Rose and Rosalie

Роуз не вярваше, че някога родното й място и Дмитрий всъщност ще й липсват. Може би всъщност не го беше забравила? Може би просто през цялото това време се е самозалъгвала, че вече не изпитва абсолютно нищо към него? Може би..

Девойката се беше усамотила на една от пейките в парка в центъра на града. В главата й изплуваха спомени от миналото, които до сега се опитваше да погребе дълбоко.

Тя си спомни всички мигове прекарани с Него. Нейната първа любов. Любов, след която тя остана смачкана и разбита на парченца. Искаше й се да върне времето назад, за да прекара още един миг с любимия си, но осъзнаваше, че това е невъзможно. Парещите й сълзи започнаха да се стичат по нежното й лице.

Роуз не очакваше в парка да се появят други хора, защото времето днес бе мрачно и дъждовно, но не след дълго наоколо започнаха да се запълват пейките, а други просто се разхождаха. Учудващо, явно сърдитото време не им пречеше.
Очите на момичето започнаха да преминават през различните хора, изучавайки ги, докато сълзите й не преставаха да се стичат.
Една позната девойка се приближи към Роуз. Всъщност въпросната девойка също се казваше Роуз. Тя беше вампир, а Роуз не беше от тези, които се сприятеляваха със свръхестествени същества. Нейната задача всъщност бе да премахва колкото се може повече от тях от лицето на Земята.

- Предполагам си права..

- Дойде да ми се присмиваш или от съжаление? Не ми е нужно ничие съжаление, нито пък съм в настроение за игрички, Роуз!

Розали не можа да не си помисли колко предвидливи са човешките същества. Каква друга реакция можеше да очаква един вампир от естествените си врагове ловците.
-Представи си, но нямам никакво намерение да ти се присмивам.

- Или може би заяждането с мен те кара да се чувстваш по-добре? Да не си пропуснала някоя плячка по време на лов?

- Леле, не знаех, че си толкова прозорлива! Точно това е причината, поради която съм разстроена.

- Защо не седнеш? Надявам се не се страхуваш от мен..
Може би не беше много разумно от нейна страна да се размотава с вампир и то точно когато не носи никакви оръжия в себе си, с които да се защити ако се наложи, но Роуз обичаше да рискува. Пък и какво можеше да й се случи сред толкова много хора? Вампирката едва ли би рискувала да се разкрие. Или поне на това се надяваше...

Роуз се подсмихна на реакцията на Роуз, но не й отвърна. Беше свикнала да я подценяват понеже бе дребничка и само на 19, но вътре в това, на пръв поглед крехко, тяло всъщност се криеше една доста силна и упорита личност, която малцина успяваха да опознаят.

- Любовна мъка, вина, разкаяние.. Чувства, които явно отдавна си забравила.

- На теб сигурно ти е изключително лесно.. Само с щракването на едно копче можеш да накараш всички човешки емоции, които си способна да изпитваш да се изпарят.

- Лесно ти е да го кажеш, ти имаш всичкото време на света.. освен ако не реша да те погна и теб.-довърши изречението си Роуз като се пошегува. Тя не беше от онези ловци, които вярваха, че всяко едно свръхестествено същество е зло и безчувствено и заслужава да умре. За сега Розали не й беше дала повод да я причисли към тази група.

- По свое желание ли се превърна?

- Ами давай, докато все още сама съм ти се поднесла на тепсия. - Всъщност Розали много държеше да запази тъмнокосата си главица непокътната на раменете си, но пък без никакъв проблем влезе в шеговития тон на Роуз.



- Хмм, да може да се доброволно, но имайки предвид, че в цялата история имаше замесен мъж, може да считаш, че съм била невменяема. Щом е замесено нещо мъжко, значи нещата не отиват на добре.

- Какво ли не правим заради тези мъже..-промълви Роуз и се замисли за нещата, които тя бе направила заради своя любим и колко жертви бе извършила. Макар и само на 19 тя бе преминала през прекалено много неща, най-вече падения.

- А какво се случи с него?-попита Роуз, но веднага след това съжали. Въпросите, които задаваше бяха прекалено лични, но девойката бе от любопитните индивиди и обичаше да задава въпроси, най-вече, за да опознае човека, който стои срещу нея. Може би това бе нещо като защитен механизъм, който й помагаше да разбере с кого се забърква и да се отдръпне преди да е станало прекалено късно.

-Напусна ме. Какво друго може да се очаква от един мъж - Розали вдигна рамене. За част от секундата и припомни повечето от изминалите събития. Част от тях още й довяваха болка, но тя отдавна беше свикнала да живее с нея.


- Ако и твоите сълзи са причинени от мъж, повярвай ми не си заслужава.

- Е, очевидно е голям глупак.-отвърна Роуз. Не познаваше добре събеседничката си, но за сега й се струваше мила, а и  явно го е обичала доста щом се е съгласила да се лиши от човешкия си живот заради него.

- Сигурна съм, че си права, но навярно ми е рано още, за да го осъзная..

- Поне срита ли му задника? Или скъпия му другар, намиращ се между краката му?-попита Роуз, опитвайки се да разведри обстановката.

- Не,но си го заслужаваше. На моменти даже съжалявам, че не съм го направила- засмя се Розали, въпреки, че повечето от спомените още й носеха голяма болка, но все пак Роуз правеше всичко възможно да разведри разговора и вампирката не искаше да проваля тези опити.



- След известно време ще осъзнаеш, че изобщо не трябва да ти пука. Както вече казах времето лекува всичко.