My not so little paradise.

- Нещастник ! - профуча от устните на Мис Рос. В тона й имаше грубост, гняв, ревност и още хиляди недообмислени чувства. Обвиняваше го, а не бе съвсем сигурна в какво. Колко наивно и глупаво от страна на толкова могъщо същество. ( И тук започвам да се замислям.. Какво всъщност й бе могъщото на Мелпомена ? Фактът, че бе демон ? Или красотата, която притежаваше ? С какво по - точно бе спечелила господин Рос ? Въпрос, който малцина можеха да си отговорят, а тя самата не влизаше в това число. Според нея той не я заслужаваше, но и тя също не заслужаваше него. Двамата се допълваха по един специален и неразбран за другите хора начин. )
Вазата, която стискаше така упорито в ръката си, полетя със светкавична скорост към русата му главица. За миг проклетото й сърце щеше да изскочи от уплаха. Нима бе способна да го нарани до такава степен само заради нищожният си гняв ? Или манията й за притежание щеше да го довърши ? За жалост тя осъзнаваше, че ако довърши него, следователно ще довърши и себе си. Цялото й същество бе абсолютно зависимо от неговото съществуване...
Бум ! Мигът на отчаяние свърши. Вазата нереално точно се разби в стената, преминала на сантиметри от главата на Нолан. Лека въздишка се отскубна от устните на Мелпомена, докато с неохота наблюдаваше падащите парченца порцелан. Едно, две, три. Три вдишвания преди бясно да се завърти с гръб към дръзналият да я разстрои. Погледът й механично се спусна към стъклен пепелник, който й изглеждаше като идеалното оръжие за втори опит. Инстинктите й за самосъхранение обаче я спряха да извърши поредната глупост. Просто бръкна в джоба на дънките си и извади кутия с цигари. Тишина. Последва едва минута.
- Коя беше ? - прошепна едва доловимо , в очакване той да я чуе. Запалката й щракна зловещо позволявайки на цигарата да се запали. Миризмата на тютюн се разнесе из цялата стая. Последва меланхолично спокойствие ...

- Скъпа, нека обясня, аз...
Проклети жени! Никой не му бе споменал, че и демонките също изпадат в истерични кризи, които траят няколко часа. Уви, за съжаление, тези прекрасни чернооки създания, бяха далеч по-кръвожадно настроени от човешките си наследнички и в този момент Нолан изпитваше това на собствен гръб, след като Мелпомена бе решила да полудее, ей така, от нищото.
Добре де и той имаше вина, но трябваше ли да понася изблиците й физически, макар, че се съмняваше, понеже познаваше добре точността и ловкостта на съпругата си, която дори не можеше да забърка омлет без да счупи някой прозорец...
И така, както всяко утро, белязано от нестабилните проявления на Мелпомена, Нолан стоеше свит в ъгъла, облечен в любимия си вишнев сатенен халат, избягвайки ловко покушенията на разбеснялата се демонка, която го държеше на прицел с част от античната колекция съдове, която той тачеше повече от самата си съпруга.
Защо демонките не вървяха с упътване за употреба и още повече, защо никъде в него не се съобщаваше, че те навлизат в критическата преждевременно.
Звук от счупен порцелан огласи дневната и Рос се сви леко, за да не бъде порязан от малките, остри парченца, които се въргаляха по пода, заедно с няколко дебели пачки банкноти, свити на рула, скрити във вазата.
- Любима, това беше наследство от баба ти, вазата беше на цели триста години... - припомни й той и събра кеша, разпилян по полирания дъбов паркет с въздишка.
- За твое сведение, въпросът ти е зададен грешно.. "Кой беше?" звучи по-...точно.. - опита се да се пошегува Нолан, за да разведри обтегната обстановка, но Мелпомена явно не прие хумора му добре, защото вече оглеждаше кристалния пепелник подозрително.
- Шегувам се, цвете мое... Шегувам се... - рече той и се приближи към нея акуратно, очаквайки този път заплаха от друг вид, но съпругата му най-безгрижно пушеше цигарата си.

