Малката закусвалня

- Документите за проверка, моля. - Кзандър изпуфтя, когато сирената зад него замплъкна и един едър, точното определение е, чичко го спря. Мразеше да го спира полицията, та кой обичаше?! Навирайки фенерчето си в купето, докато ръката му все още бе разперена, чакаща за шофьорската му книжка, той огледа доста добре вътрешността на превозното средство. - Пътувате ли с някой?
Че кой задава такъв въпрос, когато току що бяха огледали колата от-до? Кзандър поклати глава с отрицание и усмивка, издаваща, колко досаден е в момента този полицай.
- Е, господин Алекзандър Бейли... - започна той и още преди да е пуснал чешмата, чашата преля.
- Не е Алекзандър, господин полицай. - поправи го Бейли. - Кзандър е.
- Че какво е това име такова?
- Австралийско, сър. - на археолога му бе страшно непонятно защо дебеличкия полицай го пита неща, които вече си бяха написана черно на бяло върху документа му за самоличност.
- Въпреки досадното прекъсване, господин Бейли... - продължи той и тихичко се уригна. В купето засмърдя на понички и ефтино черно кафе. - Бихте ли ми обяснили защо карате без включени светлини?
Кзандър го погледна, премигна неразбиращо насреща му и погледна таблото на колата. Веднъж те бяха прави, а той бе в грешка.
- Моля да ме извините, господин полицай. Бързам.
Полицаят почеса рехавия си мустак и загледа за пореден път талона на колата и шофьорската му книжка.
- За къде?
- Имам ангажимент.
- А сега - да пишем или да не пишем?
Беше пределно ясно, че човекът си търсеше няколко долара, за да може да си позволи по-скъпо и качествено кафе, от това, което пие от джезвето в участъка.
- Слушайте, господин полицай, бързам. Или пишете или ме пускайте. От мен пари няма да получите.
След още десет минути разправии, двамата разделиха своите пътища - патрулката си продължи по първата пресечка, а Кзандър караше с бясна скорост към паркинга на малката закусвалня, в която имаше среща, и нищо чудно пак да го бяха спрели.

Щом стигна там, той се колеба поне пет минути дали да влезе и да признае рпед себе си за пореден път това, от което го бе страх, но го знаеше пределно ясно. Не искаше да се назовава с думи, защото неговите чувства не можеше да се обозначат с етикет. И той сам не знаеше какъв е и това го объркваше. Объркваше го по същия начин, по който го объркваше, когато намери пирон, да речем, по време на разкопки в Апалачите. Не бе нищо грандиозно, но за подредената му личност, това си беше цял фарс.
Той обърса потните си длани в панталона си и влезе вътре.
- Хрома? - потупа един мъж седнал с гъб към него. Последвалото отрицание съвсем го обезкуражи.
Отнякъде се долови лек смях, последван от малкото му име - Екс?

//бузааааааа ;х ;д

Беше четири и четирдесет и седем, тоест не предадеше ли проклетата си статия с постно текстче за утрешния брой на окръжния вестни, го чакаше една много гладна седмица. Нареди още няколко безвкусни слова и хвалебствени епитети към края, след грабна листчето, пъхна го във вътрешния джоб на сакото си и погледна за последен път в синия екран на компютъра в ъгъла на писалището, което изглеждаше, че ще рухне всеки миг изпод тежестта на грамадния електронен монитор.
Утре в пет. - гласеше краткото послание, написано изпод пръстите на един непознат, живеещ бог знае къде, препитаващ се по неведоми начини и без профилна снимка под редове, които обещаваха археоложко образование, атлетична външност и безброй почти несъвместими интереси.

В пет без пет вече излизаше от издателството, а от вратата го последва плеяда обидни реплики, изречени от гърлен, тютюнджийски глас с проблем с "р"-то. С мазна усмивчица на начинаещ джебчия, вампирът прекара пръсти по пачката, състояща се от десетина намачкани, зелени банкноти, прихванати с ластик.

Докато преминаваше краткото, почти двукилометрово разстояние от издателството до закусвалнята, Хрома се оглеждаше в задното стъкло на почти всяка една кола, паркирана наблизо, приглаждаше по себе си сакото, което въпреки произхода си - една кофа на централна гара в Ню Йорк, изглеждаше запазено, дори елегантно върху крехките рамене му. Косата му стърчеше от подухващия бриз, идващ от реката, носещ топлия аромат на нарциси и цъфнали дървета.

