Кафе-Бар "Star"

Днес бе поредния горещ ден, в който Джена беше затворена в онази малка тъмна стаичка и дори не можеше да отвори прозореца, за да влезе въздух. Нямаше никаква защита от слънцето и след една доста неприятна случка, не искаше дори да се доближава до прозореца, камо ли да го отваря. Беше залепи картони върху него, а отгоре имаше дебело одеяло, в случай е картона пропускаше от някъде светлина. Разбира се, това нямаше как да не учуди домакина, но бързо разбра че гостенката му не обичаше дори и слабото осветление от лампите … да не говорим за огън.
Днес обаче въобще не й беше добре там и още щом слънцето излезе, тя вече беше навън. Разбира се, не искаше никой да я разпознае, затова беше накъдрила косата си, облякла се в красива тинейджърска рокля, която стигаше до коленете й и бе доста широка и разперена, а отгоре без ръкави и прилепнала към тялото. Високите й обувки бяха перфектно допълнение, а слънчевите очила щяха да пазят очите й от силното улично осветление, което също не й бе никак приятно.
Обикаляше спокойно из по-тъмните и скрити улички, където беше сигурна, че нямаше да срещне никой познат и така се озова в бар, в който до сега не беше влизала. Май беше нов и като цяло това й хареса, но не трябваше ли баровете да са тъмни, мрачни и задимени. И все пак, беше й писнало да обикаля сама, затова се настани на един от големите столове и си поръча водка с лед. Днес определено беше ден за алкохол.
Започна да пие доста бързо, като не се притесняваше от това как щеше да й повлияе алкохола, стига само да не отвисеше тук да сутринта, че тогава щеше да има голям проблем. Но сякаш това не бе най-страшното и Джена го разбра чак когато огледа момчето до нея. Изглеждаше й толкова познато, а и как няма след като беше израснал с племенницата й само на няколко пресечки от къщата им. И за капак той се обърна към нея, но сякаш не я бе познал. Това я накара да му обърне гръб, преди да е разбрал кой точно стоеше пред нея.
Самърс бръкна в малката си чантичка и извади една банкнота от там, като я остави на бара и понечи да си тръгне. Веднага обаче усети ръката му върху своята … най-вероятно искаше да се извини на момичето, което беше притеснил, тъй като от далече изглеждаше доста зле. Но Джена направи грешката да се обърне към него рязко и усети как слънчовите й очила паднаха на земята, а тя присви очи и сложи ръката си над тях, но това не успя да скрие лицето й от познатия.

Можеше ли по някакъв начин да стане по-зле? Веднъж си бе позволила да излезе и веднага трябваше да се случи нещо такова. Това можеше да й излезе много скъпо и тя го осъзнаваше, но какво можеше да направи – да седи по цял ден и цяла вечер затворена в онази малка стаичка, която направо я побъркваше. Имаше нужда да излезе навън, дори да говори с хора, тъй като бе започнала да се притеснява, че щеше да забрави как да общува като нормален човек. Та нали щеше да й се наложи най-накрая да се махне от онази дупка. Не можеше да седи там още около шестдесет години, чакайки всички нейни познати, които са все още хора, да умрат, за да няма кой да я разпознае или критикува.
Но вече нямаше възможност да мисли за това какво щеше да се случва след шестдесет години. Всичко бе напълно реално и се случваше точно в момент, а Джена усети как я обзе паника и не знаеше какво да направи. Ако не бяха на обществено място, най-вероятно щеше да го е убила … но стига, та това беше Мат. Познаваше го от малък, така че строго зачеркна тази идея и се огледа наоколо. Пулса й се ускори и паниката просто надделя, затова червенокосата сложи ръка на устата му и е се приближи максимално към него. Бе го притиснала достатъчно, че да спре да говори или вика или каквото там щеше да прави, но не достатъчно, че да го нарани.
- Не си видял нищо – каза строго тя, като се опита да му въздейства, но бързо забеляза, че зеницата му реагираше нормално, а не така хипнотизирано, както трябваше в подобен момент.
Очевидно пиеше върбинка и как ли няма, в целия град течеше вода, премесена с билката. Но Самърс се сети чак сега и напълно изплашена не направи първото нещо, което й дойде на ум – най-накрая го пусна, като се наведе и взе очилата си. След като ги сложи изпита известно успокоение и тогава хвана Мат за китката и понечи да тръгне към тоалетната, но усети известна съпротива в тялото на момчето. Обърна се към него и преглътна шумно, след като разбра че нещата нямаше да станат точно така, както й се искаха. Затова се приближи отново, като опря тялото си в неговото, за да е достатъчно близо, че да му говори на ушенцето.
- Мат, ела с мен. Моля те! Искам само да поговорим и ти обещавам, че няма да те нараня … няма дори и да си го помисля. Знам, че най-вероятно не ми вярваш, най-вече след като осъзнаваш, че съм се крила до сега, но просто трябва да поговорим. Никой не трябва да разбира за мен и искам да ми се довериш. Само две минути.
Тя се отдръпна отново от него, не без да пуска ръката му, като обаче спусна своята малко по-надолу и го хвана нежно за дланта. Усмихна му се мило и любящо, точно както му се усмихваше всеки път, когато го видеше в къщата, а след това кимна към тоалетните. Нямаше по-удобно място, освен ако не искаше да излязат на вън, но Джена не очакваше да й се довери чак толкова, поне не и преди да поговорят.

