Преди два дена /Мистик Фолс

Не е лесно да осъзнаеш,че си един от малкото истински хора в това малко градче,нали ? Но на кого му пукаше ? Имаше ли изобщо такъв,който да го интересуваш само защото си обикновен и да не се държат с теб,като поредното нощно питие ? На дали ! Донякъде това те кара да се чувстваш отхвърлен от друга страна .. да полудееш ? Единствения ти приятел да е телевизора или сутришното радио ? Струваше ли си изобщо да живееш ? "На никой няма да му липсваш" - вмъкна подсъзнанието му и той разклати глава.Тъжната истина бе,че май наистина е право другото му аз.Толкова много въпроси се блъскаха в главата на Томас,че той едвам намираше време да хване една от тях,да я преосмисли и после да изчисти съзнанието си за нова - поредната.Въздъхна тежко и чак тогава реши да се размърда изпод завивките.

Изправи се.Разтърка очи.Погледна часовника.Първите три действия,запечатани в мозъка му.Огледа стаята си и след това тръгна към кухнята за поредната доза кафе.А,да забравих да ви спомена,че нашия герой в тази история се бе нанесъл при момиче,което не познаваше,а и не искаше да опознава в скоро време,дали защото си мислеше , че е поредното митично същество или защото отново го бе хванала параноята,че всичко около него иска да си сложи зъбите на врата му,да пробие плътта му и да изпие кръвта му. "Глупости,глупако,не всичките са като бившата ти !" - развика му се подсъзнанието му.Защо за Бога винаги решаваше да си каже мнението в не точния момент ?
Слизаше надолу по стълбите.За негова радост Калина - името на съквартирантката му,не си бе вкъщи или въобще бе ли се прибирала ? "Не е твоя работа !" - пак ли ти ? Идваше му да хване гърлото на другото си аз и да се наслаждава на бавната му смърт. "Ще ти се !" - проклето подсъзнание.Взе чашата и наля кафе от каната,когато видя,че вече мина 8 и половина веднага хукна нагоре към стаята си.По дяволите имаш само половин час да се оправи и да отиде до библиотеката,за да запази място и да вземе необходимите му книги за изпита."Пак ще закъснееш !" - изхили се подло другото му аз.

8:48
Вратата се тракна и се чу завъртането на ключа.Сложи слушалките на ушите си и след това побърза да извади телефона си от раницата,за да пусне нещо успокояващо,което няма да го накара да се чувства толкова унесен колкото реално наистина бе.Оправи дънковото си яке и след това побърза да прибере ръцете в джобовете на дънките си.
Ако го гледаш отстрани със сигурност ще си помислиш,че той е момче без никакви проблеми .. а дано,ама на дали ! Това може би се въртеше само в неговото болно подсъзнание,което доста упорито се опитваше да го съботи по всички възможни варианти.Защо ? Толкова ли е лошо да си различен в днешно време ?
Дигна погледа си и вече беше пред библиотеката.С големи черни букви беше изписано "Библиотека "Мистик Фолс"",само че някои от буквите бяха избледнели и единственото,което можеш да прочетеш бе "Б..о..ка"Ми..к Фо.."".Да,може би наистина трябваше да следва с латински."Трябваше,но не си .. защо ли ?" - отново и отново в най-приятния момент на размисъл. Завъртя очи и влезе в сградата.

- Добро утро,госпожо Джоус. - каза приветливо и след това махна , така че библиотекарката да го види.
Тук беше редовен клиент.Дори и чистачите,които бяха на две смени го познаваха и спираха да  говорят с него.Май сбърках като казах,че радиото и телевизора са единствените му приятели.
Облегна се на една от масите и закръглената госпожа с големите очила се изправи.Беше облечена с черна пола и бяла риза-нормалното облекло както винаги.Посочи му къде са новите книги,които си бе поръчал да пристигнат специално за изпита му.Усмивката му стана още по широка.
- Длъжник съм ти. - осведоми Джоунс и дигна раницата си от земята.