Ето, вече стоеше пред бялата врата на схлупеното заведение, съвсем неподходящо, почти иронично за първа среща, преглътна сухо и поправи очилата си.
Дали въобще имаше смисъл да е тук? Е, какво лошо можеше да му се случи, беше мъртъв от сума време, да го изнасилят - едва ли, все пак не беше от типа сладки момченца, които предпочитаха извратеняците, най-много да го лишат от заплата, но това вече беше ежедневие.
Влезе и се огледа, но никой по масите не изглеждаше като обещаното лъскаво описание. Имаше един дебел тираджия с тениска с мазни петна в единия ъгъл, тъпчещ картофки, хърбав бездомник посръбваш кафе в другия, няколко квартални сплетници се бяха усамотили на една странична маса, обсъждайки на висок гласи новите пикантни детайли на по парче кейк.
Хрома отчаяно въздъхна и се обърна, правейки горчива крачка към вратата, когато чу името си от един висок красавец, който се бе подпрял на бара, за който сновеше престаряла сервитьорка, гледайки го със съжалението на майка.
- Екс? - сърцето му, което отдавна бе забравило да бие направо по заплашваше да излезе от пределите на тялото му - сигурен признак, че не беше правил това от адски дълго време.

Какъв бе кодекса при такъв вид срещи? А, да. Такъв нямаше. Екс си нямаше ни най-мъничка представа какво да прави - да го прегърне ли? Или това щеше да изглежда отчаяно и някакси тъпо. Да се здрависа ли с него? За бога! Той не бе тук, за да продаде нивата на баба си.
Нямаше ни най-малка идея как да постъпи. Свътът покрай тя се въртеше, а те си седяха на едно място, гледаха се леко недоверчиво, странно, сякаш и двамата не се очаквали, това което седеше пред тях. Хрома бе висок, слаб, но в никакъв случай дребен. Бе едър и мускулест и на Екс това откровено му харесваше. Никога не бе имал тип, но май точно сега седеше срещу своя си.
Кимна му, усмихна се многозначно, въпреки че и самия Бейли не знаеше какво точно се крие зад тази усмивка и посочи с отворена длан едно сепаре, на което можеха да се настанят. Не знаеше какво да прави оттук насам. Никога не му бе толкова неловко/ И не защото не го правил преди, а заради факта, че го харесваше. С главно Х. Сякаш още от момента в който... прекалено унизителна беше мисълта, че той бе прибягнал до такива мерки... двамата за първи път си писаха в онази чат стая за запознанства. Бе чист късмет, че двамата пребиваваха на едно и също място или поне приблизително, след като Екс единствено живееше тук. Той рабтеше навсякъде - където го отведат онези негови любими кални чинии и монетки от отминали времена.
- Кзандър. - представи се той. Просто и ясно, защото в онази чат стая, той се подвизаваше единствено под псевдонима "Х." и това създаваше, поне от негова гледна точка, някаква неприязън у другите хора. Кой е той? Защо е анонимен? Да не би да е изнасилвач? Такива и още много въпроси се занареждаха в главата му, всеки път, когато видеше някакъв такъв подобен псевдоним, който не носеше никаква допълнителна информаци за своя притежател. - Кзандър Бейли. Но всички ми викат Екс. Аз дори си викам Екс.
Двамата се засмяха, а хрома подаде ръка и се здрависа с него, също изричайки името си. След това Бейли се запита, защо изобщо трябваше да се представя с пълното си име. Нима имаше някакво значение, какво е пълното му име?
- Не съм си и помислял, че някой би се заинтересувал от някой с никнейм Х. Аз поне не бих. - започна Кзандър, след като двамата си поръчаха по една бира от приветливата сервитьорка.