ПП. Забравих да те помоля да не й казваш за смъртта на Джеръми и превръщането на Елена. Поне не и за сега

Мат наистина се съгласи и въпреки, че на това се надяваше червенокосата, все още не можеше да повярва. И все пак държеше ръката му, така че след като усети успокоените на пулса му, го повече към дамската тоалетна. Двамата се скриха бързо вътре, като за щастие нямаше никой и можеха да говорят съвсем спокойно, без да се притесняват от някое момиченце, което щеше да се разпищи и да вдигне цялото заведение на крак. Не че това щеше да е голям проблем за Джена. Можеше да се справи с доста мъже, като една жена нямаше да е никакъв проблем за нея, но все пак бе решила, че не иска да плаши допълнително Мат. Чувстваше се изключително некомфортно под недоверчивия му поглед, но и не можеше да му се сърди. Самата тя гледаше много по-зле Стефан, когато разбра всичко.
Затова и реши да подходи внимателно с него, преди да е станало нещо и той да е решил да я убие или да избяга или по-лошо – да каже на всички. Нито един от вариантите не й харесваше, затова прехапа нервно долната си устна и потърси някакво съжаление в очите му, но той бе категоричен. Искаше да чуе отговора й и нищо друго нямаше да го задоволи, затова и Самърс въздъхна тежко, като се чудеше как да му го обясни. Самата тя не разбираше нищо, а когато бе объркана, изпитваше огромна нужда от нечия топла прегръдка, но едва ли и при Мат беше така. Да не говорим, че нейната прегръдка въобще не беше топла, а и той едва ли я искаше толкова близо до себе си. Затова и те остана на около метър разстояние от него, като започна да говори нервно и плахо.
- Мати, знам че звучи глупаво, но се опитай да ме разбереш – започна тя миличко и направи една крачка към него – Не мога да се прибера! Погледни ме … имаш ли представа как ще реагират Джеръми и Елена, защото аз нямам и това ме плаши – призна най-накрая и сви устните си, сякаш всеки момент щеше да се разплаче, но в очите й нямаше и следа от сълзи – Знаеш, че и двамата скриха истината от мен, за да ме защитят. Защото истината е УЖАСНА! И сега аз съм ужасна. Наистина ли мислиш, че имат нужда от мен? Страх ме е да отида до прозореца. Стаята, в която живея е с облепени в картон прозорци и свалени всички лампи. Кажи ми защо съм им? Само за да ги измъчвам … ами ако нараня някой от тях? Наистина ли си мислиш, че просто не съм искала да се върна и никога не съм го обмислила? Ами Рик … та той е ловец. От къде мога да знам, че любовта му към мен е по-силна от омразата му към тези същества?
Джена осъзна, че го бе претрупала с въпроси и затвърди мислите му, че не знаеше нищо за случилото се. Все още си мислеше, че племенницата й е човек, племенника й е жив, че и то като нормално момче, а за гаджето й … да и за него не бе разбрала все още. Живееше като затворник и този, който я държеше затворена в дома си, й повтаряше тези глупости всеки ден, само и само за да я откаже да излиза. Криеше я от всички и най-вероятно щеше да я използва тогава, когато тя наистина му потрябва, но за сега само я омайваше с мили приказки, правейки се на загрижен човек. Да не говорим колко длъжна я караше да се чувства за това, че живееше в къщата му и всичко останало.

Така задълбочено говореше, че дори не усети ръката на Мат, но когато той я придърпа към себе си и я прегърна, нещо вътре в нея се размекна още повече. Тя се притисна в горещото му тяло, като събра ръце на кръста му и се отпусна за момент така, заровила лице във врата му. Наистина успя да се успокои и дори нямаше намерение да го пуска, но и без това се държеше достатъчно шантаво, това щеше да е малко в повече. Затова го пусна и отстъпи съвсем малко назад, като не се отдалечи много от него. Хубаво й беше да усеща живо човешко същество близо до нея. Караше я да се чувства и тя жива … поне малко.
Мат най-накрая се съгласи да пази тайната й, макар че Джена очакваше да се предаде по-трудно, опитвайки се да я убеди, че не е права. Но пък тя беше решила отдавна и вече година и нещо се криеше, знаейки че с всеки ден става все по-трудно да се върне. Първият месец бе стигала цели два пъти до къщата и дори бе гледала тримата си най-любими хора през прозореца, но така и не се осмели да почука на вратата. Сега беше още по-трудно. Не стига, всичко това, през което щяха да преминат, когато я видят, ами и щяха да разберат, че се е криела толкова време от тях. Бе ги оставила да се справят с болката от загубата й, така че не можеше просто да отиде и да отвори раната отново.
Беше се замислила отново за всичко това, че за малко да пропусне въпроса на Донован. Беше прав, изглеждаше ужасно и имаше чувството, че органите й ще се самоизядат, да не говорим за сърцето, чиято кръв се бе сгъстила толкова, че едва я изпомпваше. Просто изпадна в такъв шок, когато го видя, че забрави за всичко друго, дори и за глада си. Преди да излезе от къщата потърси малко кръв, но поради липсата на такава прати собственика на новия й дом да набави. И точно така се беше измъкнала, затова не можеше дори да си помисли да го изчака, за да хапне. А пиенето от хората … това го беше загърбила. Не искаше да загуби контрол, макар и да беше доста добра в това. Все пак бе толкова гладна, а вече говореше около десет минути с Мат насаме, без дори да си помисли да се хвани от него.
Е … май не трябваше и това да си помисля, защото всичко това се завъртя в главата й и тя бързо си представи как го е притиснала към стената, заровила лице във врата му. Кръвта му най-вероятно беше гореща. Такава, каквато отдавна не беше опитвала и само от мисълта за нея усети как в устата й се насъбра слюнка. Джена премина с език по сухите си устни и погледна момчето някак тъжно и изморено. Усети силен копнеж да се нахрани от него, но въпреки това не направи нищо, а остана на мястото си, като го погледна виновно и поклати отрицателно глава.