Преди доста години в Атланта, Джорджия

В слънчевия априлски следобед на 1861 година, Розали седеше на стъпалата на прохладната сенчеста верандата пред дома си, вперила взор в безграничната зелена шир. Новата зелена рокля на цветчета, ушита от десет метра ефирен муселин, се стелеше на вълни върху обръчите на кринолина и подхождаше чудесно на пантофките от зелен марокен, които баща й наскоро бе донесъл от Атланта. Но при цялата скромност на тоалета и на пригладените коси, прибрани под мрежичка на тила, и въпреки кротостта на малките бели ръце, отпуснати в скута, истинската й природа не можеше да остане скрита. Зелените очи придаваха на това лице със старателно изписана миловидност израз на своенравие и необуздана жизненост, напълно противоречащ на благопристойното й държане. Обноските й бяха наложени от нежните майчини напътствия и от по-строгото възпитание на бавачката; ала в очите напираше неподправената й същност. Същност на малка хищница, която не търпеше някой да има нещо повече от нея.
Късното следобедно слънце се снижаваше и хвърляше ослепителни отблясъци върху храстите на кучия дрян, покрити с облаци бели цветчета сред свежа зеленина. Но тази красива успокоителна картина не внасяше спокойствие в изтерзаното съзнание на Роуз. До преди няколко минути тя напрегнато наблюдаваше сестра си, която говореше тихо с един от обожателите си. Розали се мъчеше да не поглежда към тях, но не можеше да се въздържи и след всяко надзъртане удвояваше старанията си да се показва весела. Малката брюнетка нямаше намерение да показва на Каталина лошото си настроение. Характерите на двете сестри си прилиах до известна степен и на Розали и беше известно, че малката й сестра ще заподозре какви планове се въртяха в тъмнокосата й главица, ако покаже и капчица от раздразнението си.
Тъмнокоската мразеше плановете й да се провалят, също както не понасяше някой да бъде по щастлив от нея. А сега Розали не можеше да понесе мисълта да гледа сестра си пърхаща от щастие. Зеленоочка имаше намерение да провали цялата тази идилия и да направи всичко възможно да отнеме любовта на Каталина. Затуй и се стремеше да изглежда скромна, отстъпчива и наивна. Поведението й обаче очевидно беше направило впечетление на малката й сестра, защото тя се зададе по алеята със святкащи гневни искри в очите. Поредния луд скандал на двете сестри предстоеше. Розали се изправи, готова да поеме гневния изблик на Каталина.
- О колко сме ядосани само. Да не би да те изоставиха вече? - гласът на зеленоочка беше изпълнен със злобно задоволство. Не й се вярваше да беше успяла толкова лесно да раздели двамата влюбени, но кой знаеше. Тя нямаше никакво понятие за душевните преживявания на хората, а и никога не си беше поставяла за цел да ги разбере. За нея единствено важно беше да задоволява собствения си егоистичен нагон, наранявайки околните.

Както обикновено Каталина беше в цветущо настроение. Беше пуснала дългите си кестеняви коси да се стелят на талази по слабичките и рамене, а семплата бяла рокличка, лишена дори от обрач, я правеше още по невинна, но когато човек се загледаше в шоколадовите и очи, с форма на бадем, забелязваше игривите пламъчета в тях. Каталина не беше тихо и спокойно дете, определено. Беше буйна и като малка често си играеше с момчетат от съседските дворове, но всяко нещо си има край. Младото момиче израстна и вече на момчетата не им беше удобно да си играят с нея. Изчервяваха се, правеха и път, това наистина вбесяваше Каталина.
Каталина седеше под дървото, напрегнала всеки свой мускул за да може да се опита да слуша момчето което и оповестяваше любовта си - без успех. Погледът и се луташе, ту гледаше него, ту съзерцаваше житните поля. От малка не можеше да се съсредоточава. Все пак, от добри обноски, се усмихваше миловидно и търпеливо изчака момчето да се доизкаже. Погледна го в очите и усмивката и се превърна в нещо наподобяващо озъбване, а очите и сякаш горяха. Слабите и ръце се свиха в малки юмруци и тя гордо вдигна главата си. Очите и се впериха в почервенялото лице на събеседника и и след няколко секунди тя просто си тръгна.
Причината за тази нейна трансформация беше погледът на сестра и. Розали така и не можа да приеме, че някой обръща внимание на Каталина. Гледаше я предизвикателно и злобно. Може би на някои биха им се подкосили краката ако погледнеха в очите на двете сестри. Там не личеше нито капка сестринска любов. Нито капка привързаност. Едниствено се забелязваше чистата и неподправена омраза.
Двете сестри от малки не се понасяха. Розали беше любимката на родителите им, но това не правеше впечатление на Каталина и това още повече разтройваше Розали. Каталина държеше на това да е свободна. Никога не искаше да се "оковава" в пристегнати корсети и големи обрачи, но Розали от друга страна беше примерната дъщеря. Винаги беше елегантна и ходеше с гордо вдигната глава. Истината беше една - Розали беше егоцентричка с болни амбиции, а Каталина просто едно дете което искаше да е щастливо. Но трагичното беше, че тези две коренно различни същества бяха сестри, това само по себе си значеше, че те имаха нещо общо - гневът. От бебета те се избухваха за най- малкото нещо и си подхвърляха хапливи коментари, е сега беше един от тези моменти в които беше време да си извадят ноктите.
- О колко сме ядосани само. Да не би да те изоставиха вече? - подметна злобно Розали и се изправи.
- О, не сестричке. Не съм добра колкото теб в отблъскването на момчетата. - подсмихна се Каталина закачливо, но очите и гореше победоносно пламъче.

На Роуз й беше изключително трудно да прикрие неприазънтта, която изпитваше към Каталина. Не можеше да се отрече, че брюнетката ревнуваше. Свободолюбивия дух, която малката излъчваше, винаги привличаше внимание. Тя не се подчиняваше на никакви норми и това открито дразнеше Розали. Тя беше свикнала с типичните женски номера. Не обичаше да говори директно. Далеч по-забавно й беше да си играе с жертвите си от мъжки пол, докато те окончателно паднеха в краката й. За Каталина обаче не беше така. Тя като че ли не искаше да си играе такива игри, но Даркблум така и не повярва на този факт. За нея жените не бяха нищо повече от съпернички в преследването на една и съща плячка - мъжа.
Каталина не правеше нищо повече от онова, на което учеха всички девойки южнячки — да накарат околните да се чувстват спокойни и доволни от себе си. Обноските на Розали бяха също тъй очарователни, както и тези на малката й сестра, но при нея те просто бяха чудесно заучени и изкусно прилагани. Разликата между двете момичета беше там, че Каталина изричаше любезни и ласкателни слова от желание да ощастливи хората макар и за кратко време, а Роуз го правеше с единственото намерение да постигне целите си.
В думите, които двете сестри си размениха личеше хладът в отношенията им. Напълно липсваше и най-малкия белег за сестринска обич. И двете от малки бяха разбрали същността на другата и можеха да се доверят на всеки друг, но не и една на друга. На устните на Розали цъфна пренебрежителна усмивка. Тя не се интересуваше от чуждото мнение, най-малко пък това на момичето, стоящо срещу нея.
- Аз за разлика от теб не прогонвам момчетата. Ако се държеше по-малко префърцунено с тя, можеше вече да си намерила някой сериозен обожател- Роуз никога нямаше да остане длъжна на Каталина и това беше един от големите проблеми в обтегнатите отношения между двете. Ината им идваше в повече и никоя не искаше да отстъпи.