Някъде, преди много много време.

Макар да беше вампир, можеше да усети хладния вятър, който минаваше през нея, като през невидима стена. Не си спомняше от колко точно време крачеше и дори не се замисляше къде отива. Косата й се спускаше на златни вълни и играеше умело с вятъра. Сините й очи просто гледаха пътя, без да го анализират или да го опознават. Сравнително скоро беше станала вампир. Не знаеше къде е сестра ѝ, а пред очите на Ана още се появяваше кървавото селце, което беше оставил след себе си нейният създател. Приятели и познати -всички бяха мъртви. Знаеше, че Алекс е жива, защото не намери тялото ѝ там и защото самата Алекс липсваше от седмици. Понеже бяха близначки, Ана винаги знаеше и усещаше ако има нещо нередно с по-голямата ѝ сестра, но след като всичко беше спокойно, вампирката изключи едно нещо от листът с притеснения. Бяха минали 100 години от тогава, преди отново да попадне на също толкова окървавено селце.
От дни просто вървеше, хранеше се с кръвта на животни, изгубена и в буквалния, и в преносния смисъл. Пред нея изникна малко езеро, което беше обградено с дървета и мрак. Слухът й долавяше само жуженето на насекомите и от време на време прелетът на някоя птица. Наведе се над брега и се огледа в мътното отражение. Носеше същите дрехи, пропити с кръв (дори и нейна, защото имаше схватка с друг вампир). Косата ѝ беше разрошена от вятъра, а лицето ѝ беше загубило онази лека руменина около бузите. И преди Ана си беше бледа. По-бледата от двете сестри, но сега изглеждаше дори още по-зле. Но във всичко това имаше и красота, помисли си, макар никога да не беше целяла да бъде горделива или самоуверена.
Седна и въздъхна. Непрогледния мрак обгръщаше цялото място и го караше да изглежда мъртво или по-скоро замръзнало във времето. Така се чувстваше и Ана. В началото на своя живот като вампир, тя не осъзнаваше напълно факта, че хората ще умират от старост, а тя ще е все така млада. Едва когато го видя с очите си и осъзна истината за това проклятие, което ѝ беше натресено на сила. Странното в случая беше,че не усети нещо да не е наред с Алекс, което означаваше, че още е жива и е вампир и вероятно е превърната доброволно.
И тогава нещо я изкара от нейните носталгични мисли за отминалия ѝ живот. Чу шум, различен от този, присъщ за гориста местност, като тази. Ана се изправи мигновено и започна трескаво да се оглежда. Знаеше, че ако сърцето ѝ можеше да бие, щеше да е с максималната скорост, на която е способно. Направи няколко крачки към мястото, от където дойде шумът и замръзна. Пред нея се появи (или поне е стоял там незабелязано) мъж. Можеше да усети, че не е човек от доста голямо разстояние, но пък не беше и вампир. Нещо различно в присъствието му я накара да разшири очи и да го погледне предпазливо.
-Какво си ти.. -Отвърна, без да се замисля, дали наистина това трябваше да е началото на един разговор. В моментите на несигурност, Ана винаги се държеше рязко и дори понякога грубо, но без да го осъзнава.
Лекият вятър продължаваше да се прокрадва между дърветата и да играе с косата ѝ, докато тя го гледаше и очакваше неговия отговор.

[You must be registered and logged in to see this image.]

Беше късно лято. Есента започваше да надделява и горещите дни бяха към своя край. Вече нощите не бяха задушни и безсънни, превръщаха се в прохладни и свежи. Алек обичаше това време на годината. Можеше да се радва на слънцето през деня и на вятъра през тъмната нощ. От дни вървеше сам по безлюдния черен път, който продължаваше да се вие пред него. Щом намереше някоя красива поляна, той сядаше и почиваше на нея. Понякога дори се оставяше на съня да го улови, но никога не можеше да заспи дълбоко. Сетивата му бяха опънати като струни на китара, долавяше всичко на няколко километра от тук. Бе тръгнал да търси сестра си Каси, бе дочул, че е някъде наблизо, но вече започваше да се съмнява в това. За да издържа повече през деня, той се хранеше с кръв, отдаваше се на вампирската страна в себе си и оставяше звяра в него да царува. Сякаш бе лъв, имащ собствено място, над което властва в природата.
Александър не бе срещал никой от дни, поддържаше се с животинска кръв, но дори тя не му даваше нужните сили, за да се засити добре. Дори правеше положението му по-зле. Караше го да жадува още и още, жаждата го завладяваше и се губеше контрол над себе си.
Флеминг вървеше бавно, влачеше мързеливо краката си по прашната улица и отпиваше жадно вода от малкото шише, което носеше в ръката си. Облиза влажните си устни, въздъхна тежко и погледна с радост към езерото, което се намираше на няколко метра от него. Присви леко очите си, забелязвайки русокоската там и се подсмихна дяволито. Приближи се тихо, остави лекия вятър да прикрие следите от идването му и остана безмълвен зад гърба й, едва на няколко крачки разстояние. Наблюдаваше отражението й във водата и не можеше да отрече, че бе красива. Долови аромата на засъхналата кръв по дрехите й и поклати някак доволно глава.
