Преди няколко дена на плажа и къде ли още не ...

Слънцето вече бе залязло, времето ставаше хладно и вече нищо не пречеше на Джена, освен вятъра, който блъскаше клоните на едно дърво в затворения прозорец. Нямаше какво да направи, освен най-накрая да излезе от скапаната мотелска стая, в която бе прекарала целия ден, криейки се не само от слънцето, а и от хората навън. Знаеше, че точно заради това й беше забранено да излиза, но ако поседеше още няколко часа там, щеше просто да се побърка. А и не можеше да остави някой да я командва завинаги.
След като се облече небрежно – с дънки, тениска и кожено яке, като предпочете маратонките вместо токчета, се изниза тихичко по най-тъмните алеи. Познаваше много добре града, тъй като бе отраснала тук и се бе измъквала не веднъж от родители и полиция. За неин късмет не видя никой познат и по възможно най-бързия начин се озова на плажа. Силния бриз там й харесваше. Нямаше дразнещи звуци от дървета или нещо подобно. Само приятни звук на разбиващите се в брега вълни, носещи соления аромат на морето.
Самърс повървя още малко, като видя няколко пияни деца и в първия момент това й напомни за нея като ученичка, но после всичко се промени. Очите й потъмняха, а вените под тях изпъкнаха силно, напомняйки й колко гладна беше. Бе обсебена от мисълта да излезе, че дори не вечеря … така де, по-скоро не закуси. Бе спала повече от половината ден и определено имаше нужда от презареждане, но преди да направи някоя голяма грешка, чу гласове от близо и с нечовешка скорост се скри зад един от спасителните постове.
Изведнъж всичко утихна. Смеха на пияните тинейджъри просто изчезна и не се чуваше абсолютно нищо, освен силно туптене на сърцето й. Бе прекалено зловещо и някак не на място, но Джена реши да не мърда близките пет минути, тъй като не знаеше какво я чака от другата страна на спасителния пост. Очевидно нищо, защото „чакащия” бе изгубил търпение и в момента пред нея стоеше млад мъж, който я накара да пребледнее … сякаш имаше на къде повече.