Имението "Салваторе"

Темата е отключена.

Стефан стоеше в неговата стая и замислено четеше любимата си книга. Книга, която вероятно четеше за 1256 път, но пък никога не му омръзваше. Е, пък и за неговия иначе скучен живот това беше нормално. "Трябва да се променя", припомняше си той всеки път, когато останеше сам. Но, какво да направи?!
Макар чувствата му към Елена да бяха малко променени той все още я имаше за приятелка. И все пак заслужаваше ли си да се хаби постоянно заради нея?! Да се опитва да върне човечността й, а след хиляди опити тя да му се изсмее в лицето.
Това е. Стефан се реши повече да спре с безсмислените опити и да обърне внимание на собствения си живот. Вярно е имаше цялото време на света да прави, каквото си поиска, но пък защо да не го пропилее в луди купони, пазаруване, гледане на филми и хапване на чипс?!
Когато слизаше по стълбите усети присъствието на Елена. Виж ти, виж ти. Значи тя бе решила да дойде тук. Защо ли?! Стефан беше любопитен и с бавни, но сигурни крачки се приближи в стаята. След като чу красивия глас на Елена първоначално се учуди на думите й, а след това изражението му стана отново иронично, но вече бе решен - трябваше да гледа собствения си живот, нали?
- О, напълно грешите, госпожице Гилбърт. - каза сигурно Стефан, след което си сипа уиски в една чаша, хвана я уверено и седна близо до Елена.
- Всъщност, скъпа моя решил съм днес да се позабавлявам малко. Така че, можеш да намериш Деймън, с който да правите... хмм.... това, което си правите.
Стефан уверено говореше без дори грам да се колебае. Все пак в крайна сметка беше силен, нали така?!

Стефан се замисли за момент, а после се усмихна саркастично. Новото "аз" на Елена наистина беше отвратително, дори нещо повече от това.... Точно в момента не се сещаше как точно да я опише, но някакво вътрешно чувство за моменти го караше дори да я мрази. Макар да знаеше, че това не е наистина тя той не виждаше в нея онази Елена, която беше преди. Която целуваше и прегръщаше, на която доверяваше тайните си и която ценеше повече от всичко. Сега в нея виждаше просто един вампир и то в истинския смисъл на тази дума. Дълги години вампирите бяха описвани като отвратителни същества, жадни за кръв. В такава се превърна и Елена. Благодарение на Деймън. Хиляди благодарности за негово величество Салваторе. Би го убил само ако не беше онова проклето чувство, което му напомняше, че не бива и тихо му шептеше "Това е брат ти"?!
- Всъщност зайците бяха вкусни. Те са невинни и чисти същества и нямат хаплив език, който с радост бих откъснал, но уви. - Стефан отпи от чашата с уискито си и след това добави: - Знаеш ли, спомних си старото ти аз. Определено беше по-добро от сегашното, но нали знаеш хората се променят.
За момент отново Стефан се замисли, но след това съвсем сигурно каза:
- Всъщност и на теб не ти отива да бъдеш гадна кучка. Това е описателно за Катрин, но за Елена не. Тя по-скоро е онова благородно създание, което е готово да помогне на всеки.

Стефан дълго стоеше загледан в една точка. Вътре в тялото му всяка една част се съпротивляваше. Съзнанието му го караше да каже такива неща, за които самият той се зачуди дали някога би казал. Не можеше да познае Елена и виждаше, че нищо от старото и "аз" не е останало. Виждаше, че тя е тотално променена и вече наистина беше загубил надежда и търпение да се съпротивлява срещу нея. Писна му тя да се разпорежда, писна му той да зависи от нея. Да я умолява да се промени или всеки ден да живее в страх дали няма да й се случи нещо лошо. Тя вече е възрастна нали?! А и е вампир. Следователно може да се защитава.
- Всъщност знаеш ли, скъпа моя Елена?! Ти въобще не си като нея. Катрин умее да се пази. Тя е перфектна в лъжите и винаги може да те изиграе без дори да забележиш. Ти никога не би стигнала до нейното ниво, а и знаеш ли?! В много отношения тя е много по-добра от теб.
Ето каза го. Какво повече?! Да, каза го, но вътрешно не чувстваше нищо. Нито самодоволство, нито дори щастие от това, че говори така на Елена. Но пък той знаеше, че момичето стоящо пред него действително не е Елена, а една гадна кучка. Стефан отпи още няколко глътни от уискито и стана.
- Май е време да тръгвам и да Ви оставя, скъпа госпожице да си изпиете питието сама. 
Стефан кимна, а след това се усмихна и закрачи напред.

