Преди няколко дни, Мистик Фолс

Очите ми бавно се отвориха. Усетих как слънцето нежно погали косите ми. Хиляди омайващи звуци се разнасяха наоколо. Вдишах с пълни гърди от въздуха. Колко беше хубаво отново да бъдеш на Земята. След последното ми посещение в Ада се уверих, че така наречения ми дом, е най-кошмарното място на света. Дори и сега, далеч от него, можех да чуя писъците на хилядите грешници, обречени на своите вечни мъки в ада. Беше кошмарно. Не можех да си представя как съм прекарала по-голямата част от живота си на такова място, без да полудея. Имах късмет, че Луцифер отново имаше задаа и ме изпрати тук.
Погледа ми бавно се плъзна по заобикалящите ме хора. Повечето от тях бяха забързани в ежедневните си дела, други леко и безгрижно се носеха из улицата. Никой от тях, колкото и грешен да еше, не подозираше къде оже да се окаже след няколко години. От мисълта цялата потръпнах. Тръснах глава, за да прогоня ужасяващите мисли. Нямах време за губене с излишни разсъждения. Погледа ми отново се заяея наоколо, докато не забеляза едно познато лице. Дияна Уинчестър. На това му се казва късмет- още не излязла от пъкъла и да се натъкна на ловеца, който ме беше изпратил там. Бавно се приближих към нея. Нямаше смисъл да се крия. На това място пълно с хора, нямаше да посмее да ми направи нищо. Успокоена от тази мисъл, застанах на няколко сантиметра от нея и се засмях надменно:
- И това ако не е малката Уинчестър.