Преди седмица, Кабинета на Калина

На вратата бе закачена табелка, но която със златист елегантен курсив бе написано:
Кабинета на Калина бе издържан в класическия университетски стил. Дивани и столове с кожена тапицерия, мебели от масивно дърво, изящни образци на световното изкуство, Огромна библиотека с най-различни окултни книги(сред които и няколко лични гримоара, известни вещици) и разбира се, лъскавичка нова диплома, от престижен университет от бръшляновата лига. Дипломата не беше точно фалшива, Калина наистина бе завършила този университет при това с отличие, само че преди доста повече години и под друго име. Всичко бе толкова изрядно подредено и систематизирано, че човек би си помислил, че българката страда от обсесивно компулсивно разтройство и мания за подреждане... докато погледът не попаднеше върху бюрото и, разбира се. Там цареше абсолютен хаос. Пълна противоположност на цялостния ред в стаята. Калина се бе заровила до такава степен в книгата си, че дори подскочи, щом се почука на вратата. Плюейки, сърдито в пазвата си, момичето вдигна поглед, към вратата и моментално промени настроението си.
-  О, ти ли си? Влизай, съвсем бях забравила, за уговорката за обяд. - Тя замълча и се вгледа в мрачното изражение на Стефан, той по принцип си имаше измъчен вид, но този пък изглеждаше по-тревожен от обикновено.
- Е, изплюй камъчето, - промърмори подканващо Калина. - Какво те мъчи, стари приятелю. Изглеждаш сякаш не гемиите, ами целия флот ти е потънал. Какво се е случило.

На Стефан никак ни му се ходеше на обяд, но пък уговорката си беше уговорка, нали? След срещата с Елена не беше същия, а уж бе казал, че ще се промени, че ще мисли за него и ще се вгледа само в собствения си живот, но нищо не го оставяше да го направи. Сякаш целия свят бе паднал върху него, а още повече го безпокояха постоянните мисли за Елена. Как можеше да върне чувствата й, какво прави тя сега, дали няма нужда от помощ...
Тези мисли не го оставяха дори да спи. Доста често дори я сънуваше. Въпреки гадното и държание, въпреки всичко, което беше направила той все още я обичаше.
Единственото, което вероятно сега можеше да му помогне бе неговата стара приятелка Калина. Тя винаги би го изслушала, а пък и нали даваше хубави съвети? Едно посещение при нея, а дори и един обяд нямаше да му се отрази зле.
Докато мислеше за това дори не бе разбрал, че се намира точно пред кабинета й. Почука учтиво, а след като чу познатия глас влезе вътре. Вероятно изражението му е било толкова траурно, че дори Калина го е забелязала, но пък от друга страна тя винаги знаеше, какво чувстват и изпитват хората.
- Здравей, Калина. - поздрави със същия безжизнен тон, сякаш дори не искаше да говори, а всъщност искаше. Искаше целият свят да го чуе.
- Колко е жалко нали? Винаги идвам при теб, когато имам нужда от приятелски съвет, но пък от друга страна ти си единствената, която може да ми помогне.
За момент Стефан се замисли. Трябваше ли да и споделя това, което чувства и с какво по-точно щеше да му помогне тя? Нима щеше да излекува болката от любовта или щеше отново да съживи вече не туптящото му сърце?
- Всъщност знаеш ли, нямам нужда от помощ. - каза след малко уверен той.
Трябваше да промени живота си и нямаше никога повече да е същия Стефан. Вече го реши официално.
- Кажи ми ти, какво прави моята стара приятелка, която не съм виждал от толкова време, че направо вече не мога да я позная и най-вече как минава животът ти?