Налудничаво ! Нолан вече не приемаше гневните й изблици толкова на сериозно. Дори си позволяваше да се шегува с тези сериозни въпроси. Абсолютно не можеше да се твърди, че й демонката е цвете за мирисане и все пак тя не приемаше недостатъците си за нещо лошо.
- Не ме доближавай.. - сопна се раздразнено. Придърпвайки от омайната си цигара. Никотинът се просмукваше по тялото й, достигайки чак до пръстите на краката. Разгневено тропна с крак бегло поглеждайки към скъпоценната ваза. Ах, колко неприятно. съвсем не бе обмислила, че този предмет бе на толкова години. Е, какво пък ! Тя и без това не харесваше проклетата старица.
- Видя ли какво направи ? Заради теб унищожих семейна ценност ! - разбира се трябваше да има виновник в цялата тая история, а просто нямаше как Мелпомена да позволи този виновник да се окаже самата тя. Правеше го всеки божи ден едва ли не. Обвиняваше горкият си съпруг за всичко, дори и за невъзможното.
Погледът й отново се отправи към него, смразяващ и недоброжелателен. Не вещаеше нищо добро. Ммдааа ! Той абсолютно знаеше в какво се забърква преди да я обяви за своя съпруга.
- Изобщо не разбираш ! - простена раздразнено и бавно седна на фотьойла до нея.

- Прекрасна моя, недей така... - умолително простена Нолан и направи няколко ситни, плахи крачки към разгневената за нищо демонка, която изглеждаше така, сякаш щеше да му посегне всеки момент. Трябваше бързо да се сдобие с някакъв предмет, с който да се защитава, защото къде се е чуло и видяло мъж да се бои от жена си, пък била тя и чернооко изчадие на ада.
Нолан срита парчетата от вазата в единия ъгъл на стаята и побърза да скрие в бюфета кристалната захарница, която бе купил на търг преди няколко седмици, защото предчувствуваше, че и тя ще последва същата участ като тази бедната ваза. Тази жена бе същински ураган, който дори Бог не би успял да въз спре, камо ли бедния, хилав Нолан, който се бореше всеки ден за оцеляването си, споделяйки поглед с тази стихия.
- Миличка, успокой се, икономката ще ти направи чай и всичко ще бъде наред. - добре, че беше проклетия опият в чая, та Мелпомена от време на време се кротваше, дори му позволяваше волности, даже благодарения на тази билка, дадена му от една знахарка, или по-скоро хипарка, двамата с демонката напоследък се усамотяваха в спалнята доста честичко.
- Виж, ако си напрегната, можем отново да ти запишем час при психолога, когото посещаваше миналата година, много добре ти влияеше...преди да решиш да му нанесеш зверски побой, за дето те нарече "неуравновесена". Ако се държиш добре може отново да те приеме за пациентка. - о, небеса, надяваше се в най-скоро време неговия екип от компютърни гении да измъдри най-сетне проклетия чип, който да завре в мозъка на изтрещялата си жена, за да може семейния живот най-сетне да потръгне.
- Искаш ли да излезем, за да ти купя някое ново бижу?

- Психологът ? - повтори объркано след като изслуша всичките изредени глупости от чая до бижутата. Ах, как мразеше да я подкупва така. Парите му бяха най - малкото заради, което тя прие предложението му за брак. Клетникът все още не бе осъзнал, че е единственият глупак, който можеше да я търпи. - И ти ли ме мислиш за неуравновесена , скъпи ми съпруже ? - процеди през зъби... Смехът й се разнесе наоколо след кратка пауза. Нападаше го за пълни глупости. Хубаво бе, че в крайна сметка успяваше да го осъзнае. Глупаво момиче !
Напусна стаята с гордо вдигната глава отправяйки се право към кухнята, за да нареди на икономката да й приготви обичайният плодов чай. Разбира се, разбира се. Бе напълно наясно с опиатите , които Нолан добавяше с неясното съзнание, че я заблуждава.
- Ще пиеш чай с мен нали ? - дяволитата усмивка се бе възцарила на лицето й. Приближи се със ситни крачици до него и нежно целуна бузката му.
Понякога се държеше толкова детински. Радваше му се, сякаш бе ученичка в първи курс. Фактът, че бе много по - ниска от него често я изнервяше допълнително. В повечето случаи се катереше по него като малко дете без да съзнава, че може да го дразни. В крайна сметка не се и интересуваше от това. Както винаги трябваше да се докаже като пълен егоист мислещ единствено за своите нужди.
- Естер ! - провикна се с тънкото си гласче. - Приготви една чаша чай и за господина !

