След дни. /the twins/

Събуди се рано сутринта. Не можеше да разбере дали имаше определена причина да се събуди. Сънят ѝ не се беше променил през последните няколко века и спряха да ѝ правят впечатление кървавите сценки в умът ѝ. Изправи се и отиде до стаята -гардероб. Започна да се оглежда и най-накрая избра какво да облече. Дънки 3/4 и блуза. Все още не се виждаше слънцето на хоризонта. Когато излезе, можеше да усети как вятъра караше косата ѝ да се заиграва. Червеникавите кичури се сливаха с русо и караха косата на Ана да прилича на лек пламък. Не знаеше къде искаше да отиде. Парк? Някой отворен бар? Или да изчака да отворят закуските и да вземе такава. Не знаеше защо все още избираше и човешката храна, но кръвта не ѝ носеше толкова голямо удоволствие, колкото преди. Все още обожаваше шоколада и не можеше да се откаже от него. Приличаше на всички жени по света. Само дето по някое време ѝ изникваха зъби , след което от време на време убиваше по някой човечец.
Избра разходка в парка. Знаеше колко красив може да е в утринните часове. Започна да крачи. Спомняше си за много отминали дни. За най-различни същества, които беше срещнала и опознала. Спомни си за своето семейство. Брат си, родителите (или по скоро такива само на думи) и за сестра си. Не знаеше дали някога отново щяха да са близки или изобщо да имат някакви отношения. Ако наистина настъпеше караница между Флемингс и Майкълсън (евентуално) заради недоволството на Клаус относно избора на Ребека, то Ана щеше да е на страната на Флеминг. Както и Алекс. Избираха една страна, което за останалите щеше да е напълно нормално. Та нали бяха близначки и се предполагаше, че мненията им трябва да съвпадат за всичко.
Ана, като по-малка, беше по-голямо дете. Именно за това винаги се опитваше да се бунтува срещу това твърдение. Смяташе, че никоя от двете не е задължена да е съгласна с другата винаги. Но, колкото и да не ѝ се искаше да признае, Ана и Алекс често имаха еднакви очаквания и мнения за всичко. Въздъхна и седна на една пейка. Единствените живи същества, бяха нощните птици. Но Ана имаше слух, който ѝ позволяваше да отрече това твърдение. Имаше и сетива, които също потвърдиха, че не е сама.
-Алекс. -Прошепна тихо, без да се обръща към нея. Близката нощна лампа осветяваше лицето на Ана и я караше да изглежда по-бледа от обикновено, което подчертаваше огромния контраст между черните ѝ дрехи и нейната кожа. -Ще излъжа, ако кажа, че не те очаквах наоколо в този късен час.
Облегна се назад, отмествайки се в левия край на пейката, демонстрирайки, че отпуска място, на което може сестра ѝ да се настани. Лекият вятър шумеше и подчертаваше пустотата на парка, в който се намираха. Хората си бяха у дома. Спяха дълбок сън, а някои от тях дори не подозираха за света около тях.

Можеше да усети мирисът на алкохол от толкова далече, че не беше нужно дори да поглежда бутилката. Погледна Алекс, оглеждайки всяка една частица, която откриваше и в себе си. От сините очи, до самият стил на обличане. Погледна неодобрително към шишето. Не, че не пиеше, но никога не прекаляваше с количествата, защото се чувстваше уязвима да има нужда от помощ. Дори на прислужницата си нямаше вяра, защото си нямаше и на идея дали не е нечии човек, който само чакаше подобен момент.
-Пила си. -Отбеляза на глас, въпреки, че не беше нужно да го прави. Грабна шишето от ръката и се заслуша. За миг зениците ѝ се разшириха и тя хвърли бутилката в едно дърво. -И не само просто си пила, а си пила, докато си бременна.
Кръстоса ръце, докато обхождаше близначката си с поглед. Не можеше да повярва, че изобщо вампир може да се напие. Никога не беше пробвала пределите си относно това, но сега сама откри отговор. Изправена, тя обикаляше около пейката, като сините ѝ очи приличаха повече на буреносни облаци.
-Бременна си, а си пила повече, от колкото изобщо трябва да си помисляш да изпиеш за седмици напред. -Добави, като гласът ѝ на моменти се повишаваше, а на моменти заглъхваше. Беше чула доста неща от града и знаеше за дилемата на сестра си пред Хенри Флеминг и Илайджа Майкълсън.
-Чия фамилия ще носи? Майкълсън или Флеминг? -Попита тихо, но знаеше, че въпросът ѝ няма да остане нечут. Не беше попадала в подобни дилеми и ѝ беше трудно да си представи цялата тази ситуация. Дори за момент се зачуди как е възможно изобщо тяхната раса да зачева и да носи деца, след като се предполага да са мъртви. Но не можеше да се спори с природата. Много странности се случваха, за които не можеше да се намери логично обяснение. Замисли се за лекът. Как бе възможно от вампир да станеш отново човек? Отново се сети за своите нищожни шансове да го вземе и се върна в настоящето, за да продължи разговора си с Алекс.