Последното нещо, което бе очаквал, бе при такъв шедьовър на природата пред себе си, да наблюдава калните пръски по бежовите си мокасини.
Но ето, че го правеше...
И за малко да загуби очилата си при едно рязко вдигане на главата, при което срещна чифт шоколадови очи със страстен отблясък и свенливо сведе отново поглед, този път попадайки на екзотичните устни.
Докато бе номадствал по света, по една или друга причина, бе срещал интересни хора, чиято генетика го бе изумявала повече и от тази на овцата Доли (верно, какво бе станало с тази блейка!?) : изкусителни мулати, пищни монголски войни, африкански робове със скандална слава, но това същество, което в онзи миг запълваше погледа му със своето екзотично сияние, бе единствено по рода си - като Светия Граал, като Короната на Мономах... Беше изящност облечена в човешко тяло.
Но стига толкова лирични отклонения.
Хрома, като уважаващ себе си, любител на дългите описателни изречения, можеше да се захласва така докато светът се изчерпаше на стихотворни метафори, а словата загаснеха и размиеха смисъла си, но това бе съвсем ненужно.
Вампирът се настани на мекото диванче от прокъсана червена кожа и се опита да нормализира мисловната си дейност, преди да е започнал да превръща всяко изречение в поезия.
- Хрома.. - чак сега повярва на думите на Адориан, че името му беше тъпо. Беше толкова смехотворно, изречено на глас, че самия той трябваше да потуши едно кълбо смях, което се потърколи към устата му.
- Гръцко е, означава "цвят" и е позорно женско... - добави той, сякаш за да се дозакопае сам в плиткия си гроб от неудобни реплики.
- Ами..какво да кажа, обичам загадките. - редеше клишета от самото начало, това явно предвещаваше началото на един главоломен провал... Поне можеше да си отдъхне, знаейки, че срещу него не стои обикновен човек, това бе едно от малкото положителни неща, които му даваха стимул, заедно с пълната захарница и безплатната чаша кафе...
И понеже не смееше да гледа Екс право в очите, съсредоточи се на ръцете му, едни ръце, които можеха да бъдат притежание на гладиатор.
Като стана дума за разни бойци, нямаше как да не забележи пръстенът на безименния му. Беше единствен по рода си, изсечен от познато на него семейство кръстоносци. Някога бе бил притежание на един немски рицар, който обичаше да топли постелята си с него и почти го бе взел за дама на сърцето си, но уви, малко преди нещата да достигнато до приказния финал, германецът се бе простил с главата си на връщане от бойното поле, при някакъв нелеп обир.
- Тринайсти век, изсечен е приблизително 1210 г... - измърмори Хрома и съвсем леко докосна бижуто с върха на показалеца си, следвайки контурите му, изобразяващи готически кръст.
След което отново излезе от транса на спомените си и добави:
- Сякаш аз бих се решил да си разменя и дума с някой, който се нарича Megalomaniac.. Явно и двамата предпочитаме нестандартните познанства..

Сякаш нещо притрепна, когато Хрома спомена пръстена. Да си бъдем честни, той дори бе забравил, че го носи по простата причина, че никога не го сваляше. Това бе една от първите му находки изобщо и след дълги изследвания, беше достигнато до факта, че в този пръстен нямаше нищо специално. Затова му позволиха да си го запази.
Да се върнем на притрепването. Не само, че Хрома беше като статуя на римски бог със съвършено изразени черти, но също така бе ѝ изключително умен. Хареса му факта, че знаеше такова нещо. Даже го заинтригува повече от обикновено. Не, не, не го гледайте така странно. Винаги се изненадваше приятно, когато срещне някой, който се интересуваше от археология. А когато този човек имаше външността на Хрома, то тогава всичко ставаше с една идея по-хубаво.
- Не знаех, че се интересуваш. - Това беше перефраза на едва ли не плашещото изречение "не го пишеше в профила ти". - Намерих го на първата си експедиция преди три години в едно селце на десет километра от Кьолн. Няколко месеца събирах пари, за да си го откупя, понеже бяха решили, че не струва нищо, че е просто обикновен пръстен. И така, откупих го от музея и сега е там, на пръста ми, и ми напомня откъде съм тръгнал. Не че съм постигнал толкова много. - Бирите им пристинаха и Екс изпита неутолима жажда, породена от притеснение. Изгълта една трета от халбата си на няколко глътки, стараейки се да не изглежда отчаян или като за събиране на Анонимните алкохолици.
- И докато се ровех из една стара книга от по времето на Първата Свещена Империя и забелязах, че този пръстен се носи от членовете на някакъв орден, който защитавал самия император. Но всички останали пръстени били унищожени при смяна на управлението, заедно и със самия орден. И само този пръстен бил забравен. Какъв късмет.
Той го погледна, остави халбата и го потупа нежно. Този пръстен, макар и толкова нищожен и най-вероятно наистина безполезен, бе като част от него - нещо като втора кожа на третата фаланга на средния мъ пръст, без която не можеше да излезе навън.
- Откъде знаеше за него?

