Някъде в Сибирската тайка, преди 100 години

Какво се случва, когато самотата се превърне в непосилно бреме с почти физически измерима тежест? Какво става, когато се чувстваш като в затвор в собственото си тяло? Какво става, когато вече не можеш да понасяш болката, с която тупти ямата в гърдите ти?
Бягаш. Бягаш от себе си. Бягаш от болката. Бягаш от хората, които искаш да счупят защитния ти пашкул. Бягаш без да спреш и без да погледнеш назад. Превръщаш се в един постоянен беглец, който сякаш се опитва да избяга от самия живот. Дори не живот, а съществуване. Какво да сториш обаче, когато този "живот" е вечен? Как да постъпиш като ясно съзнаваш, че на болката няма да се сложи край, а ще страдаш вечно? Осъзнаването, че си просто човек е тежко. Още по-тежко е да осъзнаеш, че отдавна вече не си такъв, но още носиш всички човешки слабости в сърцето си, което на пук на всичко бие и ще продължава да бие през вечността.
Калина стоеше сама покатерена голата скала. Крита сред гъстата иглолистна гора. Беше сама. Отново. Зимата бе настъпила отдавна, а дори Мора, бе сметнала за ненужно да се появява в този мъчителен момент. Най-близкото село бе на 100-тина километра, но момичето не се интересуваше от това. Просто седеше вслушана в тихата симфония на гората, молеща се поне пронизителната песен на мразовития вятър на заглуши риданието на сърцето и. Толкова много години хора и същества идваха и си отиваха от живота и, че тя вече не помнеше лицата на всичките. Чувството че се намира в капан я измъчваше от векове и само спокойствието на горите и компанията на дивите животни, като белият тигър в краката и, я спасяваше от лудостта.
А от страни, под погледа на пълната луна се разкриваше външния израз на цялата красота, която Калина криеше в себе си. Скрития наблюдател би могъл да види гледка, която може така да се загнезди в съзнанието ти, че да не може да се изтръгне от там по никакъв начин след това. Българката бе красива. Не пищно красива каквато би била една кралица или богиня, а олицетворение на тихата, скромна аристократична красота, която кара сърцето ти да затупти в нов ритъм. Бе облечена в ефирна бяла роба, която я покриваше от врата до петите. Никакви украшения, никакви примамващи окото цепки. Само чиста и непокътната, дива красота. Косата и се спускаше като воал до коленете и под сребристите лъчи на луната наподобяваше течна коприна. Нежните пръсти на момичето потъваха в гъстата тигрово козина, докато от устните и се откъсваше най-сладката, но и най-тъжна самодивска песен, която някога е съществувала. Такава мъка и болка бе стаена в този ангелски глас, че дори дърветата поклащаха съчувствено клони и иглички. Да, тя бе олицетворение на тъжната крехка красота, като горска нимфа, разтваряща се сред горските дебри. Чакаща и молеща за лек, за болката, която раздира душата и.

– Не се катери по това време, господине! – посъветва го човек от групата.
Прост човек, който нищо не разбираше. Намираше красотата само през деня, но не и през тъмните часове на денонощието, когато всъщност излизаше същинската красота на Сибир. Глупави хора! Нищо не знаеха за света, да не говорим за цялата Вселена. Пропускаха значими събития и гледки само, защото се страхуваха да не се подхлъзнат в тъмното. Да не ги нападне някое от големите животни, виещо по тези земи. Още по- глупави бяха оправданията им. Нима изпитваха такъв страх от неприятностите? Нали уж се пишеха ентусиасти. Къде им е сега ентусиазма? То сега беше най- интересно и най- завладяващо, а те предпочитаха да стоят скупчени в малката колибка в падината и да се скупчват около огъня, за д поглъщат поредната доза от напитки и храна за денонощието. Свине!
Въпреки предупреждението, само половин час по- късно, Августин се намираше сред високите дървета на близката гора. Струваше му се странно, че не дочуваше воя на вълците, но не достатъчно, за да спре и да се върне. Загърна се и закопча до край своята шуба. Топлеше му добре, старичката, все още вършеше работата си и пасваше идеално на размерите на тялото му. Не пропускаше студен излишък от въздух. Прегръщаше го. Беше най- добрата му приятелка в тези студени дни. Изкатери се по един склон в северната част на гората и завървя в обратната посока на тази, от която бе тръгнал. Не знаеше какво търси, просто търсеше. Вървеше, а студения въздух притъпяваше обонянието му и дразнеше ноздрите му с вледеняващото си влияние върху човешкия организъм.
Скри се в един от ниските храсти, когато я забеляза. Приклекна зад хвойната и се загледа в тънката й снага и бялата кожа на врата, която се подаваше вежливо от яката. Нещо в гърдите му прескочи няколко такта.
О, сърце? Ти ли си това? Не, не! Стой си вътре и кротувай.
Откъсна един от плодовете на хвойната и го хвърли в близост до привидението си. Малкия плод едва успя да докосне крака й. Никак не го биваше в хвърлянето, ама никак!
Августин притаи дъх и се снижи още повече.

