Salvatore's mansion

by **Damon Salvatore** Съб Окт 27, 2012 9:32 pm

[You must be registered and logged in to see this image.]

by **Damon Salvatore** Съб Окт 27, 2012 10:29 pm

В стаята се носеше силен аромат на алкохол, примесен с онази божествена наслада на кръв. Ноздрите ми бяха раздразнени от смесените греховни аромати и накараха устните ми да се сбръчат. Стиснах силно очи, а след това бавно ги отворих, облян от огромното нежелание да започна новия ден. Имах силно главоболие, причинено може би от огромното количество алкохол, което бях изпил изминалата вечер. Можех да го сравня с това, че бе достатъчно да умъртви половин футболен отбор.
Мързеливо повдигнах тялото си до седнало положение, а пръстите ми се настаниха върху клепачите ми, разтърквайки ги сънено. Продължавах да се цупя и това сигурно щеше да продължи чак до края на деня. Изправих се на крака и докато вървях към банята, събличах дрехите си. Първо беше ред на черната риза, която едва успях да разкопчея, последва черният панталон и коланът, а след това и бельото ми. Влязох в душ-кабината и завъртях кранчето на студената вода. Щом обля тялото ми, познатото чувство за свежест и облекчение се настани в душата ми и ме накара да се облегна на стената, заедно с доволна усмивка на лицето си. Забавих се повече от нормалните десет минути. Сякаш не исках да излизам, но знаех, че трябва. Увих долната част на тялото си с бяла хавлиена кърпа и излязох от стаята си, запътвайки се към стълбите, които водеха до големия хол. Бях ужасно разсеян, имах бели петна в главата си и не помнех много от изминалата нощ. Но бях сигурен, че е била повече от тежка.
- Днес със сигурност е щастливият ми ден.
Казах иронично, докато слизах от последното стъпало, а очите ми се бяха впили във вампирката пред мен. Бе не коя да е, а самата Катрин. Повдигнах вежди и скръстих ръце пред гърдите си, гледайки я отегчено.
- Не си спомням да съм получавал картичка с предупреждение, че ще идваш, Катрин. Сигурно се е загубила по пощата.
Свих тъжно устни, а след това завъртях раздразнено очи и въздъхнах тежко. Пристъпих няколко крачки напред и взех бутилката с уиски в ръка. Налях си в една от стъклените чаши, които седяха около нея и отпих глътка, продължавайки да наблюдавам Катрин с недоверие.

by **Katherine Pierce** Съб Окт 27, 2012 10:56 pm

Полунощ минаваше , а аз бях в поредния бар за пореден път в компанията на някой , който за пореден път нямаше да запомня . Не ми харесваше колко моногамен става животът ми . Но какво можеше да се очаква в подобно малко градче . Всъщност дори не знаех къде съм . След като избях от Клаус не се бях връщала назад .
Но след толкова алкохол незнам защо , но реших , че вече време . Излязох от бара и се качих в колата . Не знаех на къде точно карама , но някак си знаех , че това е точния път . След около час стигнах в Мситик Фолс и тогава осъзнах колко голяма грешка бях направила.
Но сега нямаше връщане назад . Беше почти два часа и се сетих за единствения човек , който може да ми помогне - Деймън . Тръгнах към имението Салваторе без да се поколебая и за миг . Въпреки всички през което бяхме преминали и колкото и да ма мрази , Деймън знаеше , че единственото нещо на целия свят от което ме е страх беше Клаус . Влязох в къщата и разбрах , че освен мен има само един човек и то под душа . Предвид всичкия мирис на алкохол веднага се сетих кой е .
Настаних се в хола сякаш си бях у дома - до такава степен бях привикнала с къщата . Сипах си малко от бърбана на Деймън и го зачаках . След около 10-ина минути водата спря и след малко Деймън слезе надолу .

- Днес със сигурност е щастливият ми ден. - каза с типичната за него полуусмивка.

- Е не всеки ден Катрин Пиърс би ти дошла на гости . - усмихнах му се .

- Не си спомням да съм получавал картичка с предупреждение, че ще идваш, Катрин. Сигурно се е загубила по пощата.

