Началото на една легенда...

- Недей, Ник. Не трябва да ходиш там... не можеш.
- Замълчи! Не съм искал мнението ти, Ребека! - крясъците на Древния раздираха тишината в огромното имение. Затича се към изхода и яростно тресна вратата зад себе си.
Коя бе тя, че да му казва какво да прави?! Нима си мислеше, че може да ръководи живота му?! Нима бе станала толкова самонадеяна, че вярваше, че Никлаус ще й се подчини, че ще послуша глупавите й предупреждения? Та той бе най-древният вампир в историята на човечеството. Нищо не можеше да го спре - нито вампир, нито върколак, нито глупавите богове, които презираше. А сега му се налагаше да се принизява, искайки помощ от богиня.
Мърморейки, Древният вървеше през гъстата гора. В далечината виждаше високите колони пред храма. Приближаваше. Съвсем скоро щеше да се срещне очи в очи с единствената си надежда. Колкото по-близо се намираше, толкова по-силна ставаше магията, която пазеше дома на богинята. Усещаше как хиляди очи се взират в него. Усещане, което би смразило кръвта му, ако тялото му функционираше нормално. Но течността във вените му бе застинала преди хиляди години. Тихото шумолене звучеше като шепот, безкраен шепот, който би докарал до ръба на лудостта всеки човек. Но Никлаус далеч не бе обикновен човек и подобни магически трикове не можеха да му повлияят.
Но изведнъж вампирът забави своя ход, докато накрая напълно не спря. Намираше се на метри от дългите стълби, водещи към входа на храма. Но тук магията бе многократно по-силна от тази в гората. Коства му много повече сила и енергия да направи една единствена крачка, с която да разкъса щита. Но щом веднъж успя да преодолее магията (към която, вероятно е добър момент да споменем, бе неуязвим, благодарение на хилядите дарби, които притежаваше), пътят до заветната цел му се стори прекалено лесен.
На самият вход го очакваше Мора. Богинята бе придобила страховит вид, очите й, катранено-черни, сякаш го изгаряха, а в гласа й ясно се четеше яростта, предизвикана от нахалството на Древния. Клаус направи още една крачка, уверено пристъпвайки входа на храма й. Той ясно осъзнаваше сериозността на действията си - никой, независимо смъртен или не, нямаше право да прекрачва прага на дома на богинята. Закон, който Никлаус наруши. Самото му присъствие на подобно място бе престъпление. Но той бе твърде самоуверен и надменен, за да се страхува от някакво наказание.
- Добре знаеш защо съм тук, Мора. - започна уверено вампирът. - Искам я обратно! Върни ми я и ти ще си сред боговете, които няма да усетят гнева ми!

От устните му се откъсна гърлено ръмжене, щом коленете му докоснаха земята. Стисна ръцете си в юмруци толкова силно, че ако пискливият глас на богинята не нарушаваше тишината, със сигурност пукането на костите му щеше да е ясно доловимо. Какъв срам! Най-могъщият сред всички свръхестествени същества да коленичи пред някакво си момиче!
Ето, затова мразеше боговете. Толкова надменни, толкова убедени в силите си. А силата им идваше от глупавите хора, които вярваха в тях. Едва ли някой бог щеше да съществува, ако нямаше последователи, ако малко по малко не изпиваше жизнената им енергия, превръщайки се във всемогъщо същество. За разлика от нея, за разлика от всички останали богове, Никлаус не се нуждаеше от богобоязливи човеци, които да му служат и да го правят силен. Не, не. Вампирът бе напълно независим, властта му зависеше от волята му, от собствените му желания. Поискаше ли, можеше да получи всичко.
- Майка ми бе глупачка! - изкрещя срещу богинята. - Да иска помощ от вас, сякаш нямаше нужната сила да се справи сама, да плаща с живот, който не й принадлежи! Тя беше моя! Естер нямаше право да се разпорежда с живота й! - дрезгавият му глас продължаваше да звучи строго, заповеднически.
Никлаус бе наясно, че думите му не биха разубедили Мора, но отказваше да подчини волята си на нея. Направи опит да се изправи на крака, но влиянието на богинята бе твърде силно и не успя да го пребори. В храма той бе практически безсилен, напълно уязвим и лишен от способностите си. В секундата, когато прекрачи прага се озова на нейна територия, където действаха единствено нейните закони, където се изпълняваше единствено нейната воля. И той бе принуден, независимо дали го искаше или не, да се подчини. Потисна гнева, който с всяка секунда се разгаряше в гърдите му, прикри болката, когато осъзна, че никога повече няма да види любимата си. Вече стъпил здраво на земята, Клаус затвори очи и сведе глава.
Какво можеше да направи?
Да се моли за живота й? Никога. По-скоро щеше да даде собствения си живот, но не и да преглътне гордостта си, да я потъпче по този начин. Да заплашва? Та той бе лишен от всичките си сили, намираше се в твърде неизгодна позиция, за да наложи волята си чрез сила. А ако преговаряше? Но какво можеше да даде? Той не притежаваше нищо и то благодарение на Естер. Нейната сляпа любов към децата й погуби жената, която обичаше, единственото, което притежаваше. И сега бе напълно сам, със сестра, която не го разбираше.
Единственият лъч надежда, който се прокрадна пред Древния бе предложението на богинята. Щом така или иначе беше обречен да прекара вечността сам, то поне можеше да намери утеха в безграничната сила. Никлаус бе силно привлечен от идеята да е господар на всичко и всички. Манията му за величие не беше тайна за никого и единствената, която успяваше да подтисне на моменти налудничавите му и самоубийствени идеи, бе жената, чието име се страхуваше да произнесе. Носеше му твърде много болка и показваше страна от характера му, която предпочиташе да остане скрита.
- Познаваш ме. Вампир без ценности, без скрупули, без каквито и да било признаци на душевност. Няма нещо, което да не мога да ти дам, което да не мога да жертвам. - устните му се разтеглиха в крива усмивка. - Слушам те, богиньо. Кажи ми какво искаш и ще го получиш.