"Така да видим какво са ти донесли днес,умнико .. нещо,което никога през живота си не си чел ? Извинявай,има ли такова ?" - след поредното изказване от страна на подсъзнанието му той затвори толкова шумно корицата и изръмжа едно "Млъкни !" - че закръглената госпожа смени изражението си от дружелюбно на строго.Посочи ми табелата,на която пишеше,че трябва да се пази тишина.
- Извинявам се. - провикна се и малкото хора,които бяха там изшъткаха.
Добре,де,днес не му е ден.Какво толкова ? Всички ли трябва да се срещу него ? Виждате го какъв е унесен.Успокойте се !
Седна на една от масите.Светна си зелената лампа и зачете една от книгите.Подсъзнанието му спокойно се настани на дивана,взе си купа с пуканки и въздиша тежко.Ето,че и на него не му бе лесно .. колкото реално вие си мислите.Взе списание и зачете.От време на време го наглеждаше готово с поредната си реплика,но се спираше,защото Блек просто четеше и не обръщаше внимание на никого,докато вършеше любимото си занимание.

Какво означава да си безсмъртен? Вечна красота? Шанса да видиш как светът се променя? Никога да не срещнеш Смъртта? Дори някое от тези определения да беше вярно, никой не осъзнаваше какво означава самата дума както в положителния, така и в отрицателния й аспект. Когато живееш по земята почти от началото на вампирството по света, всичко или ти омръзва или просто спираш да го правиш. Годините за хората бяха богатство, от което те с лека ръка се лишаваха, приемайки наркотици и други опиати. Не осъзнаваха какви късметлии са, че техния живот има както начало, така и край. Раждаха се, порастваха, учеха, влюбваха се, създаваха семейство и умираха с усмивка на лице. Продължаваха рода и така поколение след поколение. Но ако ги запиташ дали искат безсмъртие, те щяха да приемат и да захвърлят шанса си да продължат рода. Шанса си да не зависят от ужасна жажда или слънчева светлина. И това за вечна красота.. А "вечна" е твърде висока цена.

Ана Уейланд беше след първите съществували вампири. Може би дори сред първите 20 изобщо. Но тя никога не беше имала избор, а промяната й настъпи напълно насилствено. Векове наред тя страдаше, като се луташе между своите светли и тъмни периоди. Светлите: тя виждаше всяко стръкче трева като нещо забележително. Радваше се, че може да вижда слънцето (благодарение на огърлицата си). Обожаваше всичко и всички около себе си, като не пестеше от своето внимание към всеки, който бе потърсил нейното приятелство. Музиката, картините, нотите -загубваше се в света на изкуството с щастие. Тъмните: обвиваше се в депресия и мъка, придружена с мъст, кръв и отмъщение към всеки един от враговете й. Раздорът се превръщаше в нейна сянка, а убийствата -в непрестанен начин на живот.
Между тези периоди Ана се научи на самоконтрол и търпение. Но все още една от нейните непоколебими страсти бяха книгите. Обичаше да чете и да пътува; понякога правеше нещата отделно, но винаги намираше време и да ги съчетае в едно. Последния град, за който всички шушукаха й направи наистина голямо впечатление. Мистик Фолс. Още когато пристигна , успя да усети поне един върколак, няколко хибрида и безброй вампири. На практика Ана успя да усети всичко, но в града самите хора бяха на изчезване. Реши да проучи това малко по-обстойно и се нае да си намери къща. Не се оказа особено трудна задача, тъй като много от къщите се озоваваха с мъртви собственици или "безследно изчезнали".
Облече първото, което изкара от малкия си сив сак, а именно красива, червена блуза и дълга до коленете черна пола. Съчета дрехите с черни обувки на ток и пусна косата си свободно, като остави червените къдрици да се реят около раменете й. Зачуди се какво да прави и се сети, че на идване бе видяла голяма библиотека. Нямаше как да не вземе за прочит нещо от Шекспир, тъй като го правеше почти всеки път, доближавайки библиотека.

