Мистик фолс, преди около година

Първо правила на скитника : “Слей се с обстановката“. Калина твърде отдавна бродеше по света, за да пренебрегне това правило. Имаше и още куп други от рода на “не завързвай емоционални връзки“, “не се набърквай в неприятности“, “винаги бъди в периферията, а не в центъра на събитията“... Всички те обаче бяха просто допълнение. Важното когато се преместиш на ново място е да оставиш хората с впечатлението, че си най-обикновено човешко момиче, което сякаш цял живот е живяло там.
И така Калина се премести в Мистик фолс, купи си скроен апартамент и се записа в местната гимназия. Бе толкова малка и крехка на външен вид, че спокойно можеше да мине за гимназистка предпоследна година. Останалото бе лесно, дори нямаше нужда да си прави труда да учи. Толкова пъти бе минала през това упражнение, че знаеше учебния материал наизуст. Пък и така можеше да наблюдава малката сестричка на Клаус и безценната му двойничка от близо. В този град определено ставаше нещо и тя го усещаше. Макар и малък това бе един от най-гъсто населените вампирски хабитати в тази част на щатите. Което от своя страна бе добре дошло за Мора, защото тя черпеше сили от тях. Беше време да покаже на тези самовлюбени вампири кой всъщност е шефа. Както и да намери дъщеря си. Твърде много време бе оставена да живее сред хората, моментът да разбера коя е всъщност отдавна бе настъпил.
Калина прекрачи прага на училището и се запъти към администрацията,за да си вземе необходимите документи и програма. Там я очакваше дребничка очилата секретарка, с лице подобно на стафида и младо момче, което явно бе изтеглило късата клечка и щеше да му се наложи да я развежда из училището докато свикне да се ориентира.
- И така Мат - каза с благ като шербет глас секретарката - Това е госпожица Кирова. Тя е тук по програмата за обмен на ученици и ще се радвам да я разведеш из училището и да и помогнеш да се ориентира в новата обстановка.
Калина само се усмихна смутено и съчувствено. Мат явно бе добро и популярно момче. Обикновено я начисляваха към някой зубър или чудак от шах-клуба. Мат определено не се връзваше в стереотипа на помощник на новата ученичка.

Калина виждаше досадата примесена с неимоверна доза услужливост изписана върху скулестото лице на младежа. Не му беше присъщо да се занимава с новите ученици и това бе очевадно. Почувства се неудобно защото тя бе станала причина да развалят уютното еднообразно спокойствие на момчето. Той разбира се бе същински южняшки джентълмен и се държеше с подобаващо уважение, но под тази маска, тя бе убедена, че ролята на екскурзовод му е меко казано неловка.
- Виж не е нужно да го правиш. Разположението на стаите и номерацията им не са сложни. Ще се оправя някак. Не е нужно да си разваляш спокойствието заради мен.
Тя повдигна смутен поглед от пода и се взря в благите дружелюбни очи на Мат. Личеше му, че е добро момче. От онези, които винаги остават приветливи оптимисти независимо от това каква помия из стовари на главата скапания живот. А той явно бе преживял много. Това просто бе гравирани в рано появилите се бръчици на лицето му и прекалената дълбочина на имитиращия безгрижие поглед. Това момче определено не бе такова какво изглеждаше на прав поглед.
- Имам история - промърмори тя, поглеждайки листа с програмата, който и бе дала сбръчканата злобна секретарка. Запъти се с бодра крачка към кабинета, с номер 204. Бързо съобрази, че първата цифра обозначава етажа, а останалите две номера на стаята. Тъкмо бе на половината пък(ако се съдеше по номерата на кабинетите, покрай които мина) когато усети, че Мат върви след нея. Тя въздъхна отегчено и каза с умолителен глас:
- Наистина няма нужда да ми помагаш, виж че сама се оправям. - усмивката на лицето му обаче я накара да заподозре, че май и той има същия час като нея.

