаде, Кол. Не веднъж, а цели два пъти. Знаеш ли какво се случва с предателите, братко? – повдигна вежди и стисна още по-силно сърцето му. – Следващият път, няма да ти покажа милост. Не можеш да ме убиеш и го знаеш по-добре от всеки друг. Затова, когато отново опиташ, може и да размисля за камата и вместо нея да усетиш какво е чувството през сърцето ти да премине кол от бял дъб. Поне веднъж мисли с главата си, братко. Ще направиш услуга и на двама ни... на трима ни. – поправи се хибрида и бавно отпусна хвата си, изваждайки ръката от гърдите на Древния.
Никлаус се обърна и приближи отново до Ребека.
- Ще ви оставя да си поговорите. Знаеш къде да ме намериш ако ти потрябвам. Не прави глупости, сестричке, не искам да те нараня. – усмихна се и допря устни до челото й, след което побърза да изчезне от паркинга.