Започна порой от въпроси, с прикрепени към тях факти, някак, за да не изглежда това като някакъв разпит. Как ли би реагирал Екс, ако Хрома му кажеше, че бе присъствал може би на всяко от нещата, за които той само бе чел и гадал, съдейки по извори и хронографи, заровен в прашни, дебели книги на латински, с текстове толкова непривични за профанния ум на днешните поколения, че човек можеше да се намери изгубен сред безкрайните редове калиграфски знаци, изписани изпод ръката на някой уморен монах, с подпухнали очи и догаряща свещ.

Демоните и вампирите като цяло не се се понасяха, но спазваха един изкуствен мир, датиращ от векове насам, крехък като цвете в стъкленица, което можеше да повехне само от повея на малко чиста свобода. Този контракт имаше една-едничка, простичка клауза - ако едните не си вряха кривите носове в делата, то и последните нямаха право на това.
– Да речем, че съм ентусиаст. - рече Хрома и погледна недоверчиво бирата. Не беше почитател на златистата, пенлива напитка, но нямаше как да откаже. Все пак, първо посегна към кафето си - една безвкусна, рядка пародия на обичайното черно злато.
Трътлестата сервитьорка с поклащаща се походка се приближи към масата, приличаше на една от онези рибарски лодки, които бяха безсилни пред гнева на морето.. Предложи им да си вземат нещо за хапване и на Хрома това му се стори добра идея, поне щеше да захранва притеснението си с нещо, та да го укроти.
Предложен му бе боровинков сладкиш с топинг от бял шоколад и вампирът спря за миг, за да се позачуди откъде пропаднало заведение като това, можеше да си позволи да приготвя подобни изискани десерти.
И все пак, щеше да откаже на това предложение. Боровинките довеждаха една моментална, нежелана асоциация с онова леке, Адриан, който обичаше да си поспива до късно, да пуши енфие по халат на терасата на хотел Метропол след поредната "бизнес-среща" и да замества срама си със сухари с боровинково сладко и масло, докато клиентът му, все още по долни гащи и в кревата, разговаряше със съпругата си..
Поръча си ягодов сладолед, само за да разкара неприятната аура на сервитьорката от полезрението си, а с нея да изчезне и навъртащия се наоколо аромат на прегоряло олио, който се бе пропил дълбоко в плътта й.
- Лъжеш се, драги, не всички.. - докато слушаше очарователно исторически некоректния разказ на Екс, Хрома инстинктивно си играеше с една тънка верижка, която ту подръпваше, ту отпускаше, сетне я извади, а на нея висеше малко по-малък диаметър пръстен, досущ като онзи, украсяващ средния пръст на събеседникът му.
Както казахме, заварката с рицаря беше била сериозна, до толкова, че кръстоносецът бе "заел" от невръстният си брат, едва десетгодишно хлапе, пръстенът и го бе подарил в знак на вярност на нашия зъбатко. Хрома се чувстваше зле всеки път, щом си спомнеше, че малко след тази случка, хлапето бе умряло от жълтеница...
- Определено си голям късметлия, с паричния еквивалент на това можеш да си уредиш бъдещето за няколко десетилетия напред... Но смятам, че да е твое притежание е далеч по-ценно. Вещите имат свой странен начин да си избират притежатели. Те ни притежават толкова умело, че дори си позволяваме да се заблуждаваме, че е точно обратното.
С последните няколко изречения можеше да се кандидатира за учител по философия, в някоя градска гимназия, но думите висяха на езика му, щеше да е грехота просто да ги преглътне.
- Явно очакванията ти за мен не са били високи.. - спомена Хрома, спомняйки се учудата, която бе накарала челото на Екс да се сбръчка и да заприлича на няколко дълбоки, пясъчни дюни.. - Не съм от типа онлайн свалки, чието първо изречение е " Хайде да го направим в тоалетната.." - "обикновено" , допълни си той на ум и се засмя горчиво, докато прекарваше неприятната нотка с лъжичка ягодов сладолед.

