Сиатъл, преди три седмици

Елеонора откровено не харесваше Сиатъл. Всичко там и се струваше леко преувеличено и тя просто не намираше чар в този град. Не за друго, просто всеки път, когато се намираше там, тя не разглеждаше забележителности, а се отделяше от туристите и им спасяваше задниците от някое същество, за което те бяха чували само в детските книжкки. Всичко сиатълско тя свързваше с разбеснели се вампири, войни на върколашки кланове и дребни езически божества, които искат да превземат света. Неуспешно.
Но ето я, за пръв път от толкова време тя бе тук просто за да гледа. Искаше ѝ се да си поправи преценката за този град, не само заради отличната галерия на модерното изкуство, която се помещаваше някъде измежду улиците му. Обиколи магазините, купи си няколко дрешки, които сметна, че не би намерила никъде другаде и се запъти към хотелската си стая.
Минавайки покрай една перпендикулярна на авенюто уличка, до ушите ѝ достигна онзи отвратителен укот на кости - най-омразния ѝ звук, поради факта, че не веднъж бе чупила ръце и това засега бяха най-отвратителните ѝ преживявания. Тя се обърна и в далечината се видяха юмруци, ритници и тихите въздишки, на някой, който в точно този момент биваше пребиван. Нямаше как да допусне това, все пак. Тя помагаше на хората. Беше се изправяла пред какво ли не, тройка нафиркани комарджии нямаше да я спрат.
Тя се приближи с изкусителна походка, токчетата ѝ - тракащи по асфалта, а самият ѝ силует, молещ за внимание. Три глави се обърнаха и в същото време във въздуха изсвистя куршум, който мина само на сантиметри между главите на двамата от тях.
- Да ви няма! - извика тя и те сякаш подгонени от бясно куче се оттеглиха с бърза походка.
Тя наведе поглед и на земята до нея лежеше едва ли не полуумрял човек, който дишаше тежко със затворени очи и се държеше за ребрата си.
- Господи, какво са те направили.

Един час по-късно двамата бяха в нейната хотелска стая. Някъде по пътя той бе припаднал в ръцете ѝ, но минута след това се бе свестил. Тя го внесе в хотела и по най-бързия начин се качи до стаята си, сякаш той бе ръчен багаж, който тя бе забравила в колата си.
Настани го на голямото легло, някак си успя да съблече тениската му и ахна, когато видя големите синини, някои с формата на маратонка Адидас. И тъкмо когато се пресегна за да пипне топлото място, непознатия изпръхтя и притвори очи едва едва.
- Полиц... - опита се да каже той и се отпусна изморено на матрака.
- Никаква полиция не е. - изрече със лек смях Нора и нежните ѝ пръсти се сплъзнаха към раните му, намазвайки ги с първото обезболяващо мазило, което можеше да намери. - Аз те прибрах. В хотелска стая си. И си пребит като куче. Боже, кой ти направи това?
На вратата се почука.
- Стой си там. За пред всички в този хотел, ти си просто приятно пиян. Прекалено приятно.
След пет минути на масата ѝ седяха две супи, една за нея и една за него, за когато се свести.
- Как ти е името, боксова крушо?