Българката се усмихна лъчезарно. Знаеше проблема на Стефан - Елена. Много искаше да му помогне но се чувстваше разкъсана между дълга към Мора и дълга към най-добрия си приятел. Елена бе внучка на Мора и се предполагаше, че двете с богинята ще помогнат на младото момиче да си възвърне чувствата и да заживее пълноценен живот, до колкото бе възможно. Само дето нещата не станаха по план. След разговора с Елена Мора бе толкова разстроена, че се скри някъде из съзнанието на Калина и отказа да се покаже повече. От своя страна Калина също преживя нещата доста тежко и реши, че като се прибере в България, това ще и даде необходимия душевен мир, за да продължи напред и да реши как да се справи най-добре със ситуацията. Пътуването и престоя в родната страна се оказаха повече от разочароващи, обаче. Тя се прибра едва преди няколко дни и откри, че бюрото и е затрупано с бумащина, нещата в Мстик Фолс са по-сложни от всякога, а сладката Елена продължава да изтезава най-добрия и приятел с ужасната си безчувственост.
Всички тези мисли българката предпочиташе да запази за себе си. Стефан нямаше никаква представа за връзката между Мора и Елена, а и знаеше доста малко за това какви точно са отношенията на мора и Калина, като изключим факта, бе богинята заемаше тялото на момичето от време на време. Калина погледна през дългите си ресници вампира, стоящ на стола пред бюрото и. Стефан бе най-близкото и същество. Беше му споделяла много лични неща и му беше помагала в трудни моменти. Тя бе приятелят, който винаги му помагаше да се съвземе след като жаждата за кръв го завладееше. Тази близост никога не се оказа достатъчна за Калина, на той просто не споделяше чувствата и. В началото бе все още влюбен в Катерина, а после си влюби лудо в Елена. Калина бе за него повече от приятел, и тя бе свикнала с тъпата болка, която и причиняваше това осъзнание.
- Знаеш ли, - каза изведнъж тя в опит да прогони мрачните мисли, в които и двамата бяха потънали. - Умирам от глад. Къде ще ме заведеш да похапнем нещо вкусно?
Тя сведе поглед към заплашващата да се срути камара от книжа на бюрото си и махна, пренебрежително с ръка.
- Тези могат да почакат.

Стефан дълго наблюдава Калина. Все пак бе достатъчно наблюдателен да забележи, че и нея я тормози нещо. Но пък от друга страна всеки си имаше проблеми, нали? Не беше негова работа да се бърка в живота й, а още повече да я кара да му споделя чувствата и мислите, които кръжат в съзнанието и при положение, че дори на него самият не му стигаше кураж да подхване темата, която няколко дни се въртеше в главата му - Елена. Дори при мисълта само за име и потръпваше. Спомняше си всяка една ласка, всеки един момент прекаран с нея. Когато бяха заедно той изпитваше такава сладост, каквато не му доставяше дори кръвта. При тези спомени Стефан отново настръхна, но те бързо бяха заменени и изхвърлени от съзнанието му, защото трябваше да чуе това, което казва неговата добра приятелка. Трябваше му малко време, за да анализира думите й макар те да не бяха кой знае, колко сложни.
- Къде мога да те закарам аз? И най-вече, какво за мен е вкусна храна? Може би да похапнем малки невинни зайчета?! А, както каза скъпата Елена аз мога да нараня само тях. - при тези думи Стефан разбра, колко глупаво звучеше, а след няколко секунди вече дори си мислеше, че на един мъж като него не би му отивало да се оплаква.
- Забрави. Ще оставя на теб за избереш мястото, където да хапнем.
Стефан се усмихна и стана от стола си, който между другото беше доста удобен.
- Имаш си хубав кабинет. Скоро не бях влизал в него и дори бях забравил, колко меки и удобни столове има тук.
Това беше проклет опит да смени темата, но дори самият той знаеше, че все някога Калина ще успее да го накара да и сподели всичко.

Пак Елена! Игличките на ревността започнаха яростно да я бодат, но момичето не се поддаде на порива и запази самообладание. Той все още бе влюбен в малката Гилбърт и не заслужаваше Калина да му се навика заради личните си емоционални неразбории.
-Знаеш ли? Прав си, кабинета и доста уютен и можем да хапнем и тук. Даже си имам и скрит хладилник, в който все нещо ядливо трябва да е останало. Българката стана грациозно от креслото си обърна гръб на вампири. Наведе се ниско над един на вид дървен шкаф, но щом го отвори отвътре се разля позната мека светлина, доказваща наличието на хладилник.
- Имаме късмет - чу се приглушения глас на Калина от вътрешността на хладилния шкаф. Тя се изправи, а ръцете и държаха бутилка вино и някаква кутия.
- Намерих си едно чудесно Пино Ноар от 1925 и нещо, което май е вчерашния ми обяд, от кралски скариди в маслинов сос.
Тя постави тези неща на бюрото и отново се зарови за кратко в малкия хладилник измъквайки от там още една кутия.
- И за десерт чийзкейк с боровинки.
Усмивката на Калина можеше да разтопи и айсберг, а тиумфалната и физиономия бе неподатлива на описание. Тя оправи бързо стилната си пола, която се бе качила нагоре по бедрата и, когато забеляза погледа на Стефан прикован към ръцете и.
- Какво? - попита озадачено момичето. - Да не съм се накапала някъде със соса от скаридите? Уж кутията беше затворена плътно...