Беше впечатлен от неговите знание, сякаш наистина е бил там, сякаш е видял всичко от първо лице.
"Да не би да е... не, няма как да е. Не изглежда такъв", мислеше си Екс, докато внимателно оглеждаше чертите му, търсейки нещо, което да издава неговите години. Истинските. Ако го питате, Кзандър щеше да ви каже, че самия той не би повярвал на сетивата си, ако нещо такова стигнеше до тях.
Бе чувал за такива същества - криещи се в сенките, докато историята се е развивала пред тях, разгръщала се е като пролетно цвете и те са ставали свидетели на всичко, за което той може само да прочете от кални и прашни пергаменти, написани от някой беден свещеник в манастирския скрипториум. Безсмъртни, силни, притежаващи възможности, които хората все още намират за абсурдни и невъзможни. И той бе един от тях, макар и много по-млад, много по-неопитен.
Заиждаше на такива същества - такива, които стават свидетели на най-голите събития в човешката история - участват в нея, създават я. Искаше да бъде такъв, но нямаше такъв късмет. Възхищаваше им се. Боготвореше ги. И всичко това, заради неутолимата му жажда да опознава историята.
- Не си мисли, че аз съм супер вървежния пич, Хрома. - засмя се Екс и отпи една поредна глътка от бирата, сякаш тя имаше силата да го накара да се отпусне. Щеше да му трябва нещо много по-силно от бира, за да си повярва, чесе е харесал на мъжа срещу него. - Не съм от най-отворените типове.
Беше си вярно. Много хора го казваха, но той наистина беше срамежлив. Обичаше да говори за своите се неща и често забравяше, че срещу него седи човек, който най-вероятно има също толкова интересни неща да каже.
- Да си бъда честен, отдавна не съм бил на среща, а още по-одтавна не са ми се случвали такива "кенефни" преживявания. - въздъхна археологът, сякаш бе нещо срамно и непориятно за казване.
Хрома се усмихна и тази негова усмивка веднага го накара да отпусне раменете си. Екс погледна въпросния пръстен и отново заговори за него, с чувството, че вече става отегчителен:
- Прав си за паричната стойност. Можеше да ми осигури ранна пенсия, но така и не пожелах. Споменът ми е прекалено важен, за да го дам на някой музей да го захвърли в хранилището си или да го продам на някой антикварен магазин, където да не оценят правилно.

//бозаво и много закъсняло =.=

Ксандър подозрително го наблюдаваше, но не бе от онзи тип съмнения, в който се питаш дали събеседникът ти ще заговори на тривиални теми и ще те отегчи до момента, в който доброволно би нанизал на шията си примка. Беше подозрение, като онова, с което гледаш странния мъж с качулка, който се спотайва в сенките на високите храсти пред дома на съседа ти, притаен и очакващ.
Дали го бе усетил?
Едва ли. Все пак бе прекалено млад, неук и неопитен, за да различава така лесно неживите. Макар, че с плямпането си, вампирът бе довел над главата си облаци от съмнение. Трябваше да признае, че е несъобразителен по отношение на своето инкогнито състояние, макар никога да не се бе опитвал да крие що за извращение на съдбата и природата бе.
И все пак, да сервираш на човека отсреща, че си създание на две хилядолетия, което обикновено ( напоследък не чак толкова, най-вече заради кризата) се препитава като хапе чужди вратове, не бе най-съблазнителната реплика. Освен, ако разбира се, срещу теб не стои някоя пикла с нездраво влечение към "Туайлайт", но такива издънки на обществото човек можеше да помирише отдалеч.
Сладоледът пред него се разтапяше, Хрома дори не му обръщаше внимание. В момента дори би го заменил с уиски, но едва ли щеше да успее да изтъргува един десерт пред разпад макар и срещу чаша евтин алкохол. Имаше спомени, свързани с липсата му на търговски умения, заради които един арабин едва не беше разпорил гръкляна му заради някакъв килим... Оттогава, Хрома се изявяваше само като покупател, а напоследък все по-рядко.
- Трудно е да си представи човек, че ти нямаш слава макар и сред мъжкото съсловие. Аз от друга страна, съм изгубена кауза, по-неоткриваема и от Антарктида..- вампирът загреба с лъжичката отчаяно по розовата повърхност и събирайки достатъчно количество, я натъпка в устата си, преди да е изръсил най-неволно поредните няколко словесни провала и да бе унищожил и последните шансове тази импровизирана среща да завърши благополучно.
- Имам предвид, за мъже като теб биха с водили и троянски войни. Все пак започнали са заради някаква сополива парантия с прекалено широк, почти мъжки, рамене и изпъкнали ключици, че защо не и за теб.. - последното беше като автогол, който го халоса право с слабините. Дори и да се опитваше нарочно, пак нямаше толкова ефектно да може да продължи с това да бъде несимпатично неловък и да саботира всяка своя фраза.
- Млъквам. - рече си той на ум, но без да се усети, то беше излязло вече из устата му и той извъртя очи, след което с отчаяние заби глава в масата.
- Както можеш да забележиш, и на мен не ми се е случвало често напоследък. Ще разбера, ако просто решиш да станеш и да си тръгнеш, защото дори аз не съм в състояние що за безумица мога да изрека в следващите десетина секунди. - нова лъжица, която да превентира неудобните моменти, породени от бъбривостта на вампира.
- Правилно си сторил. Все пак, никой не би го оценил така, както ти..