Ако отсъстваше проклетата болка, вероятно щеше да се подсмихне далеч по-силно и саркастично. Сега всичко бе в границите на плачевно. Звучеше като риба на суха, когато изхръптя в опит да направи точно онова саркастично подсмихване. Вероятно единствено беглата крива усмивка подсказваше точното намерение. През няколко минути губеше съзнание и отново се свестяваше или поне така предполагаше. Всичко бе объркано и безсмислено. Не можеше дори да си спомни външността на жената, чийто глас чуваше. Ориентираше се за положението й единствено по гласа. Доколкото му позволяваха силите, опитваше да разбере повече за нея само по него и думите. На първо време установи, че тя нямаше нищо общо с онази нежност и деликатност, с която се бе сблъсквал. Говореше уверено и дръзко, но не бе и като сестра му. Подбираше внимателно думите си, употребяваше сарказъм по предназначение, а не просто, за да докаже, че знае значението на думата. Хареса му. Впечатли го.
След известно време в тихи охкания и умствено проклинане по въздуха и хора на хиляди километри вече Ейдриан се изправи до седнало положение. В интерес на истината нещо толкова просто като вид движение се оказа доста по-сложно, отколкото си го представяше. Безименното мазило с отвратителен аромат помагаше, но единствено тровеше болката. В най-скоро време щеше да се наложи да посети болнично заведение. Можеше да усети няколко парченца, врязващи се в кожата му или някъде другаде вътре в тялото си и дори не бе сигурен, че е добра идея да седи в това превито положение. Кръвта бе започнала да засъхва по кожата му и внезапно се породи желанието да я измие. Изправи се. Направи го отново с доста усилия и известен брой неуспешни или полутакива опити, но все пак успя. С подпиране по стените успя да стигне до отворената врата на банята и да се подпре от двете страни на мивката. Някъде по пътя го застигна въпроса на непознатата.
- Бих те попитал същото, безстрашна госпожице... – подхвърли с надеждата да го чуе, въпреки отпадналостта на гласа му и шумящата течаща вода. – Ейдриан Голнър. – не се срамуваше да разкаже всяка частица от своята история. Ейдриан харесваше честните хора, така че нямаше да пропусне нито един факт, ако се стигнеше до спомени от миналото. Единственото, което щеше да премълчи бе името на виновника за плачевното си състояние. Достатъчно хора бе вкарал в лапите му, но тя нямаше да бъде поредната.

- Ейдриън Голнър. - повтори тя, запечатвайки го в мозъка си. - Е, господин Голнър, кой Ви подреди толкова качествено?
И само след като тези думи излетяха от главата ѝ, тя умствено си удари шамар, задето ги бе изговорила. Защото от един въпрос на друг, от един отговор на друг и щеше да се стигне до въпроса как аджеба такова дребно момиче бе довело на раменете си такъв огромен мъж. Макар че бе толкова дребничка, тя нямаше нищо общо с външността си - бе много по-силна отколкото предполагате, просто заради факта, че редовно тренираше.
Истината беше, че и тя самата не знаеше защо изобщо го прибра, прикривайки го като солидно почерпен. Можеше просто да го остави там, докато някой не го види и не го прибере в някоя болница, където да го натъпкат с морфин и да го изпишат, вписвайки в картона му средни телесни повреди.
След като излезе от банята, за да бъде сигурна, че ще го чуе, се представи:
- Нора. Засега само това.
След това се узмихна и се приближи отново към него - Ще ми позволиш ли? Имам опит с такива рани.
Спогледаха се и в очите на Ейдриън проблясна доверие. Той се отдръпна съвсем леко и се стовари на леглото. Тя се покатери до него и хладните ѝ пръсти притиснаха леко насиненото място. Той се сви от болка, но само след минута отново бе в изходно положение.
- Дръж се, не е толкова страшно. - След обстоен поглед тя прецени, че няма вътрешен кръвоизлив, но ребрата му бяха зле натъртени. - Не е сериозно, но рано или късно трябва да отидеш да те прегледат. Имаш натъртени ребра. Спукана вежда. Три прободни рани по ръцете и краката. Но иначе си здрав като бик.
Въпреки че вида му определено не искаше да има нищо общо със здравината на бик. Мъжът бе с прободни рани по ръцете, които Елеонора вече бе превързала, а от веждата му все още капеше кръв.
- Имаш късмет, друже, че не си случил на по-опитни бойци, а само на шепа хулигани. Кои бяха те?
Щеше да изстиска тази информация от него.