Неочакван развой на събитията.
Никлаус остана като вцепенен, щом до ушите му достигнаха исканията на богинята. Погледа му плахо премина по лицето й, опитвайки се да долови всеки малък знам, че думите й са някаква лоша шега. Но тя не потрепваше. Изглеждаше непоклатима в решението си, за разлика от Клаус, чиято вътрешна борба набираше все по-голяма сила. Разбира се, перфектния самоконтрол, който Древният притежаваше, не позволи съмнението му да намери своя външен израз. Дори напротив, лицето му остана каменно, суровото изражение се подсилваше от потъмнелите му очи, устните му бяха свити, образувайки права линия.
Мнозина биха се запитали къде се корени съмнението на Клаус. Напускайки имението, гнева, който изпитваше към сестра си контролираше по-голямата част от действията му. Едва ли би бил толкова уверен в правотата си, ако Ребека не се бе опитала да го спре. Никлаус мразеше някой да му казва какво да прави, кое е редно и кое не, кое е опасно и кое би застрашило живота му. Осъзнаваше, че малката му сестричка се опитва да го предпази, но това не променяше факта, че всеки път, когато направеше дори малък опит да предотврати самоубийствените му начинания, успяваше да събуди у него единствено ярост.
И колкото и ядосан да й бе в момента, Ребека си оставаше единственото му семейство. Загубата на майка му, а малко по-късно и на братята му, го оставиха напълно сам. Русокосата древна бе единствената му опора, когато загуби и любимата си. Неведнъж Клаус се бе отнасял зле с Ребека. Неведнъж му се бе искало да я убие. Но всеки път, щом се взреше в пъстрите й очи, изпълнени с толкова любов и умиление към него, се намираше неспособен да я нарани. Древният нямаше много слабости, но пред погледа на малката си сестричка бе безпомощен.
- Ребека? - попита, за да се увери, че е чул правилно. - Защо искаш нейния живот? Той няма никаква стойност. Тя е просто обикновен вампир... Мога да ти дам всичко, нима ще се задоволиш с толкова малко?

Опитът да я заблуди не постигна желания успех и как можеше да е иначе? Но Никлаус направи всичко по силите си да спаси живота на сестра си. Богинята обаче не му остави друг избор, освен да се примири с условията, които му постави.
Всичко можеше да е много по-лесно - Древният просто трябваше да се откаже от желанието си да бъде най-могъщото същество, раждало се на тази планета. Но лишен от любовта, лишен от човечност, не му оставаше нищо друго освен смирено да приеме предложението на Мора. Така загубата му нямаше да е напразна. Единственото, което трябваше да направи е да преглътне предателството, което бе на път да извърши спрямо собствената си сестра.
Докато лицето на богинята се променяше, отдавайки контрола на красивото, синеоко момиче, съзнанието на Клаус работеше с пълна сила, търсейки начин да се измъкне от това положение. Но как да измами боговете? Веднъж го направи с помощта на майка си, като се превърна в безсмъртно създание, но сега на риск не бе изложен собственият му живот, а този на единствения член на семейството му. Безсмъртието, което майка му им подари си имаше своята цена. До този момент Клаус вярваше, че със смъртта на майка му и годеницата му, всичко е изплатено. Но сега идваше ред и Ребека да плати цената за безграничното желание за власт на брат си.
Пръстите на Клаус преминаха по лицето на тъмнокосото момиче. Проследиха линията на челюстта й, а на лицето му отново изгря крива усмивка.
- Аз съм този... който с радост би изтръгнал сърцето ти. - умишлено накъса думите, изричайки ги бавно, обръщайки внимание на всяка сричка.
Остави обърканото момиче само в храма и побърза да си тръгне. Трябваше да се погрижи за своята част от уговорката, независимо колко трудно щеше да му бъде.
***
Тежките стъпки на Древния отекваха в тихата гора. Знаеше пътя по-добре от всеки друг. Последният път, когато беше тук, в него все още гореше една частичка човещина. Отчаян, той търсеше начин да върне любимата си, но вместо нея получи шанс да се превърне в чудовище. Сделката, която сключи с Мора щеше да го превърне в най-могъщото създание, обитавало някога земята. Но благоволението на богинята не беше безплатно. Цената, която плати беше огромна. Загърби всичко човешко в себе си, всичко, което майка му се постара да запази. Как го направи ли? Като уби сестра си, чието бизжизнено тяло сега бе в ръцете му.
- Съжалявам. Обещавам, че няма да е за дълго. - бе й казал в онези последни секунди преди да забие кола в сърцето на сестра си.
За щастие, като древен вампир, Ребека не можеше да бъде убита с обикновен дървен кол, както останалите от техния вид. Именно тази малка подробност Древният смяташе да обърне в своя полза. Мора поиска да види Ребека мъртва и точно това Клаус щеше да й покаже. А когато получеше тайната към безграничната си сила, щеше да извади кола от сърцето на малката си сестричка. Е, тогава щеше да му се наложи да се сблъска лице в лице с гнева й, но поне щеше да е жива.
Заизкачва дългите стълби към входа на храма. Но този път богинята не го чакаше.
- Съжалявам, сестричке. - прошепна, докато погледа му преминаваше по вкамененото тяло на Ребека в ръцете му. Не чувстваше вина, нито болка, задето уби сестра си. Но онази самота, която прогаряше дълбока дупка в сърцето му бе твърде дразнещо чувство, от което нямаше търпение да се отърве. Само трябваше богинята да се появи.
- Мора!! - изкрещя с дрезгав глас.