Влезе в голямото помещение. Можеше да чуе глухото тракане на собствените си токчета по постлания килим с интересни за нея шарки. Нейният аромат (на кокос и череши) се смесваше с този на стари книги. Направи няколко крачки, като се огледа, за да види дали няма да открие библиотекарката наблизо. Ана остана доволна, когато жената тръгна към нея.
-На къде са произведенията на класиците? -Попита, а библиотекарката й посочи услужливо посоката. Ана кимна в знак на благодарност и бавно пое към казаната посока. Бързо намери "Хамлет" и реши да се потопи в него още в библиотеката, въпреки, че го беше чела поне стотина пъти. Настани се до едно момче, тъй като голямата маса го позволяваше. С изненада установи, че момчето не е вампир или друго същество, а човек. Вдигна поглед и остави кичур коса да пада от лявата страна на лицето й.
-Какво четеш? -Попита с кадифен глас. Когато другите се обърнаха към нея, тя просто им се усмихна и на ум им внуши да правят, каквото са си правели преди това, без да обръщат внимание на разговора. Понякога обичаше дарбите си толкова много.

Разлистваше бавно и внимателно лист по лист.Размърдалия се въздух го накараше да се унесе още повече в четенето на книги,когато в ноздрите му попадаше тази приятна и до болка позната миризма.Точно с тези книги мина през всичко,когато загуби семейството си.Те го промениха,те го направиха това,което е сега.Те го научиха на много неща и му дадоха много добри уроци.Тя бяха неговото семейство .. семейство,което имаше 24 часа в денонощието на нощното си шкафче.Трябваше да им бъде много благодарен.На лицето му се изписваше лека усмивка,а после отново изчезваше .. някъде там зад  сериозното му изражение.


Защо изобщо човек се привързва към четенето на книги ? Защото изживява много други животи,а не само един - неговия собствен ? Защото в книгите намира истинската утеха,която никой не може да му даде както те ? Защото разбираш,че намираш любовта си там .. където реално тук не можеш да имаш ? Защото те кара да мечтаеш,а мечтите винаги са били безплатни ? Да .. защото всичко ти е позволено,когато се намираш в свои води.

Подсъзнанието му веднага скочи на крака и започна да скача на едно място.Всякаш бе видяло нещо .. толкова прекрасно,нещо което никога през дългия им взаимен живот не бе виждало.Удари го зад врата и се провикна "Красиво момиче на хоризонта,което сяда до теб .. захвърли тия кирливи книги !" - отсече злобно и това впи очи в нея.
Не,Томас нямаше да погледне..беше прекалено захласнат по поредицата,която четеше.Но ето , че нещо необичайно за него го прекъсна и той бе принуден наистина да дигне погледа си както другото му аз бе наредило.
Красиво момиче с дълга червена коса,опияняващи сини очи,които биха накарали всеки да се свлече в краката й,устни .. червени и ... "О,я стига .. да не преразказваш приказката за Снежанка и седемте джуджета,тя те пита нещо,стига си зяпал така !" - развика ми се развълнувано съзнанието му и го сръга с лакътя си.
Все още устата му бе затворена и преосмисляше случилото се.Никога през живота му момиче не го бе заговаряло и то ако става друга за книги. "Но тя явно е различна,глупако !" - отново започна да припира то и започна да го тика към нея като през това време нещо си мармореше и по думите , които успяваше да чуе това не му харесваше.
- "Портретът на Дориан Грей " , Оскар Уайлд - каза леко засрамено , но в същото време с голямо облекчение,че за последните пет минути каза нещо.
Огледа всички,които бяха в библиотеката и след това примига.Защо точно него ? Отвърна на усмивката на червенокосата и след това върна погледа си обратно на книгата си.Определено нямаше повече да го попита каквото и да била , защото виждаше,че е прекалено смахнат и няма какво повече да и каже.
"Защо Господ ме наказва да съм в твоята глава ?" каза недоволно другото му аз и скръсти ръце пред гърдите си.Обърна му гръб и седна отново да дивана с начумерена муцуна.
Какво можеше да направи ? Не го биваше в разговоря с "готините мацки" както ги наричаха момчетата от неговия курс.Той щеше да си остане същия загубеняк,нали ?
Отлисти следващата страница нервно и започна да трака по масата с пръсти.Мелодията беше от последния му урок на пиано.Любимата му. "Но кого го интересува ? МОМИЧЕТО !" -крещеше и се тръшкаше на дивана.Добре,добре .. ето,че той направи и отчая опит да отговори на червенокосата.
- Ами ти ? - попита тихо и след това едва си позволи да я погледне право в очите.

