Magic Lake.

Беше минало прекалено дълго време откакто не бях стъпвал тук. Обикалях из света, търсейки възможности, които да ми спомогнат за главната ми цел - да възродя отдавна забравената ни раса, която всички най-вероятно мислеха само за легенда, та дори измислица. Но вече чувствах, че е дошло и нашето време. Време, в което хамелеоните да заемат мястото си сред свръхестествените същества, да застанат на върха. Защото именно там принадлежаха.
Имаше време, в което именно нашата раса властваше над всички останали, времената бяха други, но един ден започна война. Дълги битки, обсипани с кръв. Самата земя ухаеше на смърт. Бяхме оцелели единствено аз, другите ми двама братя и двете ми сестри. Разпръснахме се из света, с единствената цел да запазим расата ни жива. Всеки пое по свой път, без да поглежда назад, докато не дойде времето да възкръснем от пепелта и да заемем мястото си в света.
Партито за Хелоуин, което организирах, бе с цен да опозная града, жителите му и да намеря потенциални хора, които да направя от своята раса.
Дългите ми пръсти завръзваха сложния за някои, възел на вратовръзката ми, когато телефонът позвъня. Побързах да вдигна, а когато чух отсрещния глас, гореща вълна премина по цялото ми тяло. Беше тя. Тейлър Леро. Онази красива, заслепителна жена, която бе успяла да ми привлече вниманието в първия миг, в който я зърнах. Начинът, по който се разделихме бе повече от нелеп, но пък не можех да й кажа истината за произхода си. Гласът й звучеше някак странно, сякаш бе изпила повече алкохол и не бе на себе си, въпреки това пренебрегнах този факт и излязох бързо от къщата, насочвайки се към мястото, където ми каза, че се намира. Колата профучаваше по тесните улици на града, които не бяха особено оживени. Мракът се бе спуснал над града, правейки го да изглежда още по-страшен и зловещ. Гостите на партито сигурно ме очакваха вече, но пък си струваше да закъснея заради тази жена.
Изминаха няколко минути, в които шофирах, а после колата спря. Двигателят отихна, а наоколо се възцари познатата тишина. Излязох от колата, а погледът ми затърси познатото лице на красивата брюнетка. Сините ми очи, в които е момента изглеждаха по-студени от всякога, препускаха наоколо, но следа от нея нямаше.
- Тейлър?
Извиках, за да й покажа, че съм тук, но отново нищо. Гласът ми отекна в далечината, а аз поклатих глава. Най-вероятно Леро просто бе решила да ме измами, за да види дали ще се вържа на думите й.
„ Такъв си идиот, Александър” – укори ме вътрешния ми глас, а аз на лицето ми се четеше раздразнение и гняв. Не знаех защо, но Тейлър бе предизвикала огромното ми желание да я видя още веднъж. Тази жена ме караше да се чувствам различно, действаше ми като най-сладката отрова. „Какво ти причинява тази жена, Алекс?” – запитах сам себе си и въздъхнах тежко.
- Тейлър? Къде си? – извиках още веднъж, с познатата гневна нотка в гласа си. – Кълна се, че ако не се появиш пред мен до три, си тръгвам. – заплаших аз, макар да изпитвах нежелание да си тръгна. Имах намерението да я видя, да я докосна отново и нямаше да я оставя просто така. – Три... две... едно...

Каква беше вероятността да си тръгна още сега, останал с празни ръце, ядосан и импулсивен, хванат за пореден път в капана на собствените си грешки? Истината беше, че шанстъ за това бе доста голяма и дори бях сигурен, че ще се случи. Нямаше да остана изненадан ако Тейлър бе решила просто да си поиграе с мен, да ми напомни за времето, което прекарахме заедно, колкото и малко да бе. Защото знаеше, че бе оставила белег в живота ми, който едва ли скоро щеше да се заличи. Имаше нещо в тази жена, нещо което я правеше различна от всички останали. Не бях сигурен дали бе красивата й усмивка или големите зелени очи, дали бе перфектно изваяното й тяло или просто нежния аромат на копринената й кожа, но знаех, че е необикновена. И създаваше едно чувство у мен, което дори самия аз не разбирах. Бе способна да ме изнерви до лудост за броени секунди, но също така можеше и да ме накара да се чувствам на седмото небе. Имаше власт над мен и над емоциите ми, а това ме правеше несигурен и ме объркваше. Цялото това усещане бе непознато и ново, не знаех как да го контролирам и тъкмо това ме караше да се опитвам да го подтисна дълбоко в себе си. Защото бях свикнал всичко да е под мой контрол, а това не бе.
За миг затворих очи, готов да се кача обратно в колата си, потопен в разочарование и ярост, мислещ че Леро бе успяла да ме изиграе, да ме превърне в играчка в ръцете си, но тогава долових познатия й аромат. Поех си дълбоко въздух, вдишвайки колкото се може повече кислород, а ароматът й ставаше все по-силен. За миг една едва забележима усмивка бе плъзнала по устните ми, но щом чух звънливия й глас, побързах да скрия доволния си вид и да върна старото изражение на пълен непукист.
Отворих очи, въздъхнах тежко и се извънах назад, повдигайки поглед нагоре, където се намираше древната в целия си блясък. Усмивката отново бе върху плътните й розови устни, а зелените й очи бяха впити право в мен. Миг по-късно тя седеше пред мен, гледайки ме право в очите. Опитвах се да остана хладнокръвен към докосванията й, колкото и незначителни да бяха, макар всяка частица в мен да крещеше, че искам да я имам само и единствено за себе си. Точно тук, точно в този момент.
- Може би, мъничко.
Приближих лицето си към нейното, а устните ми застанаха на милиметър от нейните. Дъхът ми погали устните й, които съвсем неволно се бяха разтворили едва едва. Изпитвах почти неудържимото, умопобъркващо желание да впия устните си в нейните, да си припомня онзи сладък вкус, който ме омайваше, но не биваше.
- Защо ми се обади, Тей? Мислех, че и двамата бяхме прекалено ясни преди година.
Попитах с твърд глас, а ръката ми механично се спусна по гърба й, следвайки стриктно гръбначния й стълб. Настани се на кръста й и я притисна плътно в мен. Миг по-късно устните ми докоснаха тънката й шия, а другата ми ръка бе заровена в дългата й кестенява коса, спускаща се като изящна завеса по гърба и раменете й.