- Прав си. - рече Екс и отнов отпи от кехлибарената течност в чашата му. Усещаше как става досаден. Или поне за себе си. Не би искал да излезе на среща с някакъв сексапилен непознат и да говори за отчайващо скучната си работа. Ако това тръгнеше на някъде, той щеше да има достатъчно време да запознае Хрома с работата си. Сега бе времето да бъде чаровен, усмихнат и може би малко секси.
- Ти не си изгубена кауза - рече Кзандър и побутна с крак под масата този на Хрома. - Даже напротив. Не знам как не ти се нахвърлят Имаш такива остри черти, че чак ме е срам от моите бебешки бузи. Точно такива хора са най-привлекателни.
Хрома го погледна изод вежди, докато все още очите му бяха наведени към десерта му. Екс прехапа една устна, с ясното съзнание, че Хрома гледа точно там. Наистина се притесняваше, не се преструваше, но искаше Хрома да знае, че Екс имаше намерения към него. Сексът в тоалетната може би не беше на върха на списъка, но пък винаги можеше да се вмести. Истината беше, макар че и Екс не искаше да си признае, че археологът искаше да го подлуди, да накара кожата му да гори, а дробовете му да се молят за въздух. Но както винаги, той бе прекалено притеснителен за да покаже което и да е от тези свои желания. А Хрома сякаш точно това чакаше - зелена светлина.
- Вярваш или не, хора като мен са под път и над път. Аз така съм забелязал. Но ти си малко по-рядък. - опитваше се да не звучи банален и клиширан и май не успяваше. Плясна се няколко пъти по лицето умствено, след това си направи забележка, че това може би няма да промени нещата, затова започна да удря с юмруци вътрешното си аз и да се проклина, че е толкова неудобен и смешен.
Тишината не ги притесняваше, особено когато бе придружена от мелодичния джаз, който се разливаше в цялата закусвалня.
- Така и не ми каза какво толкова намери в мен? - попита той, обричайки тази среща на пълен провал. Не искаше да говори за себе си, но не искаше да звучи като дишащо и ходещо клише. - Защото аз например не мога да превъзмогна факта колко невероятни са трапчинките ти. Ако не бях толкова срамежлив идеята да те заведа в тоалетната не би била обречена на толкова голям провал.
"Боже, толкова си отчаян" помисли си наум, но след като видя усмивката на Хрома се отпусн на мястото си и отново побутна мъжа срещу него с върха на обувката си.