Ана не обичаше наперените многознайковци. Особено омразна й беше комбинацията на вампир с подобен характер. Макар да бяха на някакви си 100 или 300 години, винаги знаеха какво да кажат и да подразнят Ана така, че на нея да й се прииска да изкара сърцата им през устата. В живота си се беше научила, че поколенията ставаха все по-арогантни и неконтролируеми. Всеки се мислеше за специален или за достатъчно надарен, за да може да се възвишава над другите. Това би трябвало да се нарича "израстване" или "развитие", но за червенокосата си беше изкуствено напредване , основано на перчене. Лицемерието на тези същества я беше накарало да се замисли дали това е част от гена или се научаваш да мачкаш другите с времето. Имаше както арогантни вампири и върколаци, така и хора.. Но в съзнанието на Ана хората си оставаха крехки и чупливи създания, опитващи се да си придават важност с маркови коли, големи къщи и скъпи (и ненужни според Ана) телефони. Осъзна, че непознатият срещу нея не се вписваше в досегашните й определения за хора. Та дори самата тя не си спомняше какво беше да си човек.. Да изпитваш вълнение, студ или болка при порязване. Всичко отдавна бе потънало в забрава някъде далеч, в някое малко и прашно кътче на нейното подсъзнание.
Изненадата за стеснителното поведение на момчето я остави безмълвна за няколко секунди. Той отговори със закъснение на нейния въпрос и макар че мразеше да чака, тя не се подразни (което си беше направо постижение, предвид нейното обичайно поведение). Вампирката кръстоса крака бавно, а след като чу отговора, съответно изчака да последва и въпрос от негова страна. Знаеше, че някъде там съществуваше едно неписано правило: когато те попитат нещо, ти си длъжен да отговориш и да зададеш въпрос обратно, за да се получи някаква кореспонденция. Но той отново потъна в книгата си. Не можеше да го вини-знаеше колко увлекателно можеше да пише Оскар Уайлд, именно защото имаше честта да го познава лично малко преди смъртта му. И все пак тя осъзнаваше своето предимство -беше красива, червенокоса млада дама, седнала срещу него в блуза с изрязано деколте, цялата ухаеща на череши.

И тъкмо, когато реши, че от негова страна дискусията е приключила, той я попита какво чете. Малко преди това тя беше свела поглед към книгата в ръцете й, за това се наложи да вдигне глава,за да се убеди, че не й се е сторило.
-Шекспир. Хамлет. -Отвърна кратко, макар в гласът й да се долавяше нежност и подканване. Не го правеше нарочно -някакси това бе част от вампирското в нея. Предизвикваше интерес и омайваше всеки, с когото говореше, понякога и без да го иска умишлено. Тази харизма се криеше в гласът, излъчването и дори движенията, които прави. Та дори и в походката на уверен хищник към своята плячка.
Ана се усмихна приветливо, като наклони глава на една страна.
-А как е името ти? -Добави, оставяйки книгата на масата, показвайки, че насочва вниманието си изцяло към непознатия. -Ако не искаш да говориш с мен ми кажи. Ще те оставя да четеш. Просто съм нова, търся контакти.
Небесно сините очи на вампирката изучаваха външния вид на събеседника срещу нея. Светла коса, чувствени очи.. Имаше нещо, нещо в него, което го открояваше от останалите. Червенокосата бе абсолютно сигурна, че дори да застане в голяма тълпа, очите й щяха да попаднат на него веднага.

А може би просто се впечатляваше от този човек? Рядко се срещаха хора с излъчване, което да не те накара да избягаш или да искаш да ги убиеш. Двете крайности бяха до болка познати на червенокосата, което още повече я накара да се вгледа е него, търсейки причината за нейното привличане. И тогава осъзна най-очевидното, което трябваше да й хрумне още в самото начало на разсъжденията й. Той беше красив. И не само красив, а по свой невероятен начин притежаваше чар, за който някои вампири можеха само да си мечтаят. Дали тя не се криеше именно в малката подробност, че той беше стеснителен? Не, каза си тя, той просто е красив.