Извъртях очи .

- За Бога Деймън ! Живем в 21 век . Научи се да използваш онова неще наречено мобилен телефон . Дори знаеш ли - за рождения ден ще ти купя един - Намигнах му и отпих от бърбъна.

by **Damon Salvatore** Нед Окт 28, 2012 12:40 pm

Катрин... винаги се появяваше най-неочаквано и успяваше да изненада хората. Нахлуваше в живота ти като неканен гост и понякога успяваше да обърка мислите ти до такава степен, че дълго след това не можеш да различиш правилното от грешното. Но аз вече бях свикнал. Тя беше от онзи тип хора, които лесно идваха в живота ти и още по-лесно си отиваха, оставяйки трайни следи в съзнанието ти. Помнех добре, че и аз бях нейна жертва за немалък период от време. Бях обсебен от нея цели 145 години и си мислех, че я обичам, че искам да прекарам вечността с нея, но единственото, което съм правел е да се самозалъгвам. Бях потопен в собствените си илюзии, но сега вече всичко беше приключило. Катрин нямаше онази власт над мен, над съществото ми. Любовта ми си беше отишла, не бе останало нищо от нея. Само един леко белезнен спомен, който понякога ме караше да се замислям какво щеше да стане ако вампирката не ме беше излъгала, че е в гробницата. Но бяха само предположения, на които не смятах да обръщам внимание и придавам смисъл. Или рискувах да се превърнат в напразни мечти, които щяха да ме погубят отново.
- Сериозно, Катрин... какво правиш тук? Не вярвам, че това е едно обикновено приятелско посещение.
Големите ми сини очи се впиха в нейните с надеждата да открият нещо там, но безуспешно. В тях се четеше само тайнственост и мистерия. Само още тайни и игрички.
Ръката ми премина през мократа ми коса, зализвайки я назад, а няколко капки вода се гонеха по тялото ми, докато гледах недоволно как отпива от бутилката бърбън, който ми бе така ценен.
- Това е от личната ми колекция, Катрин. Ще трябва да се задоволиш с уиски.
Усмихнах се накриво и взех бутилката от ръката й, а после я поставих обратно на масичката, слагайки стъклената капачка отгоре.

by **Rebekah Mikaelson** Нед Дек 23, 2012 8:00 pm

Усетих нечии устни върху челото си, след това усетих дивана някак по - лек. Опитах да отворя очи, но единственото което успях да видя бе нечий мъжки силует, който просто не можех да разпозная заради умората, която не позволяваше на очите ми да се отворят напълно и единственото което виждах през тях, бе едно размазано петно. Сигурно беше просто Джеръми, който сега се прибираше и може би бе наминал да ме види.И без това напоследък правеше това доста честно и то с право, след като се случиха толкова много неща, усещах как го наранявах с всяко едно свое действие и това определено не ми се нравеше, но определено и не мислех да се отказвам от тази мания да се отърва от Клаус.
И точно с тези мисли нахлуха и спомените за миналата вечер, за вечерта,в която се држах повече от ужасно със Стефан,за вечерта,в която му крещях дори и аз не знаех защо.За вечерта,в която ми бе омръзнало да плача. Голото ми тяло настръхна леко от полъха на вятър, който идваше от туко що отворената врата. Изчаках силуета да се приближи повече до мен и отворих бавно очите си.Усмихнах се съвсем невинно и дори гузно щом разбрах,че това е Стефан.Понякога мислех,че той не ме заслужава.Търпеше всичките ми капризи,рискуваше живота си заради мен.Изведнъж се чу скърцането на вратата и аз мигновено отворих очи.
***
Беше просто сън..Разтърках очите си и погледът ми остана забит в тавана.След като реших,че няма по-тъпо занимание от това се изправих и мързеливо отворих вратата на гардероба ми.Навлякох тъмни дънки по крака, бледо синя блуза с дълъг ръкав и черни боти, слизайки долу като разтребих малко в случай, че Джеръми се върне, но май нямаше такива намерения, имайки предвид колко тъпо се държах напоследък с него. Но ако случайно се сетеше за пътя насам, надали празните бутилки алкохол по пода и мебелите щяха да са приятна гледка.
Само десет минути по - късно вече се намирах вървяща към имението "Салватор". По дяволите бях ужасно тъпа, защо изобщо трябваше да ходя натам?! Това май щеше да е най - тъпото нещо, което съм правила от...от..о по дяволите. И все пак дори и веднъж не успях да се насиля дори да спра и докато се усетя вече чуках на вратата.
- За бога какво изобщо правя... - недоволствах тихо след което извърнах тялото си на другата страна, готова да си вървя и тъкмо направих няколко крачки назад, когато вратата се отвори. Щеше да е прекалено тъпо просто да си тръгна, а ако използвах вампирската си скорост щеше да е ужасно жалко...Бях като разглезена тийнейджърка!Но чувствата ми бяха толкова объркани в този момент..Но щом зърнах лицето на Стефан сякаш забравих за всичко и го прегърнах силно.Усетих спокойствието и защитата,които той ми даваше.
-Добро утро.
Прошепнах тихичко в ухото му и отместих леко глава назад за да мога да го видя.

