Diana Clements

by **Diana.** Пон Фев 25, 2013 1:49 pm

Тъмно кафявите ѝ очи се взираха в пространството, не фокусираха абсолютно нищо и никого. Просто се бяха спрели на нещо, докато тя самата сякаш се бе пренесла на друго място. Някакъв остров, може би. Въпреки ужасното много мъгла наоколо, можеше да се види море и плискането от вълните му ясно можеха да се чуят сред настъпилата гробта тишина. Точно там се намираше тя в този момент, точно на това място, което напоследък често бе сънувала. И въпреки това, въпреки, че знаеше какво щеше да се случи, не можеше да се откъсне от връхлитащите я спомени за съня. Една стъпка, още една, още една.. в далечината започваше да се появява размазана фигура, която бавно се приближаваше към нея. Още една стъпка и още една и...
- Г-це Клементс!
Момичето бързо се върна в реалността, обръщайки цялото си внимание на г-н Милър, учителя по География в местната гимназия. Беше седнал с единия крак на бюрото си, докато нервничеше в пълната липса на заинтересованост от страна на Даяна към това, което говореше. Поне така изглеждаше отстрани не само за него, но и за съучениците на Даяна, обърнали погледите си към нея. Усещаше се силното напрежение между ученичката и учителя, преди тя беше любимката му и все още е, просто в последно време Даяна я преследваше странен сън, който не ѝ даваше миг спокойствие. Това от своя страна водеше до невнимание в час, а това...
- Бихте ли била така отзивчива да отговорите на въпроса ми. - Погледна я настойчиво.
Даяна се поизправи и кръстоса краката си, колкото да загуби няколко секунди, в които са се опита да се сети за въпроса, зададен от г-н Милър. Опит без никакъв резултат. Последното нещо, което бе чула от него беше "Здравейте, ученици!"
- Отговор на въпроса е–
Звънеца! Щом се чу из коридорите, учениците насъбраха багажа из чиновете и с бясна скорост излязоха от стаята.
Даяна се изправи бавно и започна да прибира нещата си в раницата.
- Хех, Ди - чу гласа на най - добрата си приятелка, Мелиса, и обърна поглед към нея. - Може ли да тръгваме по - бързо, защото корема ми до такава степен копнее за ядене, че би могъл да погълне чиновете.
- Тръгваме, тръгваме - засмя се Даяна.
- Мелиса, би ли ни оставила с г-ца Клементс насаме за момент? - Г-н Милър се изпречи на пътя на двете момичета.
Мелиса, понеже беше по - нисичка, се налагаше да го гледа с доста повдигната глава на горе, което я караше да се страхува по някакъв начин от него. Затова и само поклати глава и побърза да излезе от стаята.
- Какво има, г-н Милър?
- Мисля, че знаете, г-це Клементс - настани се на бюрото си в позата, която бе заел по - рано.
- Ако става на въпрос за преди малко, аз–
- Не е само преди малко, ами вече е цяла седмица. - Даяна замълча и сведе глава надолу, докато той я гледаше право в очите. - Виж, Даяна, ти си една от най - добрите ми ученички. Никога до сега не си била толкова разсеяна в нито един от часовете ми - направи кратка пауза. - Има ли нещо, което не знам и, което те кара да бъдеш толкова разсеяна?
- Не, няма нищо. Просто–
Г-ца Грей, учителката по История, почука на касата на вратата с усмивка на лицето си.
- Прекъсвам ли нещо? - попита тя, виждайки колко сериозно гледа г-н Милър.
- Аз, аз ще тръгвам. - Даяна реши, че това беше подходящия момент да се измъкне и побърза да излезе преди г-н Милър да е казал нещо.