Може би сериозно трябваше да попита онези,които излизат с готините момичета на гимназията,за някой друг урок как можеш да разговаряш с момиче,без да изглеждаш глупаво,а реално да не си нищо особено.А дали те бяха нещо особено или просто доста надъхани момчета,с голяма самочувствие и родителите им пръскат парите си по тях.Купуват образование,а после те го захвърлят с лека ръка.Как можеше да бъде възможно това ? Е,нали днешния свят се върти всичко около парите .. дори и да му е празна главата,щом джоба му е пълен.Дигна рамене и после направи тъжна гримаса.Знаеше,че момичето го гледа,но какво му пукаше така или иначе повече нямаше да се видят!

За да ходи на уроци по пиано и да си позволи да отседне в квартира тук,Томас работеше като момче за всичко.Имаше къде да отседне,но не му се оставаше при старата приятелка на майка му,която имаше прекалено много проблеми,а и честно да си признае подозираше,че главата на е слуша.Последният пък когато отиде там,сложи в кафето сол,а не захар.Изтръпна от тази мисъл.Три пъти му обърка името и накрая продължи да му вика Джеф.Много бил приличал на синът й,който наскоро заминал за Америка.Колко скоро преди 18 години."Ехо,лелчето си беше ,а и още е откачено,при да мислиш за тази дърта чанта и погледни към красивото момиче до теб !" - каза влюбено другото му аз и започна да пърха с мисли към нея.Разтапяше се под зоркото й око,което определено мислеше да даде цялото си внимание на Блек.

Шекспир ! Господи,колко му се искаше да може да прочете всички книги отново и отново.А за някои дори бе само чувал.Сега струваха цяло състояние и на дали някой би му осигурил всички тези стари ръкописи. "Може би в друг живот ще имаш този късмет." - потупа го по рамото съзнанието му и всякаш се шегуваше с него или наистина му беше гадно,защото той не можеше да си позволи всичко това ? Погледна първо към книгата,която беше пред момичето и после отново върна бавно погледа си към нейните очи,като,разбира се,гледаше да не се пресичат толкова често погледите им.Вярваше във всякакви суеверия и ако беше митично същество,на дали нямаше да се изкуши и да му промие мозъка.НЕ,не и тези очи.
Името му ли ? Та той си бе глътнал езика и едва се опитваше да го извади от гърлото си,да го разплете и да каже каквото и да било.Усмихна се колкото да не е чак толкова неудобно и чак тогава започна да говори.
- Томас,Томас Блек - измърмори,отново се сви в черупката си.Не му се излизаше от там.Не искаше нови запознанства сега.Беше му достатъчно всичко,което преживя за последната една година.Стига !
"Защо си каза фамилията ? Поне си дай и ЕГН-то ,а може и с адрес и телефон да минеш,сваляч !" - каза доста грубо другото му,опитваше се да прикрие смеха си като се стиснало здраво устни,но после явно не се сдържа и избухна в смях.Ако можеше да го накара да спре и да не го дразни така,определено щеше да го направи..независимо по какъв начини  какво му костваше на Томас.Да убие проклетото малко нещо в главата му,което хората наричаха "чиста съвест".Каква ти чиста съвест,та това си беше същински Ад.Да не би да имаше връзка с дявола ?
Малко по-късно се чу отново гласът й,който зазвуча толкова приятно в ушите му.Галеше нежно тъпанчетата му и той отново си позволи да я погледне.Дали има нещо против да остане в неговата компания ? Разбира се,че да!Та той не познаваше.Не знаеше нищо за нея само това,че е нова в града.И какво го интересуваше ? Нека да продължи с нейното си занимание,а той с неговото."Бъзльо,страх те е,че за първи път от толкова време момиче може да те заговори и то да има нещо общо с твоята страст ?Как може да си такъв глупак ?" - изсъска то впи вече почернелите си от ярост очи в него.
Нека да кажем,че отново съзнанието му надделя пред самия него и той направи своята срамежлива или по - точно несигурна стъпка към червеносоката.
- Не,нямам нищо против .. всъщост имам ,но не по такъв начин,по който ти си мислиш .. различно е и .. - махна с ръка в знак да забрави какво точно е казал.
Знаеше,че вече е сгазил лука толкова много,че повече нямаше накъде.Сигурно щеше да стане и да се премести на другата маса.Върна погледа си отново върху малки букви,които бяха на хартията и започна да чете."Същински кретен !" - отсече или по точно викаше то.Право е ! Призна си Блек дори пред самия себе си.