Докато чакаше Стефан отново се замисли, но този път мислите му не бяха заети с Елена. Тя остана на заден план или поне той се опита да я скрие в някоя част на съзнанието си. Част, в която дори самият той да няма достъп, така трябваше да стане. Сега мислеше, какво да направи как да спре да мисли за нея. Единственият вариант, който му идваше на ум беше да изключи чувствата си, но тогава щеше да наранява невинни хора, а те действително не бяха замесени в неговите проблеми и емоции. Трябваше да има начин, трябваше да го намери. И в един момент докато мислеше му просветна. Не трябваше да изключва чувствата си, а да се промени. Да се промени напълно и да заличи всяка част от стария Стефан от себе си. Но това нямаше да стане веднага. Освен промяна му трябваше и сила. Сила, която надвишава силата на вампирите, такава, която може да му помогне да се справи с брат си и с малката Гилбърт. Да. Вече щеше да я нарича така, а Елена вече не съществуваше. Това име преди му звучеше толкова мило, приятно. Караше го да се чувства като на седмото небе, а моментите прекарани с нея.... Не! Не трябваше да мисли затова. Нов човек! Съвсем нов!
- Извинявай. Замислих се. - каза Стефан след като чу думите на приятелката си.
- Но пък всичко тук е толкова приятно. Дори не подозирах, че на работното място можеш да вградиш хладилник в мебелировката.
Стефан се засмя, а след това дръпна стола си по-близо до бюрото.
- Какво има, Калина? Виждам, че и ти не си в настроение. Или поне се опитваш да не покажеш нещо.

Калина се засмя шеговито и игриво му намигна.
-Нямаш представа какво може да се постигне с малко магия и повече пари.
Всъщност тук нямаше никаква магия. Просто си беше поръчала хладилник с нужната големина и беше платила на дърводелец да направи вратичка, която да се слива с останалия интериор. Всичко това бе удивително лесно когато притежаваш необходимото обаяние и финансови възможности. За жалост, не всичко в живота се решаваше по този начин. Калина си усмихна криво докато наливаше виното в чаши.
- Не съм в настроение, защото съм принудена да слушам как в мислите си буквално крещиш "Елена" - последното име тя каза с особена имитираща писък на фенка интонация. - Знаеш, че по принцип не въздържам да чета чета чужди мисли без да е крайно необходимо, но... Приятелю, ставаш жалък. Много те обичам и искрено ти съчувствам, но трябва да преодолееш този модел на поведение. От както те познавам си влюбен в Катрин, а когато най-сетне я превъзмогна и започна да се съвземаш, се влюби в Елена. Не намираш ли това за леко обезпокоително?

Този път Стефан не се замисли дори за миг докато слушаше Калина. Всъщност, когато чу последното изречение не повярва на ушите си. Значи най-добрата му приятелка си позволяваше да чете мислите му? Това бяха всички свръхестествени същества, а за жалост и той беше такова. Дарбите, които всички ние имахме ни изкушаваха толкова често и донякъде правеха животът ни прекалено лесен. Нима един обикновен човек може да изтрие или прочете мислите на някой? Нима, когато си нагрубил или обидил някой не можеш да го накараш да мисли по друг начин? Всичко беше толкова лесно, но това не можеше да прости на приятелката си. И точно в момента, в който тръгна да казва нещо в ума му дойде перфектната идея. Магия.... Магия... И отново - магия! Това бе нещото, което му бе нужно, а за щастие той го имаше.
- Книгата на магьосничеството. - каза бавно, но сигурно той, а след това когато видя странното изражение на приятелката си сам се сети, че е казал това на глас.
- Извинявай бях се замислил... - каза след малко той. - А, колкото до това, което каза мисля, че си напълно права. Време е да забравя Елена и.... И като цяло да се променя. Не мисля, че този Стефан, който съм сега допада на околните, а и още повече на мен.
За разлика от предишните пъти, в които си мислеше за промяна този път бе сигурен в себе си и най-вече знаеше точно от какво има нужда, а за щастие той го притежаваше.

