Тъмната част на гората.

На лов за вампири. Ха, защо не? И без това нямаше никаква работа за вършене... Е, освен да убива всичко по-различно от човек по пътя си. И да си признаем, беше лесно. Прекалено лесно.
Навлезе в тъмната част на гората, стиснала здраво оръжието си. Спря за момент и се огледа. Усети чуждото присъствие, въпреки че по нищо не можеше да познаеш, че има такова.
Наостри всичките си сетива. Но точно в момента нещо я разсейваше. Не можеше да се стегне и през главата й мина мисъл, че този път може да не успее. А това все пак беше Катарина. Тя никога не изпитваше колебание, несигурност, действаше рисковано и прибързано, независимо в каква ситуация е попаднала.
Чу нечии стъпки. Толкова ли ще си прост, за да се приближаваш по подобен начин до ловец?
Тя се обърна рязко и ножа беше на милиметри от врата на момчето. Нещо я накара да спре. Отърси се от всички глупави, пречещи на работата й мисли. Беше в настроение за игрички... Въпреки че можеше да бъде убита всеки момент. Винаги играеше по трудния и забавен начин. Тъпо, а?
Досадната, самодоволна усмивка се лепна на лицето й. Сякаш притежаваше цялата сила на земята, а реално не беше нищо подобно. Кет просто можеше да сложи край на живота му, нещастният му вампирски живот, но предпочете да се позабавлява. Кой знае, можеше да излезе нещо хубаво от всичкия този цирк.

Ама той беше много приказлив. И спокоен, което влудяваше Кет. Опитваше се да всява... страх в повечето същества, но да си признаем, не й беше никак лесно.
Острото докосна кожата му, а усмивката му се разшири.
- Ха, ако не бях в настроение досега главата ти да е изхвърчала - изсъска тя, а вампирът се изсмя.
Той започна да блещи разни глупости. Нищо по-лошо от вампир без никакво чувство за хумор. Катарина спокойно изследваше цялото му лице с очи. Стигна до очите му. Очевидно той се опитваше да прилага същата техника с очичките като нея, но честно казано, зъбите повече биха помогнали за сплашването на някой невинен или не толкова невинен човечец, като Кет например.
- Затвори си устата - избоботи. Семейството й беше избито от изроди като него. Не, че й липсваха особено... Отдавна беше приела факта, че ги няма и няма да се върнат. Вече съвсем не й се струваше като нищо важно.
Отърси се от мислите за родителите и братята си и отново го погледна. Как така досега не й беше направил нищо? Имаше уникални шансове да го направи.

Облаци крепят небето
тихо съска дъжд в мъгла
и потъват там, където
гният кости след смъртта!

Дъждовни облаци бяха надвиснали току над мрачните върхове на дърветата. Мъгливи талази съскаха като змии на сантиметри от влажната земя покрита с изгнили есенни листа. Животът сякаш бе излязъл в зимна ваканция и гората стенеше в оглушителна тишина. Нито крясък на птица, нито църкане на мишле, нито дори звук от заблудила се гръмотевица във внезапен изблик на артистизъм.
В такива нощи хората си стоят у дома. В такива нощи, дори горските зверове се свират на топло в хралупите си. В такива нощи излиза Смъртта.
Калина пристъпваше леко, сякаш бе част от самата мъгла. Ала това далеч не бе българската хубавица, а нещо доста по-древно и опасно. Една богиня, която бе сякаш в стихията си. Беше зима, нейният сезон. Това времето в което смъртта се прокрадваше елегантно към нехайните хора останали на студено и бавно ги унасяше в сънената красота на вечността.
Мора бе облечена само в проста сива ленена рокля. Нямаше нужда от красиви одежди. Красотата на смъртта може да се облече единствено в простота. Леко трепване на бледите тънки ръце, и от небето жално заплака с ледени кристалчета. Тътен разкъса грубо тишината, ала това само я направи по-дълбока и призрачна. Богинята взря погледа си в далечината и наклони любопитно глава.
- Можеш да излезеш. Няма смисъл да се криеш.