Когато сините й ириси се спряха в неговите, Алек продължи да мълчи. Сякаш караше обстановката да се нагорещява, да бълват невидими искри между тях. Пристъпи напред, а после се усмихна лукаво. Беше любопитна точно както всички останали, които завършваха мъртви след като са получили отговор на въпроса си. Онзи същия, който тя му бе задала и очакваше отговора му.
- Нещо много по-силно и трудно за убиване от Вас, госпожице.
Отвърна нехайно той, повдигнал рамене, а по красивото му лице изгря усмивка, която изви устните му в краищата, карайки трапчинките му да излязат на яве и да му придадат вид на малко момче. В очите му се появи блясък, който отдавна си бе отишъл. Забавляваше се, да точно това правеше. Радваше се, че след дългите самотни дни, най-накрая бе намерил компания и някой, с който да поговори.
- Е, ще бъдете ли така добра да ми се представите?
Алек повдигна самодоволно вежди, подтикна я сама да хване ръката му, която бе пресегната към нея и зачака дланта й да се долепи до неговата. Гледаше я с очарование, усмихваше се, а сините му ириси следяха нейните, сякаш бе хищник, дебнещ своята плячка.

Не получи точен отговор, което сякаш засили нейното любопитство. Ана мразеше да не знае дадено нещо; семейната черта, която се беше засилила след превръщането. Можеше да усети силата му, дори на известно разстояние; беше като да усетиш как въздуха се сгъстява около някого. Точно такова силно усещане имаше Ана, но подтисна тези мисли и продължи да гледа любопитно; обмисляше дали да каже истинското си име или да измисли ново. И без това през годините името ставаше нещо субективно. Не можеш да останеш с едно и също през цялото време, след като хората умираха и се раждаха нови, а при теб не настъпваше никаква промяна. И все пак реши да не се спотайва и да лъже, а просто да каже истината.
-Казвам се Ана. -Отвърна бавно, поемайки ръката на непознатия. Това сякаш потвърди нейните съмнения, че наистина беше доста по-силен от нея. За момент дори се почувства нищожно слаба, но след това си спомни, че никога не се съжаляваше, дори ситуацията да бе много окаяна. Вдигна гордо глава, по своя собствен начин, който подчертаваше колко дребна и ниска е, в сравнение с него. Като начало Ана си беше миньонче, винаги трябваше да вдига глава, когато говори с някого. -Кажете ми какво сте..
Осъзнаваше, че да настоява бе много глупав подход. Можеше и да загуби живота си в името на любопитството, но на този етап това беше по-силно от нея. Оглеждайки чистите му дрехи, Ана се почувства като истинска мърлячка. Някога красивата рокля в син цвят (която подчертаваше изумително сините ѝ очи), сега представляваше изпокъсан плат, напоен с огромни червени петна. Минаваше през много села в идните дни, но все още си нямаше вяра , че може да общува с хора, без да ги нарани. Нямаше и никакви монети, с които да си купи каквото и да било. От дълго време тя просто кръстосваше улиците , далеч от хората, откраднала тази красива рокля преди няколко седмици.
-Трябва да знам. -Допълни по-скоро за да убеди себе си, от колкото него. Шестото ѝ чувство, че това не е добра идея направо крещеше в ушите ѝ да се обърне и да се опита да избяга, но краката на Ана не помръдваха и сантиметър от мястото си. Главата ѝ се беше наклонила на една страна, оставяйки лявата част от лицето ѝ скрито под сянка. -А и .. какво е вашето име?
Толкова много въпроси обикновено не бяха типични за Ана, но на този етап и самата тя не знаеше кое е типично за новото ѝ аз. Макар да бяха минали около 100 години от нейното превръщане, тя все още не можеше да свикне с увеличеното ниво на емоциите, чувствата и на сетивата си. Дори и с бързото предвижване. Именно за това русокосата бе избрала просто да странства пеша-бавно и необезпокоявано от останалите. Чувстваше прилив на енергия след всяко хранене, но жаждата беше направо непоносима. Всичко това беше неконтролируемо за синеоката, която и без това не харесваше (и никога не е искала) своята промяна.
Непознатият представляваше нещо ново за Ана. Не знаеше дали се страхува, но за момента нямаше поводи за паника. Дали ако нещо се обърка, тя щеше да успее да избяга? Щеше ли да се скрие добре, докато опасността премине? А дали той щеше да я намери и после да я убие? И ако щеше да я убива, щеше ли да я измъчва преди това? Ана винаги бе предпочитала да умре безболезнено, възможно най-бързо. Не знаеше дали има предел за болката, на който тя можеше да издържи, но не искаше и да опитва. Искаше просто отговор на своите въпроси и след това, ако той ѝ позволи, да продължи по пътя си, без да се налага да бяга. Човешката Ана беше много самоуверена и нямаше дори да си помисли за бягство, но вампирското в Ана бе по-разумно и я караше да сдържа емоциите си и да подбира внимателно думите си.