Калина се взря в очите на Стефан и замря ужасена. Той мислеше да намеси магия. Искаше да промени чувствата си с магия. Преди да се усети тя скочи от мястото си и застана на пътя му, препречвайки изхода. Положи длани на гърдите му и го удържа със сила непривична за крехко тяло като нейното.
- Не го прави! - прошепна отчаяно момичето и замята глава. - Не намесвай магия и чувства. Ще се случи нещо фатално. Наистина фатално. Повярвай, това е грешка. Ще направя каквото поискаш, за да ти помогна, но моля те, не прави това.
В очите и се четеше немия нарастващ ужас, който заплашваше да се превърне в истерия. Трябваше да направи нещо, трябваше да го убеди, че чувствата не могат да бъдат контролирани с магия. Това никога не се получаваше и такива магии често се обръщаха против създателите си. Тя знаеше това добре, оставаше да убеди и Стефан в правотата си. Внезапен порив на зародила се идея я накара да се надигне на пръсти и да го целуне. Целувката бе страстна, дива, кратка и... открадната, неочаквана.
- Не изпитваш нищо, нали? Мислиш ли, че ако се променяха с магия до сега нямаше да си се влюбил в мен? Мислиш ли, че със всичката магическа власт, която имам, ако можех да променям чувства бих избрала да прекарам всичките тези векове в самота? Чувствата и магията не бива да бъдат замесвани, Стефан. Никога!

Стефан дълго стоя и гледаше изненадано най-добрата си приятелка. Най-добрата, която току-що го беше целунала. Защо го беше направила? Може би имаше чувства към него?! Но дори да беше така, той никога не би пропилял приятелството им в името на любовта. Пък и вече беше прекалено късно. Стефан бе успял да изключи част от чувствата си. Дългите му години опит му бяха показали как може да изключва не напълно чувствата си затова сега след като го беше направил и най-вече преди да го направи знаеше, че няма да посегне отново към човешка кръв. За него това бе наистина най-важното. Сега вече не го интересуваше любовта, нито обичта, нежността, спомените от които вече нямаше и следа.
- Какво е любовта скъпа ми Калина?! Какво са чувствата, емоциите и спомените? Не... Не ми отговаряй. Аз ще ти кажа. Те са нещо, което ни кара да се чувстваме някакви нисши същества. Да мислим, че не можем да живеем, да съществуваме. Карат ни да тъжим за онзи, който обичаме, а той от своя страна ни наранява за пореден път.
За момент Стефан замълча, а след това лукава и донякъде злокобна усмивка се появи на лицето му.
- А, ти скъпа моя Калина, вече не можеш да промениш това, което съм намислил. Вече няма любов, няма чувства, може би няма и приятелство. Има само заблудата, в която живеем. Купищата бумаги, които са на бюрото ти и които те карат да се откъснеш за момент от реалността, но скъпа Калина ти най-вече трябва да знаеш, какъв е света.... Да, точно ти!
След като каза това Стефан се изправи сякаш се накани да си ходи, но се спря, за да чуе, какво ще каже неговата стара приятелка.