###
- Къде, по дяволите, беше? - Мелиса хвана Даяна за ръката и я придърпа към съседния стол на масата в столована, на която по принцип сядаха по – известните ученици. - Какво толкова стана там? Моля те, кажи ми, че не е поредната драма ала Джейсън/Карина, защото тогава–
- Иу, не, За Бога, Мелиса! Между мен и господин Милър няма нищо! - Категорично отрече Даяна, след което остави чантата си облегалката на стола си.
- Тогава какво има?
- Искаше да разбере защо съм толкова разсеяна в последно време, това е всичко.
На масата пред нея имаше поднос с най – хубавите храни от столовата, които Мел се бе сетила да вземе за най – добрата си приятелка,докато я чакаше да дойде. Даяна се усмихна широко. Обичаше го това момиче.
- А наистина защо си толкова разсеяна. Виждам начина, по който понякога се отнасяш някъде, станало ли е нещо?
- Не, абсолютно нищо.
Даяна се пресегна и взе портокаловия сок от подноса и го насочи към устните си, но усещаше вперения поглед на Мелиса към нея, който я караше да се чувства неудобно. Обърна се към нея.
- Жестоко съм обидена от опита ти да ме излъжеш.
- Не се опитвам да те излъжа - обърна се Ди към момичето до себе си. - Спестява ти незначителна информация.
Даяна беше в пълното си право да премълчава истината за разсеяността си от най - добрата си приятелка. Не мислеше, че е толкова важно да ѝ казва, че един сън постоянно изникваше в спомените ѝ и я откъсваше от реалността за определено време, в което, по някакъв късмет, учителите все я питаха нещо.
- Просто странен сън, това е всичко, Мел. - Даяна каза при поредния втренчен поглед на Мелиса.
- Пробвай ме.
Даяна въздъхна.
- В последните няколко седмици сънувам един и същ сън, който не мога да си обясня. Намирам се на остров, поне доколкото мога да позная. Някой се приближава към мен, висока мъжка фигура, чието лице не мога а видя. Застава на няколко крачки и ме вика по име. Казва, че познава майка ми - преглътна тежко.
Майката на Даяна беше починала няколко месеца след раждането на г-ца Клементс в пожар. Даяна никога не я е познавала и винаги ѝ е било трудно да говори за нея, но някак си е успявала да се справи, защото е имала подкрепата на баща си. И това, че той е единствения.. беше единствения родител, който Даяна имаше, беше причината да бъдат изключително близки.
- Казва ми, че притежавам сила, която може да разруши баланса и хармонията на Земята, но също така може и да го възстанови. Зависело изцяло от мен. Искам да го питам за какво говори, но преди да успея земята под краката ми пропада и аз падам в някаква бездна.
Мелиса продължи да гледа Даяна учудено още пет секунди. Вероятно се чудеше какво да ѝ каже или тя самата се опитваше да разбере всичко казано, но след това просто се усмихна и каза:
- Това е просто сън, Даяна.
Ди се усмихна. Идеално знаеше, че това ще последва, но се радваше, че беше споделила с някой съня си, който я тормозеше още от доста време.
- Я, виж ти. Ето го Ейдън - Мелиса произнесе с леко презрение името на момчето. - Изненадва ме, че не е с Ксантия.
Даяна измери Мелиса с поглед, който никак не се хареса и на двете.
- Стига, Ди. Заедно сте от две години и никога до сега не сте били толкова отдалечени. Не и откакто Ксантия се появи и той започна да прекарва повече време с нея, отколкото с теб.
- Мелиса, стига. Между Ейдън и Ксантия няма нищо. Единственото, което ги свързва е проекта по Биология.
- Определено. Той ѝ помага да опознае мъжката полова система, а тя от своя страна му дава няколко погледа към женската.
Даяна изпусна леко повдигнатата кутия с портокалов сок на подноса, обърна се към Мелиса с поглед, който казваше „Този пък прекали!” и стана от стола толкова бързо, колкото Мел я беше придърпала там.
- Ди, аз не исках.. Д.. Даяна!