Стоеше пред него, очаквайки своите отговори, които можеха и никога да не дойдат. Но не страх, а все още любопитство се беше загнездило в нейната душа.

Ана гледаше очите му, като беше опитала да прикрие страха си и да покаже онази твърда страна, която беше най-силното нещо в характера ѝ. Сведе поглед, като направи крачка назад , опитвайки се да поеме въздух. Чувстваше се притисната от силната му енергия, с която още не беше свикнала. Направи малък кръг, заставайки пред езерото. Всичко ѝ казваше да крещи и да бяга на другата страна, но тя просто се подчиняваше на любопитството да разбере какво е. Граничеше с все още детинското в нея -превърната едва на 18, тя нямаше време да порасне по бавния и здравословен начин, което я караше да изглежда като дете пред всички.
Обърна се към него отново, а сините ѝ очи го наблюдаваха внимателно, все още предпазливо.
-Обичам да знам всичко. -Отвърна простичко и сякаш с всяка секунда се чувстваше все по-сигурна в себе си. Не знаеше на какво се дължи-може би на разстояние от него се чувстваше по-свободна да бъде себе си? Сякаш не усещаше чак толкова силата му, което ѝ действаше успокояващо. -Няма да кажа на никого. Вероятно няма да оцелея до края на този век, така че не е нужно да се притесняваш.
Вдигна рамене, без да показва че тази мисъл означаваше нещо кой знае какво за нея. Реално се страхуваше -не знаеше какво е смъртта. Това да се превърнеш във вампир не беше точно същинското умиране, което е предназначено за всеки един човек. Но пък гледаше реалистично на нещата. Не беше силна, дори сега трудно оцеляваше (и ставаше все по-трудно). Или щеше да умре при битка (което тя предпочиташе) или щеше да умре от жажда за кръв.
Обърна се отново към езерото и отмести кичур от лицето си. Луната беше красива, което ѝ напомни за човеците, които се превръщаха в зверове. Нали именно такъв беше убил брат ѝ, докато беше човек. Лично тя все още не беше виждала на живо такова същество и не знаеше дали да бъде благодарна за това. От една страна не искаше да пострада, но от друга отново това любопитство към всичко ново я теглеше към непознатото.
-Знам само, че не си вампир. Не си нещо обикновено, защото дори и малки вампири, като мен, могат да усещат и разграничават. Аз.. мога да присвоявам; да отнемам дарби.. Една от тези, които вече имам е.. именно да различавам аурите, а ти си нещо мощно. -Думите ѝ звучаха сигурно и стабилно, макар самата тя да не се чувстваше в най-добрата си и стабилна форма. Обърна се и вдигна поглед към него, слагайки нормалното си изражение на момиче, което не позволява на някой друг да я прави за смях. Ако трябваше да е честна, беше отворена за нови приятелства, но не знаеше дори как да бъде покрай някого, защото твърде дълго време бе прекарала сама. Не беше наясно какво се случваше из градчетата, не беше наясно какви теми за разговор да подхване, освен скучното ѝ ежедневие.
Направи няколко крачки отново към водата и пристъпи навътре, докато водата не стигна малко над глезените ѝ. Наведе се и прокара ръка по водата бавно, използвайки дарбата си да прави малки фигури. Приличаше на дете, което си нямаше и представа в какъв опасен свят живее.
Чу се вой, не много далечен, което накара синеоката да вдигне поглед. Изправи се, като прекара ръка през русата си коса, която сега имаше дори и сребристи отблясъци,заради лунната светлина.
-Върколаци. -Ахна Ана, като излезе на сушата. Лек вятър сякаш потвърди това, донасяйки типичната за върколаци миризма -на мокро куче. Можеше да усети далечните аури, крещящи "вълк" или "животно". Първата ѝ среща с подобни същества заплашваше да я свари твърде неподготвена. Знаеше, че едно ухапване убива. Само едно ухапване.

Почувства се глупаво, но нямаше как да възрази на толкова строг тон, изпълнен с непоколебимост. Отстъпи няколко крачки назад, без да откъсва поглед от мястото, което щеше да се превърне в бойно поле. Беше на метри от там, скрита зад дърво, тъй като не можеше да се насили да избяга по-далеч. Този път притеснена, макар и за силното същество. Успя да различи три фигури, изскочили сякаш от нищото. Огромните вълчи фигури имаха кръвожадни очи; нямаше нищо човешко в тях, което може би Ана трябваше да очаква. Правеше тихи крачки, без да се приближава -просто обикаляше , опитвайки се да се слее със сенките.
Знаеше, че вълкът в средата се готви да нападне, но си наложи да стои мирно и да не прави глупости. Знаеше, че ухапване можеше да ѝ струва живота. Дори и като вампир, Ана не би си позволила да загуби живота си, след като едва сега за нея бе започнал.