- Мисля, че си....очарователно изгубила контрол, но е сладко. - друг път.. По-скоро му се щеше да си изгради бомбоубежище някъде наблизо, за да може в случай на атака от нейна страна, която се случваше все по-често, особено в дните, когато Нолан дръзнеше да не напусне имението си, заради трафика, мързела или други независещи от него причини, с които не можеше да се пребори.
Често се успокояваше с мисълта, че всички жени бяха в подобно настроение веднъж месечно. И неговата също, но уви, агресията й траеше трийсет дни.
- Разбира се, скъпа, ще ти правя компания, но ще се наложи да побързам, очакват ме в офиса... - погледът й все повече започваше да заприличва на онзи на бик по време на корида и той замлъкна, попарен от гнева, проблясващ в шоколадовите й очи, затова побърза да добави... -..но ще си позволя мъничко да закъснея.
Бе забравил нейните ласки, защото единственото, което получаваше бяха редовни замеряния с всеобразни предмети от бита. Целувките й го накараха да се усмихне и той придърпа немирницата в скута си съвсем леко и обви ръце около фината й, женствена талия.
Прислужницата се дотътри с поднос, на който се мъдреха две чаши чай и чинийка бисквити, изсумтя нещо, което много напомняше на думата "Заповядайте!", след което чевръсто се врътна и побърза да напусне стаята.
- Ще ме наградиш ли за дето съм добър и предан съпруг, цвете мое? - въпросът бе риторичен, единственият приз, който Мелпомена щеше да му връчи бе поредната свада в петък вечер, малко преди обичайната му среща с момчетата в казиното.

Нежно прокара показалеца си по врата му. Внимаваше да не нарани фината му човешка кожа.По принцип не се стараеше толкова и съвсем не се страхуваше да му причини каквато й да е болка. Усмихна се и също толкова нежно допря устни до неговите.
- Ти ? Предан ? - подсмихна се. Рязко извърна главата му назад, за да може да вкуси от нереално сладникавата му плът. Ситните целувки се посипаха по врата и шията му. - Зависи от това колко ще си позволиш да закъснееш, скъпи.. - прошепна примамливо в ухото му, ясно съзнавайки, че той едва ли щеше да остане повече от тридесет минути. Винаги бързаше за някъде, което пък водеше до непрестанните спречквания по между им. Също така допринасяше за неморалната ревност на Мел.
Моментът, в който икономката пристъпи с малкото си сребърно подносче в ръка, Мелпомена скочи от съпруга си търпеливо изчаквайки бързото изнизване на госпожата. Лакомо грабна чашата с чай набутвайки я в ръцете на Рос. Тоя пълен безделник щеше да опита от собствената си отрова,. Не че бе кой знае какво, разбира се.
- Хайде , скъпи. Опитай. - настоя след като забеляза как оглеждаше чашите като уплашен заек , чудейки се коя да избере. с лека усмивка отново се настани в скута му и, вече държейки другата чаена чашка. Отпи глътка. Започваше да се замисля какво ли бе сложила в чая тоя път.Беше силно развълнувана от очакването моментът на изненадата. Всъщност не бе абсолютно сигурна, че в действителност имаше нещо по - различно точно в този чай, но силно й се искаше да греши.