Сигурно отстрани изглеждаше глупаво, че не исках да й призная за расата си, за вида, от който произлизам, но не можех да я замесвам в стари истории, които съвсем скоро щяха да възкръснат и да донесат още кръв, смърт и нещастия. Предпочитах да не знае за хамелеоните, за да я предпазя от войната, която се задаваше. Да, мислех за нея, не за себе си както правех обикновено. Беше странно, защото около Тейлър не бях същия егоист и манипулатор. Тя ме променяше макар дори да не подозираше. И бях удивен от въздействието й върху себе си, защото досега тя бе единствената, успяла да се докосне до мрачното ми сърце и да внесе светлина в него.
Тънка усмивка изви крайчетата на устните ми щом чух, че съм й липсвал. Истината беше, че тя също ми липсваше, но бях прекалено горделив, за да го призная пред нея. Следващите й думи обаче накараха тази усмивка да се изпари от лицето ми за по-малко от секунда и да придобие онова студено изражение, което излъчваше безизразност и дори яд. Леро бе твърдоглава и знаех, че когато искаше нещо, тя го взимаше, каквото и да й струваше. Но как можех да й кажа, че просто се опитвах да я предпазя, без да й разкрия цялата история на мен, на семейството ми, на вида ми.
Не отместих погледа си от нея, не. Продължих да се взирам в ослепителните й зелени очи и се приближих бавно към нея. Ръцете ми се повдигнаха нагоре, а дланите ми обвиха нежното й лице. Пръстите ми милваха нежно копринената й кожа, а аз се чувствах така, сякаш докосвах истински ангел. Можех да видя отражението си в очите й и това ми харесваше. Харесваше ми да виждам себе си там, да усещам с всяка частица на тялото си, че образът ми скоро няма да изчезне или да бъде заменен от някой друг.
- Трябва да спреш да се ровиш в миналото, Тей. Спри да търсиш или ще си навлечеш сериозни неприятности. Вярвай ми.
Казах тихо, почти шепнейки, знаейки че нямах правото да искам това от нея. Тя не знаеше нищо за мен, а аз знаех почти всичко за нея. Разбирах любопитството й, защото аз самият щях да постъпя като нея ако бях на нейното място, но беше опасно, а тя дори не го разбираше.

Седях отстрани, наблюдавайки изящния й силует, въвлечен в мисли за греховните желания, които събуждаше в мен. В очите ми Тейлър бе най-красивата жена, която някога съм виждал, обвита от непринуденост и невинност, които ме привличаха по необикновен начин. Създаваше онова усещане за перфектност и съвършенство, притежаваше излъчване, с което успяваше да ме разтопи и смили над нея. Бях напълно погълнат от образа й, от напълно заслепителния й лик, от цялото съвършенство, което притежаваше в себе си.
Тънка усмивка премина по устните ми, а после пристъпих няколко крачки напред, заставайки плътно зад нея. Тялото ми се притисна в нейното, а едната ми ръка се обви около корема й, придържайки я още по-близо. С другата си ръка захванах кичур от копринено меката й коса и го приближих към лицето си, вдишвайки омайващия й аромат. Отместих кичура назад, оставяйки го да падне свободно по гърба й като шоколадова завеса, а устните ми нежно се докоснаха до деликатната й кожа, целувайки шията й.
- Бъди моя. Само моя. Тук и сега.
Прошепнах тихо, а горещия ми дъх се разходи по врата й, карайки го да настръхне. В този момент партито, което бях организирал бе изгубило значението си, заедно с целия ни заобикалящ свят. Не ме интересуваше нищо и никой, единствено жената, която държах в ръцете си в този момент. Желаех я, изгарях, а чувството бе подлудяващо и нестихващо. Копнеех отново да целувам устните й, да оставя своя отпечатък по цялото й тяло, да я накарам да трепери в ръцете ми.