Но плановете ѝ никога не бяха перфектни; съдбата никога не беше на нейна страна и тази нощ бе поредното доказателство. Синеоката усети още две аури, идващи зад гърба ѝ.  Искаше ѝ се да вярва, че са твърде далеч, за да има време да избяга или поне да се опита, но вампирския ѝ усет я накара да осъзнае, че имаше най-много 10 метра между нея и още два чифта кръвожадни очи. Обърна се бавно и внимателно, докато големите ѝ сини очи не се спряха на двата сивкави вълка. Направи крачка назад; като инстинкт зъбите ѝ се появиха, сякаш за да ѝ вдъхнат фалшива увереност. Обърна се и побягна с бързината на вампир, но не се минаха и 50 метра, когато нещо я събори на земята. Огромна муцуна с големи и ръмжащи зъби се беше озовала срещу лицето на Ана. Същите тези зъби се впиха във врата ѝ секунда по-късно, което я накара да извика от болка. Можеше да подуши мириса на собствената си кръв (от което щеше да ѝ прилошее, ако беше човек), примесена с мириса на мокро куче.
Ана бързо се окопити и се опита да хване огромната глава на вълка и да го избута. С малко усилие, успя да го изхвърли от себе си, без да е сигурна къде точно падна съществото. След няколко секунди осъзна, че върколака беше паднал в нещо подобно на яма. Вторият вълк, от когото бягаше също беше изчезнал. Обърна се към силното същество, около което лежаха телата на мъртвите вълци. Ана се подпря на дървото.
Усещаше пулсиращата болка във врата си. Докосна раната си и осъзна, че се беше случило онова, което тя не искаше да ѝ се случи..
-Не..-Прошепна тихо; устните ѝ трепереха, осъзнавайки какво щеше да се случи с нея. Щеше да умре, щеше да умре без да бъде вампира или дори човека, който иска да бъде.  -Не..Не, не..
Усещаше как и идеше да изкрещи; защо всичко се случваше против нейната воля? Усещаше как гласът ѝ започваше да ѝ изневерява и да се превръща просто в неизречени думи. Безгласни отрицания, които нямаше да променят това, че Ана беше ухапана от върколак, докато бягаше като страхливка. Не знаеше кое от двете неща я караше да иска да крещи. Усети как се свличаше до дървото; лицето ѝ беше замръзнало в ужасена маска.

Той изричаше думи, но мозъкът на Ана отказваше да ги асимилира. Ирисите ѝ бяха разширени и макар да гледаше лицето му, не чуваше какво казва. Умът ѝ бе блокирал , а тя трескаво се опитваше да се освободи от тази паника. Отдръпна ръката ѝ, а тя не се възпротиви. Не знаеше, дали казва заклинание или нещо подобно, но можеше да усети как раната започна да се затваря. В началото усети болка, а после всичко утихна плавно. Александър Флеминг я беше спасил от смъртта.
Затвори очи за момент, сякаш за да успее да възвърне самообладанието си. Когато ги отвори, затърси неговите, а устните ѝ се извиха в лека усмивка. Усмивка, в която се процеждаше благодарност. Дължеше му живота си, а тя не му беше никаква. Просто една от многото, превърнати във вампир. Странница, пресичаща пътя му. Можеше да я отмине, можеше дори да не говори с нея; сега тя щеше да бъде разкъсана от всички тези ужасни същества. Не знаеше как да се бие. Не знаеше как да се защитава. Целият този свят бе нов и непознат за Ана.
-Ти спаси живота ми. -Каза тихо, търсейки думи, с които да продължи. -Спаси ме, а не беше длъжен да го правиш. Дължа ти живота си. Не знам дали изобщо ще мога да ти се отблагодаря за това. Не съм силна, за да направя същото за теб. Дори не можах да се опазя.
Сведе поглед, опитвайки се да скрие горчивината в сърцето си. Синеоката беше борец като човек. Ана рядко приемаше поражение като човек. Можеше да борави с оръжия не по-зле от момчетата; бе страшно добра с лъка, но правилата да си свръхестествено същество бяха съвсем различни. Ако си вампир на 100 години, то всеки над твоята възраст можеше спокойно да те победи в схватка. Не понасяше зависимостта към тези природни закони. Тази вечер бе загубила от върколак. Ако Алек не бе тук, тя ясно осъзнаваше, че след ден или два щеше да умре в агония. Нейния кошмар.
Вдигна поглед отново, като този път сините ѝ очи грееха.
-Ако не друго, поне мога да се закълна, че винаги ще съм на твое разположение. -Отвърна бавно и малко по-живо. Очите ѝ бяха влажни заради малки и чисти сълзи, които тя не пускаше да излязат на повърхността. Не знаеше дори защо е възможно вампирите да плачат, но бе факт. Сините ѝ очи, подобни на високи небеса с буреносни облаци, сега светеха и придаваха сребрист оттенък. Една непокорна сълза на щастие се спусна и бързо си проправи път по лявата буза на блондинката. Игрите на сенки, примесени със слаба светлина, сякаш караха лицето на Ана да изглежда още по-бледо, но не скриваха извивката на устните ѝ в лека и фина усмивка.