by **Стефан Салваторе** Пон Дек 24, 2012 4:42 pm

През цялата нощ не успях да заспя.Точно такива бяха нощите ми, след като с Елена се карахме...безсънни,Не исках това да става.Мразех тези моменти.Знам, че изпитва чувства и към Деймън и това ме убиваше, не можех да се примиря с мисълта...Защо винаги ставаше така, защо все трябваше да се намесва във връзките ми.Още хиляди подобни въпроси изникваха в съзнанието ми през тази нощ, която ми се струваше безкрайно дълга.
Протегнах ръка към нощното шкафче и взех телефона си.Вече беше станало 7:30.Все още лежах, загледан в тавана и мислейки над проблемите си.Доста тъпо решение от моя страна.Вместо да се излежавам можех да стана и да се опитам да се справя с тези проблеми.Така правех винаги...или поне опитвах.Нищо не ми пречеше и сега да опитам.Станах от леглото и отидох да си взема един бърз душ.Излязох от банята и реших да звънна на Елена.Трябваше да поговорим.Ако наистина има чувства към Деймън трябваше да го знам...да съм сигурен.Тогава вече бих се убедил, че между нас вече не може да има нещо повече.Докато търсех номера й чух позвъняване на вратата.Оставих телефона си и тръгнах да отворя.Отворих врата и видях Елена.Беше се обърнала.Явно бе решила да си тръгне, но беше късно, вече бе тук.Радвах се, че я виждам.Само това прекрасно лице можеше да ме накара да забравя всички проблеми.

- Добро утро! - прошепнах тихо и я целунах...- Влизай!

by **Rebekah Mikaelson** Пон Дек 24, 2012 4:54 pm

Да,беше късно да си тръгна,а и наистина нямаше смисъл.Щеше да е една от най-глупавите ми постъпки някога.Защо изобщо си го бях помислила?Та това беше Стефан,любовта на живота ми.Той бе един от най-важните хора за мен,той бе спасил живота ми,съдбата бе отредила да сме заедно.
Отместих дългата си коса назад и влязох в имението.Хвърлих палтото си на закачалката и се обърнах към Стеф.Едно мило и нежно изражение се появи на лицето ми.Наистина го обичах,обичах го..Бях сигурна в това,но не можех да отрека и за чувствата си към Деймън,които толкова дълбоко криех в себе си,които никога не биваше да имат свобода.
Направих няколко крачки напред и обвих ръцете си около врата му,усмихвайки се благо.
-Виж,Стефан..-започнах леко неуверено,но щом срещнах погледа му,в който не намирах нито една осъдителна нотка придобих повече увереност.
-Съжалявам за снощи,просто..искам всичко да се оправи,искам този ад да приключи.Искам да сме заедно поне за ден без никой и нищо да ни пречи.
Казах леко натъжено и съвсем леко допрях устните си до неговите.