Непознатите неща винаги бяха привличали по особен начин Ана. Непознатите и странните. Това момче се вписваше много добре и в двете категории. Можеше да усети стеснителността му, както и несигурността, когато започна да казва нещо, но Ана заподозря, че се е заплел в думите си.
Гледайки го, на нея й се искаше да може да види какво му се върти в главата. На практика наистина можеше да го направи, ако използваше присвоената дарба, но червенокосата уважаваше личното пространство на всеки. Наистина можеше да се похвали, че е използвала тази дарба не повече от 3 или 4 пъти през целия си живот (което си беше доста време). От друга страна мразеше да се чувства пренебрегната, а малко или много стеснителността на момчето му пречеше да се отпусне и да насочи цялото си внимание към нея.
Реши да предприеме нещо, за да не остане ситуацията съвсем недовършена. Изправи се, като машинално приглади черната си пола. Отметна косата си на една страна и седна на стола точно до него, използвайки оправданието, че ще е неуместно да се провиква през цялата дължина на масата. Все пак се намираха в библиотека.

-Ти си първият срамежлив човек, който срещам в града. -Каза червенокосата. Да, първият срамежлив и първият човек, помисли си тя. Сложи ръка върху книгата му и я издърпа настрани, кръстосвайки крака. -В моя град е проява на неуважение да не гледаш дамата в очите или да не й отдаваш поне една втора от вниманието си. На практика имам правото да се чувствам засегната. -Червените й устни се извиха в лека усмивка, а очите не спираха да се взират в неговите, сякаш за да тестват още повече неговата несигурност. На практика думите на Ана не бяха лъжа, но просто трябваше "град" да се замени с думата "епоха" и всичко щеше да си дойде на мястото. В миналото, дори в средновековието, жените са били повод за ухажване, харчене на доста пари, а понякога и на война. Доброто поведение изискваше от господата да глезят своите жени или любовници. Дори и сестрите им трябваше да получават подаръци -от огърлици до цели имения и титли. Харесваше й да си спомня за времето, когато бе херцогиня или маркиза на област и имение; когато сексът бе вплетен с чувства, различни от собственото си благо и задоволяване.
Последните 10 години бяха накарали Ана да се откаже да вярва в доброто развитие на хората. Те просто забравяха любовта и се увличаха по пари, коли, алкохол. Модерно беше всеки да се прави на безчувствен и коравосърдечен. Преди години това беше повод за срам и позор, а сега младите се хвърляха в самоубийства и наркотици, без да се замислят за родителите си. Забравяха дори да четат книги, да четат се великите любови на всички времена, без значение дали бяха истински или не. Танците преди бяха плахи, без никакви намеци за нещо повече от платоническа любов. Сега Ана виждаше разгонени тинейджъри да извиват телата си и да ги движат по непристойни начини. Но този младеж до някъде разколеба нейното решение. Стоеше в библиотеката, потънал в истината на живота, без да осъзнава колко по-богат е от всички останали.

Все още не знаеше дали той е наясно с вампирите и всички останали бродещи по света същества. Дори се съмняваше нещо такова да е опазено в град, където гъмжеше от толкова много раси. Реши да рискува; можеше да изтрие паметта му, ако се окажеше, че греши. Тъй като той все още не беше казал нищо, тя продължи.
-Не мога да си представя колко ужасно е да живееш, заобиколен от опасности през цялото време. -Започна червенокосата. -Човек, като теб, има нужда от защита.