- Виждам колко добре се оправяте, още нямам нужда от очила. Но, ако позволите, застанала сте на пътя и не мога да влезна. Нали не искате да станете причини за закъснението ми и да отговаряте пред г-н Шимърс? - каза Мат и лицето на Калина почервеня цялото като домат. Смущението обаче явно пробуди симпатия в момчето, защото той и се усмихваше дружелюбно докато минаваше покрай нея и влизаше в кабинета. Въпросният г-н Шимърс при когото както се и Калина имаше час вече се бе настанил зад бюрото си и се канеше да започне с урока всеки момент. Момичето бързо влезе вътре и мълчаливо му подаде бележката с която го информираше, че вече е част от класа. Безизразната физиономия на стария учител си остана все така каменна и той с равен носов глас произнесе:
- И така ученици това е госпожица Калина Кирова. Тя е на разменни начала в нашето училище и ще посещава часовете ни през този срок. Седнете до господин Донован, госпожице.- При последно той посочи чина на който бе седнал Мат и тя със видимо смущение се настани до него.
- Съжалявам за преди малко - прошепна тя така че да не я забележи или чуе никой. - Просто не исках да съм ти в тежест. Как мога да се реванширам за грубото си държание?
Мат отвори уста да каже нещо, но в същия момент г-н Шимърс се обърна към Калина като произнесе името и бавно и силно, за да и привлече вниманието.
- И така госпожице Корава, в момента изучаваме европейска история и се надявам че тя няма а е проблем за вас. Предполагам, че сте доста по запозната с нея от колкото повечето ученици в тази или поне географски ще се ориентирате по-добре от тях.
Момичето само се изчерви, осъзнавайки, че това всъщност не е провокация към нея, а намек към останалите ученици да се представят на ниво и да се стегнат да учат повече. Тя сведе поглед към тетрадката си и забеляза спретнато сгъната бележка оставена върху нея. Докато я четеше усети светналия поглед на Мат с тила си.

Щом звънеца ги спаси от безкрайната тирада на господин Шимър двамата с Мат се изстреляха от кабинета като реактивни болиди. Нямаше нищо на света, което да я накара да остане и минута повече в присъствието на досадния учител. А той наистина бе майстор в това да е досаден. Щом излязоха и двамата се насочиха към шкафчетата си. Оказа се че Мот освен неин екскурзовод бе и съсед по шкафче. Двамата се усмихнаха на съвпаденията, който ги преследваха от сутринта.
- Мисля че това е знак да приема предложението ти - промълви плахо Калина. Вътрешно всичко в нея трепеше все едно наистина бе само на 17 години. Мат определено бе добро и мило момче, а годините я бяха научили да цени именно този тип мъже. Тя бяха благонадеждни, можеше да се разчита на тях, бяха мили и галантни и никога не разочароваха. Повдигна хипнотизиращо красивите си тюркоазени очи към лицето му и бисерните и зъби се отриха в заслепяваща усмивка. - Ще ми е много приятно да изляза с теб. Къде мислиш да ме заведеш?
Обикновено този въпрос зададен от момиче имаше за цел да помогне в избора на тоалет, но Калина се обличаше толкова простчко и непретенциозно освен това дори не слагаше грим, че подобна “сложна“ дилема при нея бе безпредметна. По-скоро се опасяваше да не срещне някой от Семейство Майкълсън, за които знаеше, че са в града и които наистина щяха да и създадат проблеми. Само че това бяха проблеми на Мора, не нейни. В този град и в това време тя просто искаше да си върне отдавна забравеното усещане, че е човек.

През следващите три учебни часа съзнанието на Калина бе изцяло погълнато от Мат. Той бе сладък, мил, галантен, добросърдечен... Точно типа момче,което трябваше с всички сили да предпази от себе си. Той бе топъл и жизнен, а тя студена като смъртта. Той бе усмихнат и борбен, а тя отдавна се бе отказала от личната си борба. Може би бе най-добре да не отиде да срещата да му върже тенекия и да се надява, че нараненото му его ще го държи далеч от нея. "Просто си признай, че си се поддала на човешките си слабости!" - нашепваше гласа на Мора в съзнанието и. Въпреки гнева, който пробудиха в нея тези думи, едно не можеше да им се отрече - бяха абсолютно верни. Мат бе пълна нейна противоположност и както при магнитите, това адски много привличаше.
Решителността да страни от него, за да го защити обаче се изпари в момента, в който го видя да обядва сам на една пейка в двора на училището.
Беше си взел сандвич от стола, също като нея и пак също като нея бе избрал чистия въздух пред задушното общо помещение на столовата. Краката и сякаш заживяха свой собствен живот и я поведоха право към него. Щом той вдигна глава към нея и погледите им се срещнаха устните и сами се разтеглиха в усмивка.
- Здравей - пошепна тя стеснително и по бузите и плъзна руменина. Седна до него на пейката, но на достатъчно разстояние, да не би случайно да е докосне до кожата и и да усети ледения хлад лъхащ от нея.