Калина стоеше ужасена. До нея бавно но неумолимо достигна осъзнаването на факта, че той бе изключил емоциите си.
- Няма да ти позволя да напуснеш този кабинет! - прошепна тихо българката и вдигна ръце високо над главата си, след което си спусна рязко надолу. От тялото и към краищата на стаята се разля мощна енергийна вълна, която запечата стаята. - Няма да ти позволя да нараниш себе си или някой друг. За твое добро е да седнеш.
Когато Вампирът се опита да спори и да се измъкне от създалата се ситуация Калина изкрещя бясно "СЕДНИ!" и той се прикова към коженото кресло зад бюрото си.
- Какво знаеш ти за болката, Стефан - промълви с треперещ глас през сълзи красавицата. - На тази земя бродя вече повече от 1300 години. Сама! Без семейство, без любов,без приятели. Всеки опит да се сближа с някого винаги е осуетяван от лудата богиня, която обитава тялото ми. Ти имаш брат си, и любовта си, която макар и за кратко, но бе изживяна. Имаш приятели. Имаш дори Елена, която е във временно умопомрачение, но ще се върне. Те винаги се връщат. Ти не си сам. Никога не си бил. Винаги ще има някой, който те обича и е готов дори да се пожертва само, за да не допуснеш поредната глупава грешка, която може да коства живота или по-лошо... душата ти.
Калина отново впи ледено синия си поглед във вампира. Очите и бяха като зимно небе - ясни, тъжни, древни... Тези очи просто не съответстваха на младото и красиво лице на българката. Това бяха очите на вечността. Очите на самотата. Очите на болката. Очи, които са видели прекалено много и помнят всичко видяно.
- Не погубвай сърцето си приятелю. Не погребвай емоциите си. Аз го направих преди векове и виж какво е останало от мен... Една празна обвивка. Ходещ сурогат предоставен на капризите на една богиня. Вгледай се в очите ми Стефан. Виж ги добре. В това ли искаш да се превърнеш?

И тъкмо, когато той се накани да си тръгне бе прикован за стола. Колко мило... Направо вътрешно му се искаше да я разкъса на парчета, но пък знаеше, че силите му в никакъв случай не могат да се мерят със силите на една богиня или поне докато не се докопа до проклетата книга. А, къде ли я беше сложил? Хмм... Трябваше доста да се разрови, но сега да се оправи с приятелката си.
- Ооо, това трябваше да ме трогне нали?! Вероятно да. Миналия Стефан, да... Нали всички ми повтаряхте, че трябва да се променя, трябва да забравя Елена. Всички ме гледахте сякаш ме съжалявахте, е сега наистина трябва да съжалявате, но не мен, а себе си, защото ще видите новият Стефан, който вероятно няма да ви хареса.... Но съм си такъв. Благодарение на вас!
За малко Стефан замълча, а след това впи отново онзи зловещ поглед в момичето, което стоеше пред него и някога бе негова приятелка, но в момента това не го интересуваше. Сега знаеше само, че има да отмъсти на толкова хора и да им покаже, че Стефан не е онзи жалък вампир, който се храни със зайчета, сърнички и какви ли не още животни. 
- Да се вгледам в погледа ти, така ли? И, какво веждам там?! Време е и ти да се промениш, скъпа ми Калина. Не отива на една богиня да притежава толкова голяма сила и все пак да я крие някъде там в себе си. Излей яростта си, гнева, който таиш в себе си. Ще се почувстваш по-добре. А, сега ще те помоля да ме пуснеш ако не искаш всяка част от този кабинет да гръмне като пуканки в микровълновата.
За да демонстрира, какво точно има предвид Стефан се обърна и с поглед направи един от шкафовете в кабинета на прах. По-скоро всяка негова част полетя на някъде и останаха само малки дървени частици от него.
- Това имах предвид. И ти благодаря предварително, че ще ме пуснеш да си ида от кабинета ти. Все пак не мисля да се затварям в затвор, отново!

Калина го наблюдаваше невярващо. Късно бе за убеждения и го знаеше. Но веднъж го бе спасила от подобна криза и смяташе да го направи отново.
- Знаеш, че лесно мога да блокирам силите ти, нали? - Момичето леко го погали по ръката, блокирайки всякакви вампирски способности. - Богиня на мъртвите, забрави ли? Мога да контролирам всичко, което веднъж е умирало. В това число и вампирите. Няма да те пусна докато не се осъзнаеш.
Тя седна креслото си и започна акуратно да се съблича. След това положи дрехите си в сейфа и с магия остави Стефан в същото полуголо състояние като себе си. След това затвори сейфа и махна с ръка. Цялата мебелировка в стаята сякаш изчезна. Останаха само двата стола.
- Оставаме само двамата. Отнех временно всички твои вампирски способности, дори и физическата сила и скоростта. Сега си само човек, както и аз, отказвам да използвам силата си докато това не приключи. Имаш цялото време и свобода да беснееш, да ме удряш, да ми крещиш, дори да ме насилиш ако желаеш. Махнах дрехите, за да не ги разкъсаме при борбата. Няма да мръднем от тук докато не започнеш да чувстващ отново.