-Живея в имението, което се предполага, че е на наша земя. -Млъкна за момент и след това си спомни за някои усещания относно домът на Алекс. -Кажи ми, че не живееш в някоя съборетина, Алекс. Кажи ми, че не живееш в място, което се предполага да се разруши всеки момент.
Но тя познаваше сестра си. По-скоро можеше да усеща доста от нейните решения. Дори не беше нужно да пита, защото вече знаеше отговора. Присви устни и отново заговори.
-Защо сама си го причиняваш? Можеш да си позволиш хубава къща, а сама избираш по-трудния път. Излишно по-трудния път.
Просто се облегна на дървото и кръсти ръце. Не я разбираше. Не разбираше защо предпочита лошото, след като никой не я спираше да избере доброто за нея, а в случая и за детето. Можеше да усети бърбъна във въздуха и строшените стъкла от бутилката, някои от които, забиващи се в нейните обувки. Имаше час до изгрева.

Докато говореше можеше да усети, че мислите на сестра ѝ витаят другаде. Скръсти ръце и спря да говори, чакайки Алекс да проговори, за да види дали бе чула и думичка от казаното. Тогава тя заговори как никой не трябва да знае за това дете и, че очевидно щеше да носи фамилията Флеминг. Докато продължаваше да я слуша, на лицето ѝ стоеше непроницаемо изражение, което излизаше на показ, когато Ана не беше сигурна какво трябва да направи.
-Не можеш да не кажеш на никого за това дете. -Отвърна накрая, като гласът ѝ беше тих, но добре прикрит от емоции. -Това дете има нужда както от майка, така и от баща. Илайджа може да има чувства към една от двойничките, но много добре знаеш, че би направил всичко, което поискаш от него. Дори да не бях около теб, нямаше как да не чуя за вашата любов. Ако е така, както говорят, то това дете ще бъде приветствано от Илайджа. В този случай кръвта няма значение.
Затвори очи за момент, облягайки се на парапета на мостчето, под което имаше малко изкуствено езеро, пълно с води лилии. Спомняше си как покрай Алек бе изградила приятелство, но винаги го улавяше да мисли за Алекс толкова често. Понякога си мислеше, че трябва да се откаже от обучението си и просто да отиде на място където никой не познаваше нито една от двете, за да види дали хората щяха да мислят същото за нея. Защото не беше глупачка и знаеше колко влияе познанството на Алекс на отношенията на Ана с околните. Всички очакваха тя да е като нея, а Ана просто искаше да е себе си, без да се чувства сравнена. Но отдавна се беше примирила. Нямаше да има перфектно приятелство с Алек, нямаше да може да бъде видяна в пълната си светлина. Много хора търсеха приликите между тях, но почти никой не се беше сетил да търси разликите.
-Колкото и да не искам да прозвуча зле, трябва да избереш на кое семейство държиш повече. Защото знаеш, че и Хенри би направил всичко за теб. Знаеш, че и Ребека също разчита на теб. Алек също. Тоест искаш или не трябва да разочароваш една от страните на своето семейство. -Прошепна, обръщайки се към езерото. Не знаеше как да се държи покрай Алекс, защото отдавна беше отвикнала с нейното присъствие. Сега, след като беше тук, това объркваше Ана. Не беше сигурна защо точно дойде в това градче като начало. Наистина предполагаше, че всички са тук, така че не можеше да се каже,че не е очаквала да се срещне и с близначката си. Дори повече -може би вътрешно това бе една от причините да дойде. Но отдавна се чувстваше отскубната от нейния живот и не се вписваше в което и да е от "двете семейства". Не и по начина, по който Алекс се вписваше.
-Това е най-добрия начин да защитиш детето. -Добави още по-тихо, докато сините ѝ очи се разхождаха по хоризонта. Все още всичко тънеше в мрак, а около тях се беше настанила злокобната тишина, която правеше всичко още по-безцветно. Черните дрехи на Ана се сливаха със сенките на близкото дърво, което нощната лампа образуваше. Всичко изглеждаше някак мъртво-заспало дълбок сън, което контрастираше с двете вампирки, разговарящи в тъмата.
Защо тя не се вписваше? Започна да се чуди и да отмята на ум всички неща, за които се беше сетила по-рано. Дали просто не ставаше за такива неща? Да се опитва да бъде част от семейство? Дали не беше изгубила свойството или желанието да има истинско семейство? Или реално нямаше образец, който да я върне в правия път. Не е вярно, тя можеше да вземе предвид точно тези две големи семейства. Майкълсън и Флеминг. Страшилищата на по-низшите в града. Сплотени, винаги заедно. Нападащи врага като един. Завиждаше им за силата да имат точно това. Да се защитават и да бъдат пример за това, как семейството е над всичко. Как можеше дори да осъзнае тази фраза, когато останалата част от семейството ѝ, освен Алекс, бяха мъртви? И как никога не са обичали която и да е от близначките, а го възприемаха като бреме. Искаше семейство. Дори искаше да се впише в някое от двете. Но не познаваше Майкълсън, а свободното място на семейна приятелка на Флеминг вече беше заето. Колкото и да не искаше да си го помисля, тя осъзна, че никога не е била толкова ценна за тях, тъй като познаваше лично само Алек, а той винаги мислеше за Алекс.