Г-ца Клементс вече беше далеч от онова място. Имаше нужда от чист въздух, имаше чувството, че ако остане вътре още малко можеше да се задуши от всичките погледи, а и не мислеше, че искаше да види лицето на Мелиса за час.
Минаваше по коридорите към входната врата, докато на пътя ѝ не се изпречи не кой да е, ами Ксантия от плът и кръв с подмолна усмивка на лицето ѝ.
- Даяна, добре ли си? - попита тя.
Даяна беше на път да извърти очи от дори най – малката загриженост, която Ксантия сломи да покаже. Но вместо това се усмихна на среща на русокосата.
- Да, всичко е наред.
- Сигурна ли си? Защото видях как излезе от столовата. Надявам се да не е нещо свързано с мен и Ейдън.
- Ни най - малко.
- Сигурна ли си?
Даяна не можеше да повярва наглостта на това момиче. Правеше всичко, което можеше да запази самообладание.
- Да, Ксантия. Бъди спокойна.
Опита се да продължи напред, но в опита си срещна съпротивата на тялото на Ксантия, обръщайки се към нея забеляза лукава усмивка, която никак не ѝ се понрави. Но бутайки я съвсем леко с рамо от пътя си успя да мине.
- Накъде? - Попита Раян, съседско момче, което Даяна познаваше още от малка.
- Аз, аз имам малко работа, която да свърша. Няма да мога да присъствам за останалата част от часовете - Даяна набързо мина покрай него и излезе от училището.
###
Даяна вървеше по улицата. Мислеше за изминалия час и за всичко, случило се в училището. Не можеше да стои повече там, а и следващите часове бяха всичките не от толкова голямо значение за нея и академичния ѝ успех, така че можеше да си позволи три отсъствия.
Докато вървеше на пътя видя нещо.
Куче, лежеше на земята и не даваше никакви признаци на живот, а едното му краче беше превито.
Даяна изтича възможно най - бързо при него. Като любителка на животните и всичко живо сърце не ѝ даваше да го остави на средата на пътя, когато някой не мине през него. Беше непоносимо.
Постави ръцете си над гръдната кош на кучето, опитвайки се да види дали диша, дори и малко, но не можеше да усети нищо. Постави и другата си ръка за всеки случай и затвори очи в опит да абстрахира всичко около нея и да се съсредоточи само върху кучето. Но не дишаше.
Изправи се и извади по най - бързия начин телефона от задния си джоб, набирайки номера за грижа на животните в града. Изправи се от земята и започна да търси името на улицата, в момента не можеше да се сети, и когато го намери каза на госпожата, вдигнала от другата линия.
В следващия миг, в който се обърна към кучето, него го нямаше. Беше само сухия асфалт.
- Какво? - заоглежда се наоколо. - А, не. Извинете. Няма нищо. - Осъзнала се и се обърнала към жената от другата страна на линията.
###
Даяна беше само на няколко крачки от дома си, все още не можеше да си обясни толкова много неща. Като как мъртвото куче изведнъж ще изчезне сякаш никога не е било до нея. Адски странно, Даяна никога не бе чувала подобно нещо да се случва и започна да се пита да не би ѝ се привиждат неща. Хвана се за глава и понечи да влезе в двора на дома си, когато някой се изпречил на пътя ѝ.
- Казах ли ти, момиче?
Грейсън Доун. Възрастен мъж, пропил се след загубата на любимата си. Всички го отбягвали и с причини. Той не само се пропил, но и загубил разсъдъка си. Ала най - странното нещо е, че този глас, този глас е абсолютно същия като в съня ѝ.
- Казах ли ти да не ги използваш?! - повиши тон и Даяна се дръпна леко назад.
- Не знам за какво говориш. - Отговори момичето, посягайки към телефона в джоба си.
- Как не знаеш? Казах ти, че ще провалиш баланса, не е ли така!? Казах ти всичко, което трябва да направиш, за да не ти се случи същото с майка ти!