Изправи се бавно , отново хвърляйки поглед на нейните дрехи, а след това и на неговите. Сега и двамата бяха в кръв, което по детински я накара да се изкикоти.
-Може да не съм силна, но сега се чувствам по-добре. -Отвърна, посочвайки с поглед огромните петна по неговото облекло, които спокойно можеха да се конкурират с нейната някогашна много красива рокля. Искаше да се усмихва. Искаше живота ѝ винаги да е една голяма усмивка. Осъзна, че не иска да губи и една секунда в тъга, защото дори като голямо дете, все някога щеше да настъпи истинския край.

Смееше се, като малко дете. Не помнеше кога за последен път устните ѝ се бяха разширили до толкова голяма усмивка. Като дете обичаше да се върти на поляната и да се чувства свободна.Но да бъде във водата бе нещо различно. Ана беше повече от убедена, че ако можеше да изпитва студ, щеше да е замръзнала до мозъка на костите си. И все пак влезе. Макар да се движеше бързо, красивата ѝ рокля се движеше във водата като красив копринен воал, който се сливаше със синьото на езерото. Отстрани приличаше на някоя красива самодива, русалка. Легендите не спираха да говорят за такива. Косата на Ана се нави на още по-ситни къдрици, влажна в краищата. Само за един миг се беше озовала до него, очи в очи. Детската усмивка не слизаше от нейното бяло лице. За миг стана сериозна, уж поддадена на внезапно размишление, след което се приведе и напръска Алек с вода.
-Аз пък го мисля за много забавно. -Отвърна, като за пръв път беше себе си, без да бъде подвластна на страх, болка или нещо по-различно. Дори не мислеше за това, че той е силен и тя е длъжна да изпитва страхопочитание към него. Сега се чувстваше спокойна, щастлива и благодарна. На живота. На луната. На вятъра. На Александър.
Правеше кръгове във водата, плувайки по обикновения човешки начин. Обикаляше го и се кикотеше всеки път, когато отново започнеше да го пръска невинно с вода. Облегна се до една скала, гледайки към него. Беше се качила така, че само краката ѝ докосваха водата.
-Макар да признавам състоянието си в битка за отчайващо, защо искаш да се грижиш за мен? -Попита, изстисквайки водата от косата си. Сините ѝ очи отново с любопитство търсеха своя отговор в неговите. -Тоест, предполагам , че си имаш и други проблеми. Само един некадърен вампир ти трябва за компания.
На лицето ѝ играеше по-умерена усмивка. Тя подчертаваше, че настроението на Ана не е спаднало, но наистина се нуждаеше от тези отговори по една или друга причина. В случая, блондинката просто не намираше логика някое силно същество, като Алек, да се интересува от живота на едно момиче от малко село , твърде далеч от тук. Обзалагаше се, че мнозина биха я убили или биха се опитали да се възползват от нея. Не, че Ана се смяташе за най-красивата като човек. Дори в момента самочувствието ѝ се градеше повече на вътрешни, от колкото на външни качества.
Краката на Ана бавно започнаха да се мърдат, образувайки кръгове във водата. Синеоката беше свалила погледа си от Александър и се беше загледала във водата, но все още очакваше той да проговори. Напомни си, че по-късно трябва да си намери някое малко животно, с което да се нахрани и да утоли леко запарващата гърлото ѝ жажда. За момента си беше като лек гърлобол, почти незабележим, дори и за вампир. И все пак Ана винаги знаеше и усещаше промяната в състоянието си. Облегна се назад. Виждаше красивите звезди и мрачното небе . Чудеше се какво има отвъд тази красота. Много въпроси изпълваха нейното съзнание. Ана бе мечтателка, човек на изкуството. Да се взира и да улавя красивото бе в кръвта ѝ. Тя вече беше уловила -вампирите са красиви. Александър -все още мистериозен за нея.

Споменавайки Алекс, лицето на Ана посърна и придоби първоначално объркан вид. Не беше срещала някого, който да познава близначката ѝ от години насам. Следващата емоция, изписана на лицето ѝ беше лек гняв. Сто процента знаеше, че всеки, познавайки първо Алекс , винаги сравняваше Ана с нея. Не доумяваше и защо Александър не беше споменал до сега, че знае нещо. Синеоката търсеше от 70 години сестра си, въпреки, че имаше много причини да ѝ е ядосана. Вирна глава, като изтри всякаква емоция от лицето си, както правеше, когато бе човек.
-Очевидно си се запознал с по-голямата близначка. -Отвърна, като по незнайна причина в гласът ѝ се прокрадна нотка на тъга. Нямаше как да забрави, че като деца двете бяха много близки, но после тя просто изчезна, оставяйки Ана сама с родители, които не се интересуваха от никой, освен от себе си. Докато бяха двете, успяваха да се справят, да си намерят храна, защото две е винаги повече от едно. Но след като Алекс замина, Ана прекара 8 ужасни години. Беше на 10, когато разбра, че Алекс просто си е отишла. Сама премина и през ужасната загуба на брат им. Минаваха нощи и дни , имаше и такива , в които Ана не беше слагала и залък в устата си. Но не мислеше за това, а се чудеше какво е накарало нейната по-голяма сестра просто да избяга, без да поиска и Ана да дойде с нея. След превръщането си, Ана прекара 70 години, през които не спираше да я търси, но усещаше,че Алекс просто не искаше да бъде намерена. Опитваше се да се справи сама, но просто се отчайваше, както се бе отчаяла и тази вечер от своето положение в битка.