by **Стефан Салваторе** Пон Дек 24, 2012 6:00 pm

Влязохме в имението.Усещах, че Елена има да ми казва нещо и нямах търпение да разбера какво.Исках възможно по-бързо да оправим отношенията си и да бъдем както преди.Без никакви проблеми, без да има кой да застава помежду ни...Толкова много ли исках?
Поне ден да се насладя на компанията й без някой да ми пречи.От толкова време насам не мога да се отпусна и да се отдам напълно на връзката ни.Винаги се случваше нещо, което обръщаше нещата наопаки.Тъкмо когато нещата между нас потръгнат се намесва някой...или Клаус, или Деймън и после всичко започваше отначало.
Елена се доближи до мен и понечи да започне да казва това, за което бе дошла, но виждах, че й бе доста трудно...
"-Съжалявам за снощи,просто..искам всичко да се оправи,искам този ад да приключи.Искам да сме заедно поне за ден без никой и нищо да ни пречи."
Изглежда имахме едно и също желание, което всъщност изобщо не ме учудваше.Дори напротив, радвах, че е така.
- Няма за какво да съжаляваш...разбирам те! И аз искам същото.Поне малко да бъдем само двамата, без Клаус, без брат ми, без да мислим за никакви проблеми...

by **Rebekah Mikaelson** Чет Дек 27, 2012 8:01 pm

Стоях и се взирах в нея,омагьосана от излъчването му,от това,че бяхме толкова близо,от това,че бях в ръцете му.Една съвсем лека усмивка се прокрадна на лицето ми и за миг забравих за всичко,бяхме само двамата.Колкото и тъга да изпитвах,колкото и да бях ядосана,щом бях с него,всичко беше някак по-спокойно и по-поносимо.Стигаше ми само да го зърна и да усетя топлата му прегръдка.Той беше моята сигурност и опора в живота.Сега,след като изгубих толкова много хора,той беше до мен,Стефан винаги е бил до мен и знаех,че винаги ще бъде,каквото и да се случва.Винаги щеше да е Стефан.
-Обичам те толкова много..
Прошепнах тихичко и впих устните си в него,усещайки цялата сладост от целувката.Усещайки как цялото ми тяло настръхва и не исках тази целувка да свърши,но трябваше.
-Какво смяташ да правим днес?
Попитах леко отегчено,защото честно казано в града нямаше особени забавления,а и без това бе претъпкан със същества,които искаха смъртта ми.Или тази на близките ми.Бях се уморила..бях уморена от загубата,от скръбта и цената,която трябваше да плащам.Исках просто всичко да свърши,исках да се събудя от този кошмар.

by **Стефан Салваторе** Чет Дек 27, 2012 9:19 pm

Щом Елена бе в ръцете ми, сякаш имах всичко.За мен тя бе целия свят.Всички проблеми и тревоги веднага изчезваха от ума ми само като видя усмивката й.Не можех да се позволя някой или нещо да ни раздели.Дори това да означаваше да се изправя лице в лице с Клаус.Не ме интересуваше силата му на хибрид.Щом ставаше въпрос за Елена бях готов на всичко.Може би това бе единствената ми слабост - тя...Надявах се поне днес да можем да прекараме деня заедно без обичайните проблеми.Исках просто ден спокойствие, за да бъда с нея.
- Аз също те обичам, Елена! - след думите ми последва нова целувка.
От доста време не съм бил толкова искрен в чувствата си както с Елена.След случката с Катрин бях по-предпазлив във връзките си, но сега исках да се отдам напълно и да се отпусна.С Елена бе различно.Винаги можеше да ме накара да се усмихна.
- Да отидем до ледената стена? - казах в отговор на въпроса й.Виждах, че и на нея не й е леко.Загубата на толкова близки, усещането, че постоянно някой иска да я убие.Което всъщност си беше така.Клаус и хибридите му я преследваха.За това се притеснявах във всеки момент, когато не бях до нея.Ако нещо й се случи, а аз не съм там, за да помогна...Не бих си го простил.
- Е, тръгваме ли?

by Sponsored content

Salvatore's mansion

Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion

Re: Salvatore's mansion