Прекалено много въпроси му се въртяха в главата в момента.Защо тя бе решила да го попита за свръхестественото в града им?Беше чел книги,за да разбере как да се предпази от тях и колкото се можеше да се мъчи да седи настрана,но едва ли щеше да му толкова лесно.Преди години по цели нощи прекарваше пред нощната лапна,светната,имаща мижава светлина и разлистваше отново и отново неща,които бе събрало т библиотеката,от списанията,от всичко в което се пишеше за вампири,върколаци и друго подобни митични същества.
Зейниците му се разшириха колкото се може повече и машинално се отдръпна от нея.Да,тя може би бе една от тях. "Да,бе,да,глупако .. за кой път да ти казвам,че тя не е като бившата ти приятелка ? Набий си го в кухата главица !" - заповяда му подсъзнанието докато го налагаше с ръка по главата.Пък и ако се замислеше реално,то бе с пълното си право.Ако не беше човек докато вече да му е преобърнала мозъка и да разбере ,най-големи му страхове и всичко,което го плаши,за да го използва срещу него.
- Извинявам се,за това,че не те гледам в очите,просто не съм свикнал да го правя .. все пак никога не е заговаряло момиче и то,то ... разбираш ме,да се интересува от книги,а не от богаташки момчета с пълни джобове. - отбеляза вече по спокойно в разговора си с нея и посочи близкия прозорец,виждаха се прели маркови коли и няколко момчета и момичета заобиколили ги и издавайки звучи на удивление.Не,това определено не беше неговия свят,а и никога няма да бъде.
Мислеше да не отговаря на въпроса й за митичното,но не отделяше очи от нея,тъй както тя му бе заповядала,но нека да бъде нарушена тишината в библиотеката той проговори.
- А,да .. опасно е зависи с кого си имаш работа . - усмихна се като се опитваше да прикрие изражението си,което съвсем просто казваше "Просто ти се искаше да не беше идвала тук,във Мистик Фолс,Ана."

И нека се върнем към това,какво го караше да се отпусне толкова много пред червенокосата.Знаеше..тоест имаше предчувствие,че е опасна за него и не трябваше да се доближава до нея повече,но за пръв път от толкова много време му се искаше отново да почувства онова чувство,което бе почуствал с Лейла преди да се опита да го убие.За да се нахрани.Отръска се от това,което се въртеше в момента в главата му и отново се вгледа в очите на червенокосото момиче пред него.


Започна да събира нещата си едно след друго от масата.Огледа се и осъзна,че са останали само те и пълничката библиотекарка,която ги гледаше доста подозрително.Не я обвиняваше.Той би направил същото като нея.А и понякога любопитството ти играеше лоша шега,много лоша.
И последната книга вече беше прибрана в раницата му и той се усмихна на новодошлата в града.Тъкмо реши да се изправи и да си тръгне когато отново съзнанието му го прекъсна."А няма ли да й кажеш,че се записа в онова реалити шоу ,защото я видя в списъка на участващите ?" - попита то като се бе окорило и следеше дейстивята му,като попиваше всяко едно от тях.Позамисли се,но една ли нея я интересуваше,че един хлътнал по нея глупак направи нещо,с което да и привлече вниманието.Е,да не се виждаха за първи път.Видяха се и вчера,когато тя се разхождаше в парка,но едва ли го бе забелязала.
- Аз .. аз трябва да тръгвам,Ана .. - отсече прибързано,усмихна се и метна раницата на рамото си. - Закъснявам понеже имам тест по литература,а .. как ще направя теста , ако не съм там .. - говореше все по объркано и по объркано,а съзнанието му си шляпна един шамар ,за да се усвести и завъртя очи. "ТЪПАК,някой казвал ли ти е,че си такъв ?"

Побърза да си тръгне и след,което се обърна да види реакцията й.Май не очакваше точно това и се надяваше тя да не остане с грешно впечетление за него.Харесваше я,Личеше си.Но все пак още онова странно чувство му казваше,че има нещо в нея .. нещо,което го кара да седи настрана от червенокосата.
- Съжалявам,че се получи така,Ана .. - отбеляза той преди да напусне помещението.