Какво?! Наистина ли? Стефан вече наистина кипеше, но какво можеше да направи? Тя беше просто една богиня. Боже, как така "просто една", тя си беше направо величествена спрямо него, а и бе права. Можеше да ме контролира, както си поиска, можеше дори да отнеме силите ми.
- Наистина ли?! Защо трябваше да махаш дрехите... Или искаш нещо повече... Хмм... Колко глупаво от твоя страна да си помислиш, че може да има нещо между нас или просто си искала да ме видиш... хммм... гол?! Е, постигна го. Дано да се нарадваш на гледката, а след като го направиш поне ми върни дрехите. Нямам намерение да се бия с теб, а аз мога да си стоя тук вечно. Няма да изгубя много.
Стефан се усмихна и наистина мислеше това, което казва. Можеше да си стои тук и просто да се гледат, но в никакъв случай нямаше да върне чувствата си. Онези чувства, които му причиниха толкова болка. Чувствата, които го караха да обича, да се отдаде истински на нещо нереално.
- Ти наистина си страхотна приятелка, Калина, но знаеш ли винаги съм знаел, че искаш да контролираш всичко, а не го постигаш. Погледни се, та ти дори не можеш да контролираш живота си. Остави ме. Не можеш да имаш всичко нито да контролираш живота на някой. Аз си го избирам, разбираш ли аз!? Коя си ти, че да се месиш в него?

Калина го погледна тъжно, беше за негово добро. Нямаше да му позволи да се нарани отново.
- Не Стефан, това не си ти. Ти си по-силен от това. Никога не би се предал по този начин. Стефан, когото познавам би се борил с болката и би я преодолял. В момента постъпваш като жалък страхливец, избирайки бягството пред борбата. Стефан, в когото се влюбих...
Тя замълча, не се предполагаше да казва тези думи. Той не трябваше никога да научава какво изпитва Калина към него. Още повече в това състояние можеше да използва тази информация, за да я манипулира. Оставаше и само да се надява, че Стефан нямаше да постъпи толкова подло.
- По-силен си от болката. Няма да си помръдна и пръста да ти върна свободата или дрехите, докато не се осъзнаеш. Ако ти е неудобно и некомфортно - чудесно! Тъкмо ще имаш стимул да се бориш.

Виж ти, виж ти. Стефан чуваше само бла, бла, бла докато подготвяше някакъв мислен план, с който да се измъкне от капана на проклетата Калина. Боже, това момиче наистина искаше да се бърка навсякъде и нямаше да го остави намира докато не успее да му върне чувствата. Сякаш му трябваха.
- Да. И аз те обичам Калина. Наистина съм готов да чувствам и да обичам и дори един вампир не би успял напълно да изключи чувствата си, когато истинската любов царува. - каза след малко Стефан, а след това се хвърли към Калина и започна да я целува. Но това беше само един миг. В следващия той започна да се смее ехидно, сякаш се надсмиваше над приятелката си. И действително бе така. Тя бе все още толкова слаба и се поддаваше на чувствата, макар че ако наистина бе предишния Стефан можеше и да се влюби в нея.
- Наистина ли си мислеше, че ще успееш? Че ще ми върнеш чувствата? И дори да го направиш тогава мислиш ли, че ще те обичам? Любовта не се купува само с това, че казваш, че си ми приятелка, скъпа моя Калина. Любовта е нещо, което просто се случва. А и след като правиш всичко това и ме оставяш дори без дрехи мислиш ли, че бих ти простил дори да си върна проклетите чувства?! Мислиш ли?!
Стефан вече наистина започна да се ядосва, но не направи нещо кой знае, какво. И какво пък можеше да направи след като дори няма сили. Колко мило от нейна страна. Беше страхотна приятелка!

Калина не каза нещо. Само изтри устните си от целувката. Знаеше, че говори така само, за да я нарани. Знаеше, че истинския Стефан никога не би постъпил така с нея. Дали? Вероятно никога нямаше да разбере. Тя се отдалечи колкото се може по-далеч от вампира и се сви в ъгъла на стаята обвивайки ръце около коленете си. Отказваше да говори с него. Всяка нейна дума той обръщаше против самата нея. Тишината щеше да го пречупи по-лесно. Той имаше нужда да остане съм със себе се. Сапунения мехур, който бе създала, за да изолира стаята спираше и времето, така че можеха да останат тук с години. Тя бе търпелива. Можеше да почака колкото е необходимо. Проблемът бе как щеше да го храни, когато зажаднее за кръв. Не можеше да му даде да пие от нейната, това щеше да му даде сили и знания за които не бе готов. Момичето само му метна поредния мрачен поглед и отново впи взор в краката си. Нямаше да се предаде. Той заслужаваше да се бори за него.