Имаше дни, в които завиждаше на дързостта на Адриан. На неговите изтънчени методи да заставя с такава лекота всяко жива и нежива твар да го желае по маниакален начин дори само с едно свое вдишваше, да кара чуждите погледи да блестят като изумруди за него, а бузите да горят от свян. Нямаше я тази проклета съблазън в себе си, така както Адриан бе осакатен и не можеше да чувства обич. Поне така казваше в някои от писмата си до множеството си любовници. Неговата любов бе сурова, плътска и мръсна, мъртва и съвсем непозната.
Но и двамата споделяха привързаността към думите.
Може би, ако Ксандър беше поема би било по-лесно. Щеше да бъде във всяка дума, да се дави в мастилото по стройните, дълги редове, да се крие в запетаите и да се таи между белите паузи.
Но не беше.
Беше човек.
А хората бяха сложни. Не бяха неми като стиховете, останали забравен сред страниците на някоя самотна книга, която очаква да бъде прочетена.
- Харесвам бузите ти. Нежни са, приличат на розови венчелистчета. - сподели срамежливо Хрома и почти скри глава в рамото си, сякаш искаше да прикрие глуповатото си изражение и трепета на безвъзвратно увлечена, в любовно чувство, ученичка.
- Мислиш, че съм рядък. А съм просто едно от онези сиви привидения, с които всеки ден се разминаваш покрай ъгъла на кафенето или подминаваш, вървейки на път за работа. Аз никак не съм специален. Никога не съм бил, макар така да ми се иска... Но това, дали си или не си специален може да реши само някой друг, само онзи, който те вижда като цветно петънце сред безцветното море от ежедневни лица. - стига толкова лирични отклонения. По-скоро искаше още по-вглъбено да очертае с нежни строфи болезненото си битие, но онези греховни устни пред него го разсейваха, ту усмихнати, ту съблазнително прехапани. Вампирът се намери насред бяло поле в мислите си. Изправи се, сякаш готов да си тръгне. Забеляза погледа на Ксандър, потънал в неразбиране, следящ зорко всяко негово движение. Вампирът просто се измъкна иззад масата и побутна събеседника си малко по-навътре на диванчето, но уви, то беше мъничко.
- Искаше ми се да седна до теб, за да престанеш да ме риташ, но.. Може би няма да имаш против да се настаня в скута ти... - стърчеше все така, неудобно прав, а показалецът му смело се протегна, докосвайки притеснено малкото голо разстояние между ръкава и гривната на протегнатата върху масата десница на Ксандър. Кожата му бе мека и топла като лятна вечер, някъде под нея усещаше дебелата вена и пулса му, леко ускорен и така омаен.
- Естествено, ако не искаш да отидем до тоалетната преди това, разбира се... - не, не бе приемливо да чете от сценария на Адриан, нито да се опитва по нелеп начин да бъде него. Беше безплодно усилие, което щеше да маркира един грозен финал. Все пак стоически удържаше позиция и дори не потрепна, докато в главата му, замаяна и объркана, като след бързо питие рано сутрин, се блъскаха тези мисли.

Предложението му, всъщност и двете му предложения, звучаха добре. Нямаше да има нищо против да седне в него, да усети кожата му срещу неговата, да усети дъха му отблизо, но пък да го заведе в тоалетната също не бе лоша идея. И там ги имаше същите предимства, както и още много, които той би запазил за себе си, защото честно казано, мисълта за мъжа срещу него го подлудяваше по всички параграфи.
Плашеше се, че няма да се получи, че ще изпаднат в онази непоносима неудобна тишина и всеки опит за разговор щеше да бъден провален от това неудобство. Беше го страх, че нямаше да се хареса, че ще каже нещо неудобно, защото наистина не знаеше какво да казва на такъв тип срещи. Едно на ръка бе фактът, че той и не си падаше от най-разговорливите.
Той се дръпна колкото можеше, едва ли не притискайки се в стената до него, широките му рамене сякаш се опитваха и те да намерят място за себе си, само и само Хрома да се приближи към него. Не можеше да опише какво точно беше, но мъжа до него го привличаше прекалено много, за да го нарече безпричинен дребен флирт.
Хрома се намести до него, а няколко клиента на заведението се обърнаха към тях - изглежда не бе толкова обичайно (бъдеща) гей двойка да посещава тази квартална кръчма. Като се замислеше това навсякъе беше странно. Или.. не беше? Не знаеше. Не беше такъв човек, на когото му пука какво мислят другите около него, но неудобните им и прекалено явни погледи го смущаваха. Когато обаче те видяха, че двамата няма да си чешат сливиците с езици си се обърнаха към своите си неща и не ги занимаваха повече.
беше някак си успокояващо - не говориха особено много , но пък сякаш и двамата се бяха успокоили, бяха се отпуснали и това определено накара обстановката да не бъде толкова обтегната. Фактът че той на няколко пъти докосна ръката му, леко и дискретно, караше сърцето му да пърха, сякаш бе хлътнала ученичка малко преди първата ѝ целувка.
След време закусвалнята започна да се изпразва и макар че бе денонощна, остнаха само няколко маси, включително и тяхното сепаре. Нямаше я тълпата от хора, нямаше го и притеснението. Кзандър погледна докато Хрома дълбаеше във вече разтопения си сладолед и с очи обходи голия му врат. От крайчеца на устната му, по невероятно изваяните му скули, надолу по врата му и стигайки до шева на блузата му, която спираше погледа му да продължи надолу към ключицата му. Той прехапа устни и го побутна с коляно, за да се обърне. Лицата им се оказаха толкова близко, че той можеше да усети топлия му дъх:
- Знаеш ли, тоалетната всъщност е доста добра идея. - започна той и се почеса притеснено по бакенбарда пред дясното му ухо. - Но пък е толкова мръсно там...

