Мистик фолс, преди няколко месеца

Зимата бавно отпускаше ледената си хватка над този гора и Мора усещаше това. Пролетта бе времето в което бе най-слаба, но това не значеше, че не може да се развилнее една снежна буря като прощална целувка адресирана към идващото лято. Богинята се бе настанила удобно на една замръзнала скала и наблюдаваше вихрения танц на последните за тази година снежинки. Стройна, тъмнокоса, с ледено сини очи и ефирна бяла рокля, тя бе въплъщение на отиващата си зима - крехка и красива, ала все пак смъртоносна.
Ала нещо в кръвта на мора закипя. Тъпа пулсираща болка се намести в сърцето и и за миг спря дъха и. Нечия изстрадала душа ридаеше, и то толкова силно, че бе заглушила и риданието на някое банши. Само че богинята чуваше тази болка по една единствена причина. Тази изстрадала душа бе плът от нейната плът, и кръв от нейната кръв.
Силуетът на Елена се очерта сребрист на лунната светлина. Кръвта по устните и изглеждаше почти черна в мрака. Нищо в поведението и или в позицията на тялото и не показваше, че страда. Дори в очите и не се четеше тъгата, който така ясно отекваше във всяка клетка на богинята. Даже напротив, тези очи... В тях нямаше нещо друго освен пустота и мрак. Значи в крайна сметка се бе случило. Проклятието, което бе наложила преди толкова години върху вампирите застигна собствената и плът...
- Здравей Елена - промърмори тихо Мора, но достатъчно че момичето да я чуе. С бавни крачки богинята застана пред момичето и се усмихна с ледена усмивка. - Не си напрягай паметта Прекрасна. Не ме познаваш. Но аз те познавам, точно както познавах и майка ти, и майката на нейната майка.
Настаната кратко мълчание, след което Мора добави:
- Значи в крайно сметка я изключи, а? Не си ли се питала защо всички вампири рано или късно изключват своята човечност? Защо избират да станат безпощадни убийци вместо да изпитват всички онези емоции, които ги карат да се чувстват отново живи?

Ленива усмивка полази устните на Мора. Момичето я мислеше за една от хилядите Гилбърт, за които бе чела в семейните дневници. Не я напускаше усещането, че е трябвало да се погрижи по-добре за наследниците на сина си. И последния жив спомен за него си бе отишъл с живота на Елена. Вече я нямаше кръвната линия, която да носи в себе си спомена за едно вече забравено време.
- Не ме слушаш, хубавице - каза богинята с непроницаем глас без следа от каквато и да било емоция в него. - Казах, майка ти! Забрави ли я? Изабел. Хм... Толкова е лесно да човек да забрави кой е, когато цял живот е лъган кои точно са родителите му.
Мора се приближи към момичето и погали бузата и с мъртвешки ледената си ръка.
-Колко жалко, че си нейно копие. Не приличаш по нищо на него... - Простите и се спуснаха назад по ключицата и се вплетоха хищно в кестенявите коси. Богинята дръпна кичурите силно назад, толкова че с изненада Елена откри, колко силно бе всъщност крехкото и на прав поглед слабо тяло на Калина. - Още нещо - прошепна хриплив зловещ глас в ухото на момичето, - когато говориш с мен, ще проявяваш уважение. Аз не съм вампир, не съм и "просто някаква далечна роднина". Аз съм нещо много по-древно и силно от всички същества, които някога си срещала. И ако пак се отнесеш неуважително към мен, горко ще се каеш.
Простите на богинята отхлабиха хватката и тя се отдръпна от Елена с грацията на планинска мъгла. Време беше някой да предпази това момиче от нея самата и този някой бе Мора. Нямаше да остави собствената си плът да бъде играчка в ръцете на Клаус и останалите от семейството му. Време беше Елена да получи това, което по право и се полагаше.

Елена вече и обръщаше гръб, когато стрелналата се за миг в неясен жест ръка на мора я запрати във въздуха. Младата вампирка увисна като парцалена кукла на педесетина метра височина. Колкото и да се мяташе обаче, нямаше измъкване от въздушната хватка на богинята.
- Позволи ми да ти разясня как стоят нещата. Аз съм... как беше думата... а, да персонификация на смъртта, зимата и отвъдния живот. Имам пълна власт на всичко мъртво или умиращо(тъй като си вампир, млада лейди, ти също спадаш към числото на мъртвите). С други думи аз съм богиня. По-конкретно богинята на смъртта, но тъй като ти се падам нещо като пра-пра-пра-пра-и така нататък... баба, можеш да ме наричаш Мора. А ще ме уважаваш, защото ... както и двете сме наясно в сегашното ти състояние роднинската връзка едва ли ще бъде основание, така че... ще ме уважаваш, защото съм по-силна от теб. Силата в света в който живеем малката е основна мерна единица за уважение, а моята сила определено достатъчно голяма, за да си заслужа и уважението.
Още едно махване с ръка и Елена направи поредното кълбо във въздуха. Мора нямаше намерение да се отказва лесно. Тази млада вампирка имаше нужда да бъде свалена на земята. Това бе проблемът с изключването на емоциите. Изключиш ли ги се мислиш за неуязвим, мислиш ли се за неуязвим ставаш небрежен, а станеш ли веднъж небрежен... Е, тогава ставаш повече от лесна мишена. Време беше за един малък урок по самооценка.
-И така - промърмори с назидателен тон богинята- имаш точно 20 минути да си излееш всичката горчилка и яд, докато си във въздуха. Аз ще те изслушам и ще отговоря на въпросите ти, ако имаш такива. След тези 20 минути търпението ми ще се изчерпи и, повярвай, това може да се окаже доста болезнено за теб, ако не се успокоиш и не покажеш нужното уважение.