Добре наистина е прекалено упорита, но какво можеше да направи Стефан... Не можеше да избяга. Няколко пъти се огледа, а наоколо не видя врати, нито прозорци, нито дори една малка дупчица, която да му даде надеждата за изход. Какво можеше да направи освен отново да пробва да накърни достойнството на това същество, същество, което го бе затворило тук, а той имаше нужда от свобода. Нуждаеше се от нея, за да отмъсти на всички. На Елена, на Клаус дори на собствения си брат ако се намеси, защото сега той имаше силата. Е, в момента я нямаше, но много скоро щеше да я притежава и тогава много лесно щеше да накара нещата да станат така, както той иска. Но първо да приключи тук.
- Виж ти, виж ти. Явно и ти Калина си имала някакво сърце. Не, че съм мислел, че нямаш, не се обиждай. Всъщност е доста подло да използваш силите си за това не мислиш ли? Знаеш ли на времето имах една приятелка. Тя се казваше Лекси и нямаше твоите сили. Просто бе един вампир. Но тя ме научи без твоите методи, научи ме отново да чувствам, да обичам, да мечтая... А, ти какво?! Щракваш с пръсти и хоп всичко е готово. Така сте свикнали вие, защото не можете да живеете без своите дарби дори един ден.
За момент Стефан замълча. Чудеше се, какво още да каже. Не, че нямаше. Много неща се въртяха в главата му, но кое точно да изберете.
Облиза устни с език, а след това отново започна.
- Не мислиш ли, че не е морално да правиш това? Уж с приятелят ти. Нали ме ценеше и обичаше, а сега ме унижаваш показвайки, че си по-силна от мен. Но това не е сила, скъпа моя. Това е символ на слабост. Никога няма да ти го простя. Дори да си върна чувствата, дори да ме молиш на колене да ти простя аз винаги ще си спомням унижението от това, което ти ми причини днес. О, я виж.... Явно все още има някакви чувства в мен. Чувство на гняв, не към друг, а към теб. Момичето, което ме унижи.

Калина го слушаше и гордо поемаше всеки словесен удар, който Стефан и нанасяше. Той бе прав, никога нямаше да и прости. Тя знаеше това, но бе длъжна да му даде шанс. Шанс да се осъзнае.
- Ако бях и наполовина толкова жестока и всесилна, колкото ме описваш, нямаше да стоя тук с теб. Нямаше да лиша и себе си от сили, само за да те спася от самия теб. - каза момичето с пресипнал от непролетите сълзи глас. - Мрази ме ако искаш. Свикнала съм. Всички ме мразят така или иначе. Аз съм Смъртта, забрави ли. Тъпчи ме колкото искаш, но ще ти помогна да си възвърнеш човечността. Заслужаваш поне това, за всичките ни години приятелство.
Тя замълча и отново потъна в мисли за миналото си и за близките, които бе изгубила. Баща, братя, майка... любовници и приятели... Всички те си бяха отишли. Можеше да понесе още една загуба. Стефан заслужаваше болката, който тя бе готова да изтърпи заради него.