Мразовитият полъх на Смъртта идваше. Той го усещаше все по - близо. И бе напълно разбираемо защо никой не иска и не излиза навън по това време. Ясно е, че един обикновен човек би замръзнал за секунди в такава ситуация. Цяло чудо е, че цигарата на господин Флеминг, още не бе загаснала. Ако някой го наблюдаваше щеше да си помисли, че е депресиран. Не, просто бе потънал в дълги и задълбочени мисли, но за какво? За това как живота му бе пропаднал? Вече не можеше да прави нищо друго освен да сее смърт и нещастие на хората. Не се намираше момент, в който той бе поне малко трезвен. Всъщност.. днес бе един от рядките дни, в които бе. Усещаше чуждо присъствие съвсем близо. Въпреки това.. не помръдна. Погледът му остана празен, а всяко негово сетиво - изострено. Сякаш някой го дебнеше, а той бе готов да нападне. Чу се изстрел. Това не изненадва Кристиан. Любопитство се разбуди в него. Нима някой се бе престрашил да излезе и да се срещне със Смъртта. Като става дума за нея.. той я усещаше. Имаше чувството, че точно тя е до него.
- Можеш да излезеш. Няма смисъл да се криеш. - Познат глас. Знаеше името и'. Бе чувал за нея, но никога имал честта да се срещнат лице в лице. Господин Флеминг се обръща и издава иззад дървото, на което се бе облегнал.
- Кой каза, че се крия, Мора? - Да.. това бе тя - богинята на отвъдното.

Ледена пронизваща вихрушка закачливо развя сакото на младежа. Да, именно младеж. Да, той бе неизменно древен, но сравнен с Мора той бе дете. Вярно славяните бяха сравнително млад народ в сравнение с Атлантидците, да речем, но Смъртта бе една и съща още от зараждането на вселената и това не зависеше от персонификацията, която си бяха създали хората. Мора бе просто рамката, която човешките съзнания бяха дали на нещо толкова неизменно и неотменно каквото е Смъртта.
- Какво правиш по моето време дете? - попита с гробовен глас богинята. Очите и вместо лазурно сините очи на Калина бяха станали като безкрайни черни бездни взиращи се право в душата и изчопляйки и най-съкровената тайна от нея. С бавни крачки та пристъпи полека към Хамелеона.
- Нима не те е страх от смъртта? - тя се засмя на собствената си шега. - Макар... Да целият ти род носи белега на моята целувка - Безсмъртието.
Бледа усмивка разкри ред перлено-бели зъби.Косите на богинята се удължиха и развяха под поривите на невидим вятър. Кичури извиващи се като змии погалиха лицето на стоящия пред нея.
- Какво търсите в МОЯТА гора мистър Флеминг?

Птиците бяха изплашени до смърт и продължаваха да летят от дърво на дърво. Усещаха смътното присъствие на .. усещаха своя край. Той чуваше зачестелите удари на сърцата им. Бяха изплашени. И въпреки това вместо да се махнат от тук по възможно най-бързият начин, те си стояха неподвижни. От страх не смееха да помръднат.
Умът му внезапно се впусна в галоп, подобно на расов кон, който се опитва да хвърли от седлото ездача. Разбира се, че не го беше страх от Смъртта. И не защото е безсмъртен, ами просто, защото не го е. Винаги се забъркваше в някакви неприятности. Бе .. толкова лекомислен. Непукист беше точната дума. А пък да не говорим, че първо действаше, а после мислеше. Чуват се писъци, но това далеч не прави никакво впечатление нито на Мора, нито на господин Флеминг.
- Вашата гора ? - Учуди се той и погледна богинята с недоумение. Погледна я право в очите. Когато надникнеш в бездната, бездната също надниква в теб. Кристиан имаше чувството, че се е или изгубил, или потънал в черният и' поглед. Тя бе досущ като Смъртта. Той имаше чувството, че колкото и бавно, Мора изсмуква душата му. Но.. това си бе невъзможно. Въпреки това, той остана на същото място, чакайки отговора и'..

Усмивката на богинята бе все така сияйна. Подобно съвършенство бе дори болезнено за страничния наблюдател. Ала цялото сияние се стапяше в очите и. Те бяха черни като безкрайността и това не бе само красив епитет за цвета на ирисите и. Очи като портали към безкрайността се взираха не просто в Хамелеона, а в душата му. Най-съкровените страхове и копнежи(до колкото те бяха оцелели през времето) сега бяха като отворена книга пред очите и.
-А нима не е моя? - попита учудено Мора. - Зима е не виждаш ли? Природата, която умира в студа, за да се прероди с първите пролетни слънчеви лъчи. Всичко това е моето време и моята стихия момче. Това е моето царство, а ти си само мой гост. По-добре да имаш основателна причина да си в тази гора иначе може и да не си тръгнеш. Кой знае... Може пък да си прекараме добре двамата с теб. Безстрашието ти ме забавлява.
Косите и този път се увиха плътно около врата му и се затегнаха така, че да спрат дъха му за момент. Ала жадните и всепоглъщащи и всепроникващи очи не откриха и частица страх. Нима това момче бе мъртво? Само мъртвите са лишени от страхове по този начин.
- Но как...? - изказа несъзнателно мислите си богинята.