Даяна го погледнала учудено, но страха бавно поемал контрол над нея.
- Кучето трябваше да си остане мъртво, Даяна Клементс! - Посегна към ръката ѝ.
- Даяна! – чу познат глас. - Даяна, всичко наред ли е тук? - Раян се доближи към тях, а Грейсън отстъпи крачка назад.
- Помни ми думите, Даяна. Не прави същите грешки като майка си! - Бавно започна да крачи назад и когато се обърна с гръб повдигна бутилката с уиски, отпивайки от нея.
Раян се обърна към Даяна и застана пред нея, прекъсвайки очния контакт с Грейсън.
- Майка ти? Даяна, за какво говореше той? - попита Раян. - Всичко наред ли е?
- Да, да - отговори леко разсеяна Даяна. - Нали знаеш, пак се е напил. Всичко е наред, Раян. Благодаря ти. - Усмихна се Ди.
- Винаги! Ако пак те притеснява само кажи.
- Разбира се. А ти защо не си на училище? Мислех, че имате още три часа.
- Да, но нали знаеш, че треньора ни освободи от тренировки тази седмица и имаме два часа свободни.
Даяна напълно беше забравила за тренировките. Чак сега си спомни когато Ейдън ѝ бе казал, че ще има свободни тази седмица. Тя също не беше на училище, така че не виждаше проблем да го посети.
- Да, вярно. - Отговори и се усмихна. - Ще тръгвам.
Усмихна се и тръгна в другата посока.
- Хей, кажи на Конар, че ми дължи десетачка. - Провикна се Раян.
Даяна се усмихна и продължи пътя към къщата на Ейдън.
###
Стигайки до къщата, Даяна се наведе за да вземе резервния ключ изпод стелката. На път да го напъха във ключалката, вратата се отвори. Явно Ейдрън не я е бил затворил с идването, което не ѝ се стори толкова странно в момента. Затвори след себе си и се огледа, с изгарящото желание да го намери по - бързо.
- О, Ейдън!
Даяна погледна към стълбите, водещи до горния етаж. Първоначално не искаше да се признава това, което чува. Искаше ѝ се да не е истина, но след няколко по - силни удара не можеше да игнорира факта, че това наистина ѝ се случва. Започна да се изкачва по стълбите, стигайки го коридора се спря. Молеше се толкова силно всичко това да не е истина и да ѝ се причува. Всичко щеше да е по - добре, от колкото случващото се.
Но с всяко приближаване към спалнята виковете се чуваха по - силно, а гледката от отворената врата започваше да се разяснява.
Веднага щом Ксантия видя Даяна на вратата се усмихна подигравателно, докато Ейдън не видя и не спря. Избута русокосото момиче на земята и ѝ метна чаршафа, а той самия побърза да стигне до Даяна, която все още стоеше като препарирана, не можейки да повярва на случващото се.
- Даяна, чуй ме. Мога да ти обясня - Ейдън се опита да я хване и да привлече вниманието ѝ, но Даяна се отдръпна от него.
Не искаше да го вижда, най - малкото да я докосва. Не можеше да повярва, че Мелиса беше права. Че всички останали бяха прави, а само тя не беше могла да види истината. Нима беше толкова наивна? Нима беше толкова сляпа?
- Даяна чуй ме! Всичко това ее.. всичко това е грешка, аз обичам теб, Даяна.
Ди направи още една крачка назад, поглеждайки към Ейдън.
- Майната ти!
Бутна го назад при поредния му опит да я хване. Стисна силно ключа в ръцете си и тръгна надолу по стълбите, игнорирайки всичките му опити да я спре. Щом излезе от къщата най - накрая си позволи една сълза да падне от очите ѝ. Усещайки се, че стиска толкова силно ключа, че си причини леки рани, от които закапаха капки кръв, Даяна го хвърли в съседния двор и продължи да ходи бързо към къщата си.