- И все пак... - започна Стефан като бавно се приближаваше до нея. - Какво мислиш да кажеш на предишния Стефан?! Какво ще му обясниш?! Че просто си искала да върнеш чувствата му, а той от своя страна ще ти прости и ще те прегърне?! О, за бога съвземи се. Нямаш си никого така е. Нямаш приятели, нямаш дори семейство. Можеш да имаш мен. Аз не съм се променил чак толкова. Ще идвам при теб и ще си останем приятели, дори ще забравя това, което направи, но само ако ме пуснеш.
Стефан вярваше на това, което казва. Все пак в лицето на Калина виждаше силен съюзник, а и освен това може би и приятел ако сам си позволеше на себе си да има приятели. Пък и по-добре тя отколкото някой си, който дори не познава.
- Е, какво съгласна ли си?! Или искаш да стоим тук цяла вечност?! Пък и честно казано мисля, че човечността на един вампир се връща с изпитания, а не с мълчаливо стоене в някакъв си балон. Имаш избор Калина. Можем да останем добри приятели или да бъдем врагове завинаги, защото аз по един или друг начин ще се измъкна оттук.
За момент мислите на Стефан препуснаха в друга насока. Защо толкова жадно искаше отмъщение и щеше ли това да му даде нещо повече?! Разбира се, че щеше да му даде. Тогава ще е силен, ще успее да покаже на всички с кой си имат работа и определено няма да е затворен в този балон.
- Хайде, стани и нека забравим всичко станало дотук.
Стефан подаде ръка на Калина очаквайки тя да се съгласи.

Калина осъзна, че да държи Стефан в този капан е безпредметно. Той нямаше да си върне самоконтрола, докато не се изправеше пред проблемите си лице в лице. Българката силно се надяваше Елена и чувствата му към нея да успеят да го върнат към истинската му същност. Тя въздъхна и махна с ръце. Дрехите и мебелировката в кабинета се върнаха по местата си.
- Правиш грешка и единственото за което се моля е да се осъзнаеш на време - промърмори Калина обречено, след което бръкна в чекмеджето на бюрото си и извади от там на вид ужасно древна кремъчна кама.
- Това е кинжала на възмездието, подарък ми е от Темида. Когато забиеш кинжала в сърцето на врага си той започва да изпитва същата болка, която ти е причинил. Не е смъртоносен, но може да бъде много болезнен. Вземи го, мисля, че точно от него се нуждаеш в момента. Ако пострадаш или имаш нужда от помощ знаеш къде да ме намериш.
Момичето изрече тези думи с ледения делови тон на секретарка в център за автоматично набиране. Никаква емоция не пропука стоманената обвивка с която се бе оградила от вампира. Искаше да му помогне, но в крайна сметка осъзна, че ако той само не си помогне тя е безсилна. Само се надяваше, да не причини прекалено много злини преди да се върне отново към старото си аз. Също така осъзнаваше, че вината, която ще го изтезава след това ще е непосилна за него и той отново ще плаче на нейното рамо. Самата мисъл за това направо и късаше сърцето, но нямаше друг избор, освен да му даде свободата да се самоунищожи както той пожелае.

Най-после светлина в мрачния тунел. Или тъмния... или какъвто и да е там. Важното бе, че Стефан най-после можеше да се измъкне. И без това му бяха писнали тъпите игрички на приятелката му и това, че тя действително бе много по-силна от него го дразнеше. И като си мислеше точно за това се сети, че има да отмъщава. Боже, имаше да отмъщава на много хора. Всички, които му се бяха пречкали, всеки, които се бе опитал да му попречи или го гледаше с ехидна усмивка, а след това коментираше щеше да си плати, в това число и онази малка глупачка Елена.
- Най-после да се осъзнаеш, скъпа приятелко. Признай си - имаш всичката сила да направиш с мен, каквото искаш, но си безсилна през приятелството, пред любовта и най-вече пред чувствата. Забрави ги. Жалко е, че ти не можеш да ги изключиш, но имаш сила, за която много хора биха си мечтали. Използвай я. Бъди властна, имай всичко на света. Тогава животът ти ще бъде по-лесен.
Стефан се обърна и закрачи към вратата, но след това се спря за момент и се замисли. Сякаш нещо в мозъка му започна да работи като товарна машина. Някакви спомени препускаха пред ума му, спомени  с Калина, а след това с Елена. За момент той загуби равновесие, но след минута отново имаше контрол над тялото си.
- И все пак мисля да взема камата.
Стефан се приближи до бюрото, където стоеше оръжието и го взе.
- Благодаря ти, че ме освободи и най-вече, че ми даваш това. Вероятно ще ми бъде полезно, защото наистина искам да покажа на определени хора болката, която изпитвах.
Преди да излезе Стефан махна на приятелката си и каза:
- Ще се видим пак, Калина. Вероятно много скоро.
След което затвори вратата и пое право напред без дори да се замисли, какво всъщност бе причинил на най-добрата си приятелка.