Без да чака покана, Хрома се настани до археолога, макар и неудобно. Диванчето бе оскъдно откъм място, но това щеше да даде повод за много неочаквани, но така желани докосвания.
Бедрото му вече докосваше неговото, покрито от тъмен, плътен дънков плат, през който Екс едва ли усещаше нежността, с която Хрома лекичко се отъркваше, поклащайки ханш, така, сякаш танцуваше под трелите на глуха мелодия.
Очаквани любопитни погледи, примесени с няколко такива, от които струеше ненавист и презрение - нищо ново.
Хрома бе свикнал хората да не одобряват избора му, независимо дали ставаше дума за хапливия му стил на писане в тясната, вестникарска колонка, разръфания стил на обличане, напомнящ на преждевременно обедняло хипи или това, с кого дели постелята си.
Така или иначе, по-малко не можеше да му пука за чуждите въжделения относно неговите простички, ежедневни избори.

Нарочно обръщаше очи нагло към клюкарската сган от съседните маси и дяволито се пулеше зад очилата, карайки воайорите да изпитват онова притъпено гадене в стомаха, което изпитваше някой, обладан от неочакван срам. Сетне се преструваше, че не забелязва колко лакомо го следи Екс и как притиска колена едно в друго, за да изгони възбудата си, която се опитваше да си пробие път нагоре към онова интимно място и да направи ситуацията далеч по-неудобна и нецензурна.

Хрома рязко извърна глава, сякаш, за да го компрометира за лошата игра, но уви, този в неудобна позиция на пешките се бе оказал именно той. Той, заляният от онзи натрапчив аромат на кедър, зелени лимони и липа, който му напомняше за безгрижните дни на Средиземноморието. Можеше да остане така, обвит в дъхави спомени и болезнено желание, но предпочете да се откъсне от тази далечна нирвана и да се върне в настоящето, където до него стоеше един плътски Адонис и очакваше неговото позволение.
Той заряза лъжичката, която бе тормозил до сега, превръщайки сладоледа си в неузнаваема каша, а ръката му се стрелна към късите, рошави къдрици на археолога, които в онзи миг изобразяваха един перфектен, кашмирен хаос. Хрома зарови пръсти в тях съвсем леко, след което, спускайки ръка надолу, оплете я с тази на Екс, която нервно, но съвсем ненужно почесваше дясната му страна.
- Само ако искаш... - бяха единствените думи, които можеше да накара ума си да преработи трезво. Сега тялото му работеше само на хормони и сетива, което бе една взривоопасна комбинация. И все пак, някъде там в ума му някаква ярка лампа алармира, че тоалетната не бе добър избор и то не само от хигиенна гледна точка...
За жалост, притежаваше приличен дом, в който да покани археолога. Все пак течащия таван съвсем не беше секси...
- И все пак, ако размислиш или каквото и да се случи до края на вечерта, ще съм глупак, ако не си изпрося поне една целувка..
Постоя. Почака. Поколеба се.
Очевидно, Екс нямаше да се престраши, и като че ли изобщо намекът му не бе достигнал до него, а просто висеше във въздуха. Хрома навлажни устни, приближи се към него, прилепяйки гърди към неговите и го целуна. Съвсем леко, като пърхане на пеперудени криле. Просто, за да даде кураж на Ксандър да продължи нататък.