-И очевидно не ти е споменала, че има сестра или поне не ти е казала, че съм жива. -Добави, като седна с гръб към Александър, продължавайки да впива поглед в бездънното небе. На моменти чувстваше живота си точно такъв. Падаше в бездна, но никога не достигаше края, което бе дори по-лошо, от колкото да падне. Самото чувство, че падаш, летиш устремено надолу всъщност беше страшната част.
Не би се изненадала, ако Алекс не беше казала нищо за своето семейство. Беше приемливо да се срамува от майка си и баща си, но от Ана? Объркването ѝ трая само миг, след което реши просто да не се замисля за това. Мърдаше крака, за да наблюдава малките кръгове във водата. Дори можеше да се закълне, че видя проблясването на риба. Остави кичурите коса да се спускат, движени от вятъра.
-И се обзалагам, че както всички други, ме сравняваш с нея. -Вдигна рамене. Бе ѝ омръзнало да се сърди на хората за това. Бе ѝ омръзнало да повтаря, че е отделен човек и личност. Че не беше справедливо това, което всички правеха, когато познават близнаци. Знаеше, че от двете тя бе по-наивната, по-голямото дете. Тази, която винаги се оставяше на чувствата да я водят и почти никога не премисляше ситуациите, пред които се изправя. Можеше да усети как сините ѝ очи се бяха изпълнили с тъжни буреносни облаци, напълнени с дъжд, който заплашваше да се спусне по бузите ѝ. Ана упорито подтисна това, и просто се излегна отново назад, търсейки фигури, направени от звезди; нещото, което често правеше като малко дете. Преди живота ѝ да стане толкова труден и объркан. Преди да остане сама и да стане вампир.

Ана отмести поглед, като слезе от скалата и доплува до брега. Изстискваше косата си, докато от очите ѝ падаха сълзи, макар тя изобщо да не искаше да го показва. Не знаеше на кое по-напред да се ядоса: че Алекс беше добре и не я бе потърсила или че това беше поне 10 път, в който чуваше, че няма такава, като Алекс.
-Разбира се, че няма такава, като сестра ми. -Говореше тихо, за да не позволи на гласа си да трепери или да издаде по някакъв начин, че е разстроена. Стоеше с гръб към скалата, докато започваше да изстисква водата и от роклята си. Червените петна се бяха отмили и приличаше малко повече на красивия тоалет, като в началото, когато успя да я вземе, за да има какво да носи. -Тя е специална, всички винаги я харесват. Всички винаги срещат Алекс, а после..после казват, че аз им напомням за нея. Нито един човек не ми каза обратното.
Сложи ръце пред лицето си за момент. Опитваше се да поеме контрол над всичките си емоции, което беше трудно, имайки предвид колко много неща се бяха случили от 100 години насам и нямаше с кого да говори за това.
-Да, тя може и да е страхотна, но .. хей, и аз мога да съм! А никой не го забелязва. Родена съм като сянка и такава ще си остана. Дори да направя нещо, винаги всеки ще гледа как го е правела Алекс преди.. Аз , не издържам повече да бъда нейно копие. Да се чувствам така.
Можеше да усети как гласът ѝ започваше да ѝ изневерява бавно и да се превръща в по-накъсан шепот. Вълнистата ѝ коса се спускаше на ситни мокри вълни. Виждаше се колко дълга бе реално-стигаща почти до кръста на дребното момиче. Резките движения на ръцете ѝ , докато изстискваше едната част на дантелата на роклята, започваха да стават все по-непохватни. Мислите ѝ препускаха бясно над всеки един спомен, но не се застояваха на никой. Можеше да види как живота ѝ преминаваше на прожектор в едно кътче на нейното съзнание. Чудеше се, какво ли щеше да се случи, ако беше мъртва и тези 100 години просто не биха могли да бъдат реални. Чудеше се дали в очите на хората не приличаше на малката ревнива сестра, завиждаща за вниманието , което получава по-голямата. На друг етап, тя щеше да се опита да опровергае това твърдение, но в момента не искаше да доказва нищо на никого. Още от малка бе прекарала доста време в опити да се хареса на околните и отново главите им бяха отвърнати от нея. И като голяма, ситуацията не се променяше. Мислеше си дали бе добра идея Александър да я излекува и да ѝ подари живот, който тя нямаше идея какво да прави. А можеше просто да умре -нямаше да се налага да рони сълзи или да мисли за каквото и да било.