Нора, Нора... Беше упорита личност, при това доста инатесто упорита. Повтаряше един и същ въпрос под различни форми, но така че трайно да се набие в нечие съзнание и да подскаже, че тази бариера не е една от онези, които могат да бъдат прескочени. Понякога му се искаше да има начин, по който да въздейства на хората, да ги отдели от следата, върху която да тъпчат, когато е за тяхно добро. Като я гледаше отстрани, не бе нещо особено. Крехка, чуплива фигура, която явно криеше потенциална вътрешна сила, но не достатъчна, че да се справи с виновника за състоянието му. За да го надвиеш се изискваше преди всичко ум и хитрост, каквито не се съмняваше, че червенокоската притежава, но самия ярък цвят на косата й подсказваше, че тя бе импулсивна, енергична, а тези качества, колкото и добри да бяха, замъгляваха бистирия ум. Точно такъв трябваше, за да се надвие подобна подземна змиорка.
Защо ли въобще го мислеше? Нима можеше да й даде името? Нима сам не бе виждал онзи сандък с лични карти и документи, където едва ли се подвизаваше истинско име? Вероятно дори онова, което бе използва за шест години се отдалечаваше от реалността.
- Интересува ли те? – попита иронично. – И какво ще получа в замяна на това ценно име?
Лош навик. Обикновено опрощаваше някой дълг, някое провинение срещу заплащане, което варираше по количество и форма, но в случая не търсеше нова лесна печалба. По-скоро полагаше началото на една хитра игра; онази на котка и мишка, в която най-често се изпитва самообладанието и бързата мисъл на опонента. В ситуацията, разбира се, дори такава цел липсваше. Ейдриан по-скоро намери нещо смътно познато у Нора, нещо го заинтригува и по всички правила на Вселената, той трябваше да започне да се държи като идиот. Нищо чудно, че не го биваше за друга работа освен тази на мечок в подземните бизнес среди.
- Името е Лео Джодоне. – произнесе всяка буквичка през зъби. Ръцете му се свиха в юмруци и едва ли бе готов да стане и да започне да ги мята по въздуха сякаш с това можеше да си помогне. Като се замисли... Името звучеше достатъчно лигаво и парадоксално да бъде истинско. Що за човек ще носи толкова италианско име, когато на всички бе ясно, че мафията бе с предимно италиански корени, а да не говорим за неговия кубински акцент, който биеше повече на индийски при произношението на някои думи. Вероятно не бе истинското.
- И един съвет... Не е добре да каниш гости, да ги представяш за пияни, а в същото време да не им даваш поне малко храна. – едва сега бе осъзнал, че странният къркорещ шум не бе от разместването на нещо, а от празния му стомах. За човек, хранещ се доста рядко и поддържащ правилна диета, Голнър огладняваше твърде бързо.

- Не ме дамгосвай за лоша домакиня! - засмя се тя и отстъпи крачка встрани. АН една количка зад нея седяха двете поръчани супи и димяха, а тяхната пара дразнеше носа ѝ със вкуса си. - Поръчах две крем супи с пилешко още преди задника ти да дойде в съзнание, Андрю.
Лео Джодоне, помисли си тя, разбутвайки мислите си в опит да се сети дали познава някой с име, дори съвсем малко близо до това. Факта, че името бе италианско някак я караше да се прочувства. Сърцето ѝ се напълни с носталгия, а на нея ѝ се прииска отново да усети нежните повеи на вятъра, идващ от тосканските лозя. Бързо се усети, че това не е истинското му име, понеже звучеше прекалено изфабрикувано.
- Този Лео Джодоне. Ако не знаеш, да знаеш. - започна тя. - Не е истинско това име. Имам си достатъчно опит със псевдоними. Това е толкова истинско, колкото и Джон Смит.
И както винаги, след като бе казала нещо, чак тогава осъзнаваше, че можеше да издаде истинската си самоличност, на някой, на когото не трябваше. Но пък прецени, че щом стоящия пред нея се забъркваше с хора, които имаха имена на някой съветник на Кръстника, тогава той бе също толкова затънал, колкото и тя. Даже може би малко повече. Защото нищо не бе по-жестоко от човека, а още повече от мафиота. И с такива си бе имала вземане-даване.
- Понеже имаш разкървавен венец и май няколко счупени зъба, трябваше да поръчам нещо, което не се дъвче. - рече тя и му подаде лъжицата.