Леко бодване в крака я изкара от транса. Тя рязко спря да пее и скочи стреснато на крака. Заоглежда се диво и уплашено в пустата околност. Тигърът в нозете и също се отърси от ленивата си дрямка и започна подозрително да души въздуха, ръмжейки.
- Какво има Брас, какво подуши? Защо си така неспокоен? - мекият глас на момичето се понесе като музика в притихналата тъма. Тя погали нежно животното по врата в опит да го успокои. Тигърът обаче тръсна непокорно глава и започна на рие в муцуна във вкочанената пръст. Девойката се наведе плавно и грациозно и улови между тънките си пръсти хвойновото клонче.
- Ама какво...? - на близо нямаше много хвойнови храсти, а и не духаше силен вятър, така че освен ако клонките не бяха развили внезапно левитационни способности, нямаше кака така случайно да я пернат по крака. Тя вдигна поглед и преценяващо започна та оглежда гъстата борова гора, която сякаш в този момент бе надвиснала над нея. Нещо в храстите прошумоля и тя бързо извърна глава на там. Пронизващите и хипнотизиращи очи се взряха в сенчестата тъма.
- Кой си ти? - попита рязко тя и застана в защитна стойка. - Излез от там веднага!

Сърцето му заби като на врабец. Един врабец, подмамен от красотата на българката. Не можеше да си спомни за стотиците години, през които бе живял, да бе зървал подобна такива устни; дива красота, недокосната от всички онези поквари на модерното време. Годеницата му можеше да завижда на подобна натурална външност. Румените й бузи, доста зачервени от студенината на въздуха, привличаха погледа му. Прииска му се да ги докосне, да спусне пръстите си по тях без типичната порочност, която би проявил към друга жена.
Изправи се иззад хвойновия храст. В целия си ръст беше внушителен- висок и набит, а с шубата си изглеждаше дори още по- голям. Тя покриваше цялото му тяло чак до петите. Когато успя да огледа добре привидението си, Августин се почувства толкова повърхностен. Той бе покрит с толкова дрехи, за да предпази тялото си, а Калина стоеше пред него незащитена и въпреки това не изглеждаше недоволна от този факт.
- Не се плаши! - призова я Август.
Излезе иззад храста и се изправи пред нея изцяло видим. Светлите му очи се местеха от време на време върху опасното животно. Сигурно усещаше. Често беше усещан от животните и заклеймяван като демон, сякаш това беше нещо много лошо.
Някак се стъписа срещу Калина.
- Не знаеш? Не ти вярвам. Нали си блян, бляновете ми винаги знаят - засмя се Августин.

Българката подскочи уплашено при вида на внушителния мъж излизащ от прикритието на хвойновите храсти. Беше ужасяващ и красив същевременно. Като див звяр изправян в цялата си агресивна прелест. За миг устните и спряха да изпращат сребристи облачета в мразовитата тъма. Той не може да е истински, помисли си отчаяна момичето, ама заплашителното ръмжене на Брас казваше друго. Пред нея стоеше същество от плът и кръв. Тя наклони любопитно глава и взря пронизващия си поглед в него. Как бе стигнал до тук? Най-близкото село бе на 100-тина километра, а и никой не смееше да върви сам в нощта. Изведнъж сърцето и се сви от неприятното усещане. Ами ако не е съм? Ами ако я нарани? Тя се заоглежда диво в търсене на възможност да избяга.
- Не се приближавай -извика тя уплашено и заотстъпва назад, докато той започваше да се приближава. Непознатия погледна към Брас и гордия тигър само изскимтя и отпраши сред дърветата. Какъв бе този непознат? Определено не бе човек.
- Кой си ти - прошепна тя едва, едва.