След като се опита да направи всичко възможно да придаде на роклята си малко по-сух вид, тя просто отметна коса на една страна, сядайки по-далеч, под едното дърво. Мълчеше, защото знаеше, че това е единствения начин сълзите ѝ да спрат. Устните ѝ бяха толкова силно притиснати, че усещаше, как собствените ѝ зъби можеха да ѝ направят рана. Очите ѝ бяха необичайно дълбоки и тъмни-като две бездни на тъгата.

Сви устни и слушаше крещенето му в лицето ѝ, без да потрепне. Хвана ръката си и я разтри , неради болка, а заради изненада. Слушаше думите му, без да отделя очи от неговите, върнала каменното си и непроницаемо лице. Та как можеше той да разбере? Не носеше чуждо лице и заради силата му на дали би позволил сам на себе си да остане в нечия сянка. А и, разбира се, сто процента познаваше Алекс и щеше да я защити. Не се изненадваше на реакцията му, а просто продължаваше да слуша и да мълчи. Нямаше следа от сълзите, които се стичаха до преди миг. Съжали, че изобщо си беше позволила да покаже на някого как плаче. Дори като човек гледаше да е сама, когато се натъжи, без да се налага да се пречка на останалите и да отговаря на чуждите въпроси или очаквания.
Когато той спря да говори, тя просто продължително се взря в него и отново седна, обръщайки поглед към гората. Устните ѝ бяха отпуснати, лицето -безизразно, а ръцете -отпуснати на колената ѝ. Леки лъчи от луната преминаваха покрай долната част на лицето ѝ, превръщайки кожата ѝ в почти снежно -бяла. Застинала, тя приличаше на камък, който криеше в себе си толкова много, което искаше да покаже на света. Имаше идеи, имаше мечти. Беше малко дете, когато стана вампир и това не ѝ даде възможност на порасне. За някои 18 е пълнолетие, но истината беше, че децата си оставаха деца, докато не поискат сами да имат семейство. Ана помнеше как за една вечер на изнасилване и превръщане, тя трябваше да се научи просто да бъде ако не друго -то поне вампир, който няма да умре от жажда. И все още искаше толкова много неща -да рисува, да може да обиколи света спокойно, да намери някой, който щеше да я обича поне мъничко.
Поклати глава, запленена от собствените си мисли, но не казваше нищо на глас. Не знаеше и дали изобщо може да каже нещо на глас, без после да се почувства като глупачка. Бе се показала като ревнивата сестра и нищо чудно, че не можеше дори да завърже просто приятелство.
-Разбрах. -Отвърна тихо, без никаква емоция, колкото наистина да покаже, че го е чула. Гледаше две птици на съседното дърво. Птици с малки; семейство. Подкрепа. Радост. Щастие. Няколко простички думи, означаващи толкова много, защото не всеки ги притежаваше.
Закле се никога повече да не плаче пред някой друг отново. Закле се просто да слуша, но не и да се впуска в обяснения за онова, което нейното око виждаше. Докосна отново ръката си, свеждайки поглед към леките лунички, които все още беше запазила. От малка имаше лунички по ръцете, изглеждаше още повече като дете, което винаги я караше да се муси и да иска да пораства по-бързо. Прокара ръка и по родилния си белег във формата на полумесец. Просто мълчеше и мислеше. Не знаеше дали трябва и да го погледне, за да бъде казаното по-достоверно. Че тя е разбрала. И тя наистина беше. Но не разбираше много други неща. Облегна глава назад, затваряйки за момент очи.
-Схванах какво имаш предвид ..-Добави тихо, почти безгласно.

Слушаше думите , докато сините ѝ очи обхождаха всеки сантиметър от лицето му. До някъде се беше почувствала по-добре след тези думи. Искаше да види света. Всяко едно малко и красиво градче със своите особености. Според Ана, в различните градове все едно стъпваш в различни светове, всеки от които със своите малки правила и хора. Искаше да избяга от своето сиво ежедневие. Поради тези причини Ана се усети, че кимна по-бързо , от колкото беше планирала. Не можеше да скрие собствения си ентусиазъм относно това, което я накара да се откаже дори да опитва да се прави на незаинтересована.
-Знаеш ли, ти си първия човек, който има поне някаква вяра в мен. -Започна Ана, докато вдигаше сините си очи към смесеното с множество звезди, небе. -И ще бъда щастлива, ако ти си ми ментор, защото си нямам на идея какво точно трябва да правя с живота си.
Можеше да усети връхлитащите я мисли. Какво ли щеше да е нейното обучение? Щеше ли да се наложи после да затвърди какво е научила върху няколко върколака? От къде щеше да си набави нови рокли? Кога всъщност щеше да започне това обучение. Въпроси на които или беше твърде рано да отговори, или просто нямаше отговор. Поне беше успяла да изчисти кръвта от сегашното си облекло, което я караше да се почувства малко по-чиста.
Въздъхна тихо; не беше сигурна защо по-точно. Намести се по-удобно, слагайки глава на рамото на Александър и затваряйки очи. Не беше заради умората, която чувстваше, нито пък за някакви по-възвишени цели. Просто се радваше да има някого наоколо; приятел, с когото да може да говори за всичко.