Ейдриън плъзна езика си по зъбите си. Определено усети рязка болка в областта на венеца, но не откри поражения върху зъбите. Да, малко го боляха и определено не можеше да дъвче на мига, но явно имаше поне малко от здравината на бик и никой не бе успял да посегне на най-ценното му. Вероятно страдаше от лека форма на суета, защото дори за по-леките поражения по тялото си се притесняваше да не останат сериозни белези. Някой някога му беше казал, че нямало нищо лошо в белезите. Дори били препоръчително, защото всявали респект и страх у околните, пък и привличали женското внимание. Естествено, беше го чул от хлапак на крехката възраст от седемнайсет, на когото само такова внимание му бе в главата.
- Умница... – констатира и се прие подадената му лъжица от деликатната й ръчичка. Все още се изумяваше от факта как бе успяла да запази тази чуплива външност, а да натрупа толкова вътрешна сила, но вероятно повечето от нея бе по-скоро силен характер, отколкото физика. Малко преди Нора да се изплъзне и да изчезна вероятно към другия край на стаята, Голнър я хвана за китката и я дръпна рязко към себе си, рискувайки да я събори върху си и двамата да бъдат залети от дъжд от пилешка супа. Всъщност бе на косъм, но явно червенокоската имаше бързи рефлекси и почти мигновено усети някакво съпротивление от нейна страна. Въпреки това устните му бяха близо до ухото й, колкото да довърши думите си.
- Но не ме лъжи.. – прошепна достатъчно силно, колкото само тя да го чуе. Постепенно хватката му около китката й се отпусна и усети как изстудилата се кожа бавно започна да се възвръща към нормалната си температура. Почти в същия момент се изправи и приближи към количката, където се намираха двете купи и грабна една от тях. Първите няколко глъпки супа прекара в мълчание като погледът му блуждаеше ту към нея, ту към гледката на неоновите свелини и тъмните силуети на сградите, разкриваща се от широкия прозорец.
- Коя си ти всъщност? Защо си правиш труда да прибираш някого като мен и да ми осигуряваш алиби? – попита без да я поглежда. Какво ли следваше от невинната пиянска лъжа? Може би на сутринта щеше да се окаже неин далечен братовечед, за да бъде хвърлен още прах в очите на любопитния персонал. Вероятно щеше да остане още една вечер в хотела на неин гръб и след това и двамата щяха да продължат пътя си в различни посоки. По дяволите! Той нямаше представа какво да прави с живота си отсега нататък, което незнайно защо го подсети за думите й.
- Права си. Фалшиво е и има още дузина такива. Но в едно съм сигурен, проклетникът е годеник на сестра ми и мой бивш шеф. – съгласи се с нея и направи няколко крачки напред. – Всъщност съм сигурен и, че е хитър подлец под прикритието на мафиот.
Още една крачка и бе почти до нея. Достатъчно близо, че да я хване отново за китката и да я принуди да се завърти като не остави особена дистания между своето тяло и нейното. Накара я да се обърне с лице към нощната гледка.
- Красив град, на мислиш ли? Жалко, че е поредното свърталище на тиня и утайки от обществото.