Август различаваше един особен акцент в думите й. Имаше нещо автентично в тях, нещо, което можеше да спре дъха на ценител на древния фолклор. Екзотиката на външния й вид, песента от преди минути, която я бе чул да пее и с най- голямата си наглост дори прекъсна. Всички те говореха, че имаше нещо не сибирско в тази жена. Доста млада жена. Беше почти недокосната от времето, на колкото и години да е. Можеше трудно да прецени на този етап. Наподобяваше уплашена кошута, а Август сам предполагаше, че той бе лошия звяр в цялата картинка.
- Защо се отдръпваш? Няма да ти направя нищо - увери я Еко и разгърна палтото си с думите, че няма оръжие. На колана в кобур бе увиснал револвер, от чиито патрони се отърва експедитивно. - Може и да имам оръжие, но няма да го използвам.
Продължи да пристъпва към нея, а огледално на това, Калина отстъпваше. Можеха да продължат така доста време преди падината да ги погълне или Август да се откаже. Но второто определено бе невъзможно. Колкото и добронамерен да изглеждаше, той все пак си оставаше хищника в цялата ситуация. Омекотения му поглед си оставаше пошъл и на моменти неприятен, но изпълнен с възхищение и нещо по- земно - благоговението пред тази красота.

Отстъплението бе безсмислено. Калина ясно осъзнаваше, че непознатия мъж няма да се откаже. В погледа му се четеше единствено фанатичния блясък на ловеца. Имаше нещо необичайно в него. Приличаше на хищник и ако не бе сигурна в обратното би предположила, че е вампир. Само че имаше нещо котешко в него. Някаква необяснима дива грация. Калина спря на място и се вгледа в мъжа-хищник. Той нямаше да я нарани. Нямаше идея защо е толкова сигурна в това, но просто усещаше с цялото си същество, че в негово присъствие е в безопасност. Главата и отново се наклони на една страна и тя протегна плахо ръка, в предпазлив опит да го докосне, както би постъпила с някой див горски звяр.
- Няма да ме нараниш, нали? - прошепна с нежен напевен глас тя на родния си език. - Не си опасен за мен. Няма да ми сториш зло.
С тези думи тя не само успокояваше себе си, но и сякаш притегляше непознатото същество още по-близо. Той вървеше като хипнотизиран към нея, сякаш не съществуваше нищо друго на този свят. Щом се приближи достатъчно, че момичето да може да го докосне, тя усети как силно потръпна под лекия като милувка допир на пръстите и. От устните и забръмча тихо мънкащо тананикане, сякаш наистина успокояваше звяр. Ала колкото и нелепо да изглеждаха от страни реакциите и те май наистина постигаха желания живот. Непознатия бе като мъркащо котенце пред нея.
- Кой си ти - попита тихо тя. - Как се казваш?

Август остана смирен под докосването й, което бе изпратило тръпки по цялото му тяло. Разтресоха го за миг, но след това се чувстваше кротък и безопасен пред Калина, готов да се подчини на желанията й, каквито и да бяха те. Не се бе чувствал никога така. Той дърпаше конците. Обичаше да дърпа конците в дадени ситуации, това сякаш му даваше увереност, но този път беше различно. Изпитваше нужда да се подчини на нейните желания, запленен от нежността на пръстите й, гласа й. Алените й бузи и бяла кожа.
Въздъхна блажено и притисна бузата си към дланта на Калина невъздържано. Посегна да я докосна със своята. Пръста му несигурно и много бавно премина по външната страна на ръката й. Действаше бавно и внимателно, предполагащ, че тя ще се отдръпне, ако действията му станат по- дръзки и невнимателни.
- Августин Еко - мъчно се отрони от устните му името, което носеше вече толкова много векове без да променя. - Нищо лошо не искам да ти сторя - прошепна сигурен в думите си. - Ти си толкова автентично красива, толкова си истинска - изрази възхищението си по нея.

Бузите на момичето се обагриха в деликатно алено, предателски показвайки смущението и.Имаше нещо в Августин, което я теглеше, примамваше, съблазняваше...
- Августин - прошепна бавно тя сякаш вкусваше всеки звук от името му по езика си. А то имаше вкус на лято. На горещо, влажно и влюбено лято, чието слънце проникваше във всяка фибра на тялото и. Истински ли беше? Нима е възможно такава красота и порочност да са събрани в едно човешко същество? Не е, прошепна едно тънко гласче в главата и. Той не беше човек, в това тя бе напълно сигурна. Никой човек не излъчваше такава неподправена хищническа сила. Въпреки страшното осъзнание обаче тя не искаше да бяга от него. А дори и да искаше вече бе прекалено късно, защото бе попаднала в плен на чара му.
- Казвам се Калина - промълви ясно и отчетливо българката. Тези прости думи обаче прозвучаха като музика изречени със звънкия и напевен глас.