You like your girls insane.

Борих се толкова дълго с мрака, но накрая се влюбих в сенките.

| Име: Нора Грейсън/Дракула | Години: 24/1763 | Вампир | Лик: Амбър Хърд |

“Никой не избира злото, защото е зло.
Той просто го бърка с щастието – доброто, към което се стреми”
- Мери Уолстънкрафт

Дотук стигат митовете за това, че Дракула е мъж. Знаете ли, за мен тази малка заблуда е идеална. Всъщност никой не подозира истинската самоличност на така известния художествен герой. Преди доста години срещнах Брам. Той бе така вдъхновен от мен, че реши да ме овековечи в книга. Като мъж. Това доста ме обиди. Е, последиците за него бяха ясни.
Но нека не говорим за него, а за мен. Казвам се Нора Грейсън или, както вече разбрахте, известна съм като Дракула. Нека ви разкажа за същността си. Аз съм различен тип чудовище. Вампир. Всички са чували историите за вампири, предназначени да плашат малките деца. Във всяка една от тях има поне малко истина. Определят ни като грозни изроди, убиващи хора за кръвта им. Е, аз определено съм пример за това, че грешат. Да, да! Сигурна съм, че първото, което изниква в съзнанието ви е романтичната представа за вечния живот и безкрайната любов. Тези измислици са толкова сладки, че чак ми се повръща. Навремето бях наивна и глупава, вярвах на лъжливи обещания и на фалшиви надежди, давани ми от човека, когото обичах. И това ме направи това, което съм.
Родена съм през 250 година в Рим, вечния град. Демоните и ангелите още се разхождаха по земята неприкрити.  Семейството ми бе бедно, нямахме късмета на аристокрацията. По това време се водеха много граждански войни за трона, докато накрая не се възкачи Диоклециан. Малко преди заемането му на трона, докато още се осъществяваха заговорите, се влюбих в негов довереник. Връзката ни бе наситена с напрежение и страст. Но понякога любовта не е достатъчна и пътят става труден, не знам защо. Тогава бях сгодена, но оставих горкия нещастник заради мъжа, който ми обещаваше по-добро бъдеще. Това бе най-голямата ми грешка. Уви, не получих по-добро бъдеше, а вампирска кръв и смърт. На другата сутрин се събудих като вампир. Проклетникът получи кол в сърцето. Признавам, това беше гадно.
Останах сама. Хората, които познавах, умряха съвсем скоро. Аз бях целуната от Дявола, дарена с вечен живот. В началото ми бе трудно, не знаех какво да правя.Но реших да си стъпя на краката и да се стегна. Като всеки здравомислещ вампир изключих жалката си човечност и приех живота на хищник.
Живея за кръвта. Не оставям никого жив, след като свърша с него. Посветих се на вековно убиване, масово клане и много удоволствие. На хиляда години съм, наречете го скука. Всъщност така контролирах гнева си, който малко по-малко се прокрадваше в мен. Самотата си. Несигурността си. Накрая просто ги оставих да ме завладеят и се примирих. Заради тях убивам бавно и мъчително. Наслаждавам се на краткия момент, преди да погубя жертвата си, държа живота й в ръцете си. А след това просто й го отнемам. Истината е, че съм чисто зло и не мога да се възспра.
Имаше случки, които повдигаха самочувствието ми. Бях любовница на Константин Велики, една от четирите. Карл ме смяташе за прекрасна. Луй 14 бе запленен от френския ми, а пък, докато с Екатерина Велика си правехме косите, научих немски. Веднъж дори имах свада с Джак. Показах му кой е изкормвачът.
Нека ви разкажа за същността си. Аз съм егоцентрична, арогантна, темпераментна и лесно избухлива. Паля се бързо и се превръщам в непотушим огън. Трудно е да се спори с мен, всъщност никой не го прави. Повечето се сдобиват с две перфектно симетрични дупчици, източена кръв и безжизнено тяло, но това не е от значение. Нали знаете какво казват? Сарказмът е последното убежище на лишените от въображение. Е, на мен въображение не ми липсва, а пък и сарказмът ми е в повече. Нямам ограничения и не си поставям такива. Живот с граници е просто безсмислено съществуване. През всичките 1763 години правя само това – съществувам. И оцелявам.
Иска ми се да мога да контролирам демоните си, а не те – мен. Крия емоциите си зад ледена маска, страхувам се, че някой може да ги достигне. Аз съм гневна, мрачна. Самотна. Не че си го признавам, този път е изключение. Чувствам се изгубена, а не е ли това най-лошото?
Не се влюбвам. Сигурно сте чували историите за вампира, който не може да обича. Да обичаш е да съсипваш. Любовта е жалка и надценена. Ненужна болка. На кого му трябва истинска любов, когато може да има всеки, когото си пожелае, за вечер?
Но пък много са се влюбвали в мен. Външният ми вид е прекалено изкусителен. Дългата ми руса коса оплита всеки в мрежата си, пленителните ми сини очи завладяват с загадъчното си излъчване. А пък острите ми зъби отнемат животи. Какво да ви кажа?! Аз съм момиче, за което да умреш. Буквално.
И затова ще си остана сама. Винаги и завинаги.