Vivian Matthews

Пълната хармония, царуваща в гората, беше нарушена от неравномерни звуци. Пукащи се клони, шумолене на изсъхнали листа. Тичане. Тишината се разкъсваше, изгубваща се в тъмнината на мястото.
"Тичай. Тичай !
Мамка му. Не мога повече. Усещах единствено неспираща болка в крака, която забавяше всяко едно мое действие. Нямах представа в какво се бях забъркала. Силите ми наближаваха края си. Натрапчива слънчева светлина се промушваше между гъстите корони на вековните дървета и дразнеше очите ми. Не виждах къде отивам. Погледнах към бедрото си. Кръв. О, не. Трябваше да го извадя, но не можех. Обърнах се за миг назад. Още беше там. Чувах го. Чувах ловките му стъпки, учестения ритъм на сърцето му, както и как зареди оръдието си. И продължавах да тичам. Клоните се пукаха под краката ми, звукът от изсъхналите листа оставяше бегла следа за преминаването ми оттук. Изведнъж всичко се замъгли.
Усетих как паднах върху купчината растителност. Мамка му. Мамка му. "

Толкова ругатни се въртяха в главата на Вивиан, че единственото, което успя да ги спре, беше фактът, че припадна. И може би това бяха последните ѝ часове. Той щеше да я убие, без дори да се замисли. Без да си спомни за миг прекрасните моменти, които са изживели заедно. Пренебрегвайки силното доверие, което царуваше между тях. Кой беше той? Мъжът, който й беше показал какво означава любов. Мъжът, заради когото Виви би дала живота си. Защо искаше да я убие? Беше ловец, търсеше отмъщение. За какво? Е, задавате прекалено много въпроси. Но ще намерите и отговорите. Вампирката беше убила баща му точно по начина, по който неговите предци бяха отнели живота на семейство Матюс. Заради него красавицата беше изживяла най-големия кошмар. Години, прекарани в бягство, самота и страх. Но и години на самоизграждане, научаване, че единственият човек, на когото можеш да разчиташ, си самият ти.
А сега русокоската лежеше там, между стотиците дървета в гората, изпаднала в безсъзнание, а кракът ѝ кървеше от отровния патрон, забит в бедрото ѝ. Той я преследваше. Не вярваше как може да пробяга толкова много. Явно наистина копнееше да я убие.
Нещо я накара да отвори очи. Присъствие. Усети чуждото присъствие и събра цялата сила, която имаше, за да помръдне клепачите си. Тогава го видя, стоящ в цял ръст, държейки оръжие в ръка, с което най-вероятно възнамеряваше да убие вече не толкова любимата си Вивиан. Той бавно се приближи и клекна до тялото й.
- Недей... моля те - промълви тя, въздишайки тежко. Тези три думи бяха единственият шум в цялата гора. В същия момент тя плъзна ръка по крака си. Издърпването на патрона беше придружено с оглушителен писък и учестено дишане. - Не ме убивай.
- И защо да не го  правя? - попита той, а в очите му се четеше подтисната болка. Не искаше да го прави, но беше в природата му. И той, както нея, искаше отмъщение.
- Заради нас! Защото те обичам, защото и ти ме обичаш, знам, че е така...
Последните й думи бяха толкова тихи, въпреки усилието, което й костваше, за да ги изрече. Може би всичко това беше план. Искаше да го разсейва, за да се излекува, за да използва дарбата си. Дланта й се приближи до болното място, но Вивиан все още не откъсваше поглед от очите му.
- Не го заслужавам.
- Напротив, Вивиан, точно това заслужаваш! Уби баща ми, по дяволите! - крясъците на мъжа разкъсваха тишината.
Русокоската затвори очи за миг, а една сълза се стече по лицето й. Знаеше, че той мрази да я вижда как плаче. Но това не беше част от тактиката й, това бяха чувствата на момичето. Болеше я. Не става въпрос за физическата болка, не. Нещо в сърцето й се сви, когато той започна да вика.
За миг отвори клепачи и погледна към раната на крака си. Нямаше я. Болката започваше да изчезва, а силите й се възвръщаха. Това беше моментът. Сега или никога. Живот или смърт.
- А той уби моя баща, както и майка ми. Може би трябваше да се замислиш за това, преди да ме простреляш.
И изчезна. По-бърза от вятъра.
Повече никога не го видя.

Одобрена си, добре дошла.