- Това не му харесвам на Сиатъл. - рече тя на себе си, сякаш се надяваше той да не я чуе. - Не са само дребните престъпници, за които трябва да се притеснявате.
Тя се обърна към Ейдриън, само за да види как той се е облещил срещу нея, слушайки всяка нейна дума. Нямаше смисъл да го нарамва с още една трагедия. Нямаше смисъл да му обяснява какво живее в сенките, докато хората с занимаваха със техните собствени животи. Този човек изглеждаше като човек, който вече имаше достатъчно трагедии в ума си, за да бъде Елеонора тази, която ще стовари най-тежката на гърба му и той щеше да се разплуе на пода като натоварено муле.
Искаше отговори, разбираше го. Не, не го разбираше. Тя нямаше нужда от размисли, тя нямаше нужда да размишлява защо някой или нещо е направило така, както е направило. Но той бе обикновен човек, който искаше да знае защо някаква си непозната червенокоска го е спасила от няколко пропаднали дон Корлеоновци, защо му мисли алиби, защо прикрива раните му с пиянски истории.
- Първо, не можех да те оставя на улицата да си кървиш. - рече тя, а погледът ѝ сякаш умекна. - Случвало ми се е, повярвай ми.
Очите му се смъкнаха надолу по тялото ѝ, след това отново се качиха до лицето ѝ, сякаш преценяваше кой може да направи нещо такова на едно толкова дребно и привидно беззащитно момиче. - Три счупени ребра, спукана ключица и фрактура на китката. Това бяха последните.
Второ, стана ми жал, а нямаше как да те вкарам тук, целия окървавен и посинен, без да задават въпроси. Качих те в колата ми, покрих те с едно яке и това сякаш потули всички въпроси.
Няма да ти обяснявам коя съм. Трудно е за обяснение. Не ти трябва да знаеш. Не ми и пука за семейните ти кавги със зет ти. И за напред... - тя се обърна към него, притискайки ръцете си към една от многобройните превързани рани. - ... си пази ръцете далеч от човека, който ти спаси живота. Защото можех да те оставя там, те да се върнат и да те довършат.

Ако досега Нора не го бе привлякла, то сега го бе направила. Рядко срещаше човек, който да каже истината в очите му, а не да я завоалира и тя да бъде разчитаема единствено в погледа. Може би проблемът бе в него, защото рядко като цяло бе срещал хора извън границите на работното си време, което не обхващаше типично установени часове. Малко или много Ейдриън бе момче на повикване и се отзоваваше дори в два през нощта. Но Нора... Тази жена бе коренно различна и именно този плам отсъстваше у сестра му, която досега бе мислила за дяволита. Не, тя бе позьорка. Крехката червенокоска бе същинския дявол с женска външност. Не бе просто косата, но и характера, блясъка на очите и мълниите в тях, когато я завладаеше дори минимална доза гняв. Тя бе като наркотик, от който щеше да търси още и още.
- Сиатъл е спокойно градче, приятно за живеене... – коментира дистанцирано преди лицето му да излезе извън нормите на правилната си пропорция. Държеше се като дете, та побърза да стисне зъби и да понесе болката по мъжки. Все пак нямаше да му отива, ако покажеше болката си пред една жена, когато е с размерите на мечок.
Може би страдаше от липса на концентрация и по-бавно възприемане на думите, защото едва няколко секунди след чутото, осъзна смисъла на казаното от Нора. Някой си бе позволил да посегне на крехко същество като нея? При това бе оставил толкова тежки следи от себе си? Нещо у него кипна, принуди го да стисне за миг дланите си в юмруци и да изръмжи тихо, но заплашително. Отново я улови за ръката и я изтласка към леглото преди да се стовари внимателно върху нея. Хем без да бъде достатъчно близо, че да нарушава правото й на лично пространство, хем достатъчно, че да я лишава от правото на резки движения и лесна борба за свобода. Нямаше да се примири, докато не разбере онова, което тя премълчаваше, но очите й си умираха да издадат, а в същото време и името на виновника.
- Кой бе толкова глупав, че да посегне на създание като теб, достойно за прилика с богиня? – попита дрезгаво и с остри, гърлени нотки, останали като бледи следи от гнева му. Дъхът му се разстла по лицето й, устните му доближиха ключицата й, макар да не знаеше коя от двете бе била жертвата, и оставиха гореща следа дори през тънкия плат на блузата й. Усети лекото съпровитление и затисна по-силно ръцете й под своята и ги вдигна над главата й.
- Тц, тц... Няма да те пусна, докато не ми кажеш какво криеш от мен.