Лицето на вампира се изкриви в недоволна гримаса.
Нима богинята си позволяваше да си играе с него? Да му се подиграва?! Та, той изпълни всичко, което му бе наредила. Жертва най-скъпото си - уби сестра си, а сега й поднасяше безжизненото й тяло. Какво още можеше да иска?! Даде да се разбере, че цената, която трябва да плати Никлаус е свързана с човешкото в него и чрез убийството на вампирката, той го погуби. И то без колебание. Бе готов да се превърне в чудовище, искаше го повече от всичко друго. Искаше властта, искаше силата... и щеше да я получи по един или друг начин.
Внимателно положи Ребека на земята и секунди по-късно се намираше до тъмнокосото момиче, което Мора използваше за свой приемник. Пръстите му се увиха около врата й, притискайки го в желязна примка.
- Глупав човек! - изкрещя срещу нея. - Не ме интересуват предупрежденията ти. Аз ще получа силата, която искам, независимо какво се налага да жертвам! - с лекота вдигна момичето във въздуха и я запрати към една от огромните колони, поддържащи покрива на храма.
Сенките под очите му бяха станали още по-тъмни, а очните ябълки придобили кърваво-червени отенъци. Яростта малко по малко завземаше тялото му, карайки лицето му да изглежда заплашително и страховито. Всичко беше притихнало, дори тихите сподавени стонове на жрицата бяха секнали и сега тя бе впила погледа си във вампира, очаквайки следващия му ход.
- Повикай я! - заповяда той. - Предупреждавам те, момиче... - отново се озова до нея и я изправи на крака. Гласът му звучеше уверено и непоколебимо. Нямаше да приеме, че повторното му идване в храма е напразно.
- Ела тук, Мора! - извика, сграбчвайки косата на жрицата. Рязко дръпна надолу, изпъвайки врата й. - Хайде, богиньо! Или жрицата ти ще е първата, която ще усети гнева ми!

"Какво, по дяволите?!" - бе единствената мисъл, която тормозеше съзнанието на Древния. Как така не успя да предвиди, че крехкото на пръв поглед момиче, не е останало невъзнаградено от богинята? Трябваше да се досети, че би било твърде глупаво ако остави една обикновена девойка да пази целия храм.
През тялото му премина силна болка, сякаш токов удар бе повалил вампира. Трябваха му няколко секунди, докато успее да възстанови нормалното функциониране на организма си, а когато го направи, отново се изправи на крака.
- Глупачка! - изкрещя срещу момичето. - Нима вярваш, че малко магически способности могат да ме пречупят?! Въпреки зрелищното представление си оставаш обикновен човек.... който мога да пресуша за секунди. На твое място не бих опитвал нещо подобно отново, не и ако цениш живота си. - изсъска през стиснатите си зъби и постепенно изражението му придоби нормален вид. Зъбите си прибраха, очите му отново станаха пъстро зелени, а тъмните вени под тях изчезнаха.
Вампирът крачеше спокойно в храма. Оглеждаше всеки малък детайл върху колоните, прокара пръсти по изваяните свещени предмети, които бяха прилежно положени върху олтара.
- Не показвам ли достатъчно уважение като те оставям жива, жрице? - попита с привидно смирен глас. - Повикай богинята си. Не бих желал да се намеря принуден да направя нещо, за което по-късно и двамата ще съжаляваме. Нямам работа с теб, затова повикай Мора. - обърна се към момичето с широка усмивка.