Идеята на Алекс накара очите на Ана да се разширят и тя да се обърне към сестра си, за пръв път без да има възможност да скрие изненадата си от развоя на събитията. Ръцете ѝ се отпуснаха до тялото, сякаш без да знаят какво точно се очаква от тях да правят. Искаше да отгледа детето си, без да каже на никого и искаше Ана да ѝ помогне. На теория тази идея изглеждаше добре, но имаше толкова много пречки до осъществяването ѝ.
-Алекс, не можеш поне да не кажеш на Хенри. -Започна да говори, докато се мъчеше да придаде на гласа си спокоен вид. -Ако не искаш да го отгледаш с който и да е от двамата, добре. Но само си представи какво ще се случи след години, ако той разбере. Сама знаеш, че приликите не могат да се скрият, нали? Какво ще стане, когато започне да си личи , че е хамелеон? И какво мислиш, че ще си помисли Хенри, ако не му го кажеш? Това е негова кръв, а незнанието никога не води до нещо добро, Алекс.
Можеше вече да си представи какво ще се случи, ако това дете бъде отгледано в тайна от всички и по-късно само тръгне да търси справедливост и баща си. Дори от евтините американски филми можеше да се вземе пример, че нищо от това няма да свърши добре.
-Никоя тайна не остава скрита завинаги. -Добави, като довърши на ум "Защото завинаги не е достатъчно дълго." . Тогава Алекс заговори за миналото Ана не можеше да не си спомни за тези отминали мигове, когато не знаеха за съществуването на целия опасен и истински свят. Само малко преди самите вампири да бъдат създадени. И ето, че сега излизаше, че бяха едни от първите жертви на вечността (във вампирски аспект). Тогава всичко беше детство и игра. Никоя от тях не се замисляше защо родителите им не се интересуваха кой знае колко от тях. Нито една от двете не беше поискала да прозре тъжната истина, а именно, че бяха сами още от тогава, без наистина да го осъзнават. Моментите с лилиите накараха лицето на Ана да се отпусне.
-Това е единственото хубаво нещо, което можехме да правим, без да се налага да отнасяме по някое наказание. -Прошепна, след което въздъхна почти болезнено. Човешкия живот. Техния не беше от най-добрите, но беше достатъчно добър, за да се замисли дали ако имаше избор, щеше да избере да стане вампир. Разбира се, това право на избор ѝ беше отнето и всичко се реши вместо нея. Болеше я, че хората не осъзнаваха колко кратък е живота и го пилееха за незначителни неща и сами си го вгорчаваха, сякаш за да изглеждат като мъченици. Излишна драма и отказ да видят истината. Едва когато виждаш с очите си, как един живот угасва, тогава можеш да разбереш неговата истинска стойност. Ана сама бе виждала угасването на пламъците на живота в много очи. Дори сама го беше отнемала доста често. Дали съжаляваше? Не можеше да спре да се храни, защото това пък беше нейния живот; изграден върху смъртта на другите.
-Ако не искаш детето да живее като нас, трябва поне бащата да знае за него, за да може да го предпази. Знаеш колко врагове имат Флеминг, нали? А осъзнаваш ли, че повечето от тях са проучили и малко или много знаят за чувствата ви и няма да им е трудно да съберат две и две. И ще се опитат да навредят не само на теб, но и на детето. Алекс, дори и двете да бдим над детето, ние не можем да му дадем защита, каквато Флеминг може. След като Илайджа няма да поеме риска да ви защити, то тогава искаш или не, трябва да говориш с Хенри. Никой не иска от вас да се събирате, а да опазите това дете, Алекс. Станалото е станало и никой не може да върне времето назад. Сами няма да се справим.. и го знаеш.
Отново се обърна към малкото езеро. Не искаше да го признае, но много искаше човешкия си живот обратно. Искаше да бъдат заедно с Томас, а не да го подлага на опасности. Защото и Ана имаше врагове и доста същества, които не я харесват. Излагаше на опасност и Томас, а ако това дете се роди без закрила, щеше да привлече доста врагове. Тези на Флеминг, тези на Алекс, тези на Ана. Общо това правеше прекалено голяма бройка. Дори и за два силни вампира, като тях двете. Беше изправена пред ужасно много избори, които не знаеше как да разреши. Демоните в съзнанието ѝ не я оставяха на мира, а сега се опитваше да реши и съдбата на дете, което още от сега щеше да е обречено на труден и тежък живот.