-Още веднъж ти благодаря за онова, което направи. И за всичко, което ще направиш и за в бъдеще. Ще се постарая да не те разочаровам никога и да се уча бързо на всичко, което ще ми покажеш.
Гласът ѝ беше мек и изпълнен с искрена благодарност и почитание, което всички изпитваха към своите ментори и водачи в живота. Лоялност и вярност. Вярност и доверие в неговите решения и бъдещи уроци. Всичко това за нея беше ново, но можеше да се закълне, че чувстваше всяко от тези неща. Не знаеше дали ще е най-добрата ученичка от всички, на които е бил ментор, но пък нищо не ѝ пречеше да опита да стане. Всеки обичаше да знае, че се справя по-добре от другите в неговата ситуация.
Не спеше, не можеше да се унесе, а просто бе затворила очи, слушайки всичко наоколо. Гората спеше и всяко едно живо същество бе в негова територия, освен нощните птици. Успя с доста усилие да материализира одеяло (все още не можеше да наложи контрол на всяка една присвоена дарба) , което се разстели около тях, като червена покривка от есенни листа. Не можеше да усеща студът както преди, но обожаваше чувството да е сгушена в топло одеяло на не толкова мекото си легло у дома. Обичаше усещането да е обвита в нещо, което я караше да се чувства защитена като малко дете. А и наистина трябваше да си признае, че почти да умреш днес си беше стряскащо; не помнеше кога за последен път беше спряла и се бе отдала на сън. Преди се страхуваше, че някой може да я убие докато спеше или да се опита да я измъчва.
Не знаеше дали се беше унесла, но вътрешния ѝ биологичен часовник подсказваше, че не бе минал повече от час. Все още се беше облегнала на Александър; започна да разтърква очи.
-Съжалявам, не планирах да.. да заспивам.

Сънуваше. Не знаеше от къде го знае, но просто го усещаше. А и познаваше отлично този сън, тъй като го сънуваше почти всеки път, с малки разлики. Беше в нейния дом. Малката и скромна къщичка, в която бе живяла цели 18 години. Сега на всеки вампир щяха да му се сторят като минути, но Ана все още усещаше значението на годините в правилния им смисъл, защото беше твърде млад вампир.
Мина бавно през стаята, където тя и Алекс се помещаваха като деца. Цареше мрак и тишина в цялата къща. Изпитваше онова чувство, което винаги те предупреждава, че нещо ще се случи, но го игнорира. Трябваше да огледа цялата къща. Излезе от тази стая и се насочи към кухнята. Минавайки покрай прозорците, тя изпита чувството, че трябва да излезе. Не знаеше защо, просто трябваше -такава бе посоката на нейния сън. И вън цареше също толкова непрогледен мрак. В началото всичко бе като в мъгла -виждаше само очертанията на близките къщи и кладенеца на площада. Тогава започна да вижда онова, което с години искаше да забрави. Виждаше кръв. Много кръв да облива почти всичко. Виждаше познати лица, които бяха застинали в ужасена гримаса. Отстъпи назад, но се блъзна в някого- нямаше как да не познае в кого. Беше вампирът , който я превърна. Не виждаше лицето му-беше като бяло петно, защото и реално не можеше да си го спомни. Дали защото той ѝ беше въздействал или защото страхът ѝ тогава беше прекалено голям, за да запомни каквито и да е черти? За миг премина през всичко онова, което беше преминала и на живо. Гаврите, мъченията , а след това и смъртта. Това беше най-ужасяващата за нея част. Земята под краката ѝ беше изчезнала и тя падаше. Не знаеше къде, не знаеше и с каква скорост, но падаше. Усещаше как въздухът се разцепва и нищо не спира нейното падане, а го ускорява. Крещеше, но реално не издаваше нито звук. Просто падаше.
Отвори очи. Зениците ѝ бяха разширени почти до невъзможното, а устните ѝ трепереха неспокойно. Не знаеше колко време беше минало и не помнеше кога бе заспала. Вълна на спокойствие я заля, когато напълно осъзна, че всичко е било просто един сън. Тя отново се намираше в гората до езерото, заедно с Александър. Странното същество, което я беше спасило и искаше да я обучи. Затвори очи за момент и издиша тихо, сякаш за да пречисти съзнанието си от гледките, които още караха бледата ѝ кожа да настръхва неприятно.
-Всеки път. -Прошепна на себе си вампирът. -Всеки път едно и също.
Мислеше си, че полудява. Не искаше да мисли за тези неща; защо нейното подсъзнание не искаше да ги забрави? Или да спре да се държи за тях, а да се опита да се съсредоточи върху нещо друго? Дори върху захапката на върколака би било по-приятно, от колкото към това. Закри лицето си с ръце. Чак след това осъзна  напълно, че още беше под одеялото, облегната на Александър. Нова вълна на облекчение я заля-тя беше в безопасност.
-Много време ли спах? -Попита. Огледа се и видя, че слънцето още не беше изгряло, но вероятно оставаше час до неговата поява. По груби сметки, този така ужасен сън беше траял около два часа.