###
Тръшна вратата зад себе си и се свлече на пода. Чувстваше се толкова глупава, толкова наранена, че не можеше вече да сдържа всичко в себе си и рухна. Тя просто рухна. Единствения човек, който е бил до нея след смъртта на баща ѝ ѝ беше изневерил. Баща ѝ я беше напуснал, нямаше го повече, не познаваше майка ѝ, не ѝ остана абсолютно никой на този свят. Даяна беше съкрушена.
###
- Даяна! Господи, Даяна, добре ли си?! - гласа на Мелиса успя да събуди Даяна. - Хей, хей, добре ли си?
Даяна отвори леко очите си, усещайки все още мократа кожа на лицето си от часовете прекарани в леенето на сълзи. Не се беше усетила кога се бе унесла.
- Ди, добре ли си? Ди, чуваш ли ме?!
Даяна едвам се изправи и когато усети, че отново щеше да падне на пода, Мелиса я хвана. Даяна се чувстваше толкова слаба, изтощена, че не можеше да каже собственото си име.
- Раян, хайде да я отведем на горния етаж.
Раян пристъпи напред и хвана Даяна. Вдигна я на ръцете си.
###
Даяна отвори бавно очите си. Мелиса неотлъчно стоеше до нея и се опитваше да превърже раната на ръката ѝ. Даяна огледа наоколо и осъзна, че се намира в спалнята си.
- Хей, как се чувстваш? - попита Мелиса.
- Добре - отвърна Даяна и Мел отново я погледна с нейния настойчив поглед. – Ще се оправя.
- Знам - отвърна Мелиса. - Всичко знам. Всички знаят.
Даяна първоначално не можа да схване, но след това нещата ѝ се разясниха.
- Чай от лайка - Даяна се обърна към вратата, където Раян влизаше с поднос в ръце с някакъв вид храна, кроасан може би, и една чаша чай, от които излизаше пара.
- Не трябваше да го правите. - Даяна се опита да стане от леглото, махайки завивките, но Мелиса не ѝ позволи да се изправи. - Хей, почини си малко, Ди. Нуждаеш се от почивка. Ние ще сме тук.
Даяна им благодари за всичко, което бяха направили за нея. Не мислеше, че ще мжое да заспи, но отпадналостта ѝ се оказа по - силна, отколкото очакваше.
###
Даяна заслиза на долния етаж, но с всяка крачка ставаше все по – несигурна и леко объркана. Забеляза, че всяко едно цвете в къщата беше напълно съсипано. Сякаш загубило своята жизненост, своя живот.
- Отпочина ли си? – попита Раян, след като забеляза Даяна да влиза в кухнята, където се бяха настанили той и Мелиса.
Даяна се усмихна леко и се приближи към тях.
- Може да се каже.
- Радваме се.
- Ам, Мел, както е станало с цветята? – попита Даяна и се обърна към Мелиса.
- Не знам, Ди. Не вдигаше телефона си и започнах да се притеснявам за теб, имайки се на предвид нещата, които се говореха. Затова тръгнах насам и когато пристигнах всички цветя отвън сякаш изсъхнали. Тогава Раян излезе и забеляза същото. След това те намерихме на пода по средата на фоайето. Изглеждаше толкова изтощена.
Даяна отиде до мивката да освежи лицето си, докато слушаше Мелиса. Тогава от прозорците до мивката видя двора и всички цветя. Това беше толкова странно. И защо Мелиса ѝ е превързалаа ръката? Все пак беше ключ, най – много няколко драскотини, които са изплашили Мел до смърт. Отбинтова ръката си и видя как раната, която е много по – дълбока, отколкото очакваше, за няма и три секунди и вече нямаше и следа от нея. Побърза отново да сложи бинта. Не знаеше какво става, но не искаше никой да разбира, докато тя не е сигурна. Тогава изведнъж всичко се нареди в главата ѝ. Съня, мъжа, майка ѝ, кучето, Грейсън; всичко започна да придобива смисъл.