Стефан слушаше внимателно всяка дума изречена от Елена. Никога не бе очаквал да чуе това точно от нея. Нима точно тя натякваше, колко неща е вършела?! Вече наистина вътрешно кипеше. Искаше му се да се разкрещи, да строши нещо или дори да срути къщата. Неясно защо за първи път от толкова много време почувства глад. Почувства, че иска да ухапе нечии човешки врат и да изсмучи кръвта му. Трябваше да се удържи, нали?! Толкова години бе успял да контролира тези чувства, а сега едно момиче проваляше всичко.
- Слушай, какво ще ти кажа Елена. Нима аз не се жертвах толкова пъти за теб?! Нима не направих толкова неща, за да останеш ти невредима? Не те пазех и не се грижех за сигурността на живота ти? Но пък виж сега съм сигурен, че тази кучка, която си в момента няма да разбере нищо от това. И все пак.
Стефан помисли за момент, а след това целуна Елена по устата. Не знайно защо направи това. Дори той не го осъзнаваше, но смяташе, че ако поне една част от Елена е останала някъде там тя ще го почувства. Разбира се надеждите му бяха минимални затова след това каза:
- Май наистина е по-добре вече да мислиш за себе си, защото аз повече няма да те защитавам. Аз също започвам нов живот. Живот, в който ще мисля за себе си, а не за теб. Затова ти казвам само и единствено "Сбогом", скъпа ми Елена.
След тези думи Стефан тръгна напред и отвори вратата. Излезе бързо след, което я трясна. Сърцето му биеше лудо, защото знаеше, че вероятно е направил грешка, но точно в момента не съжаляваше за нищо. Новият Стефан наистина не съжаляваше за нищо.

Стефан не очакваше Елена да излезе. Просто си мислеше, че ще остане вътре и ще изчака Деймън да дойде, за да се позабавлява малко с него, но явно отново преценката му беше грешна. Явно тя наистина не се спираше пред нищо и щом беше решила да му досажда нямаше да се спре пред нищо.
Когато започна да го целува той не се противеше. Дори напротив. Някакво странно чувство вътре в него го накара да не отдели устни от нейните. Изведнъж в съзнанието му бясно препускаха спомените свързани с предишната Елена. Спомни си колко я обичаше и как всяка нощ искаше да е с нея. Но точно в този момент си представи и новото и аз. Върна малко лентата назад и отново чу думите "Изкормвачът би си умрял за нея... Изкормвачът..." А, той такъв ли беше?! Наистина ли, за да е с Елена трябваше да стане онова ужасяващо създание от което всички се бояха?! Не си струваше. Стефан дръпна Елена от себе си и я прилепи до стената.
- Изкормвачът би се влюбил в теб, но истинският Стефан би се погнусил от сегашното ти аз.
За момент помисли добре, какво да каже, но след като вече в ума му нямаше нищо, което да му помогне реши просто да рискува.
- Аз повече няма да се опитвам да те променя, но и не искам да имам нищо общо с теб. От днес ще трябва да се пазиш сама, да разчиташ на себе си и да си намериш някой друг, който в безсънните нощи да стой до теб.

- Това вече не съм го очаквал да го чуя от Елена. Елена, която обичаше Аларик, Джена, а дори повече от тях двамата Джеръми. Как се почувства твоето сърце, скъпа Елена, когато не можеше да помогнеш на брат си?! Молеше ли се той да оживее, но когато не стана, какво?! Ти просто се предаде. Използва едно от най-големите предимства на това да бъдеш вампир - захвърли чувствата и се отдаде на безгрижен живот.
За момент Стефан замълча. След това пое дълбоко въздух и продължи.
- Но знаеш ли, какво Елена? Твоите приятели винаги ще бъдат до теб и ще те подкрепят. Никога няма да се откажат от теб, защото знаят, како е обич. Знаят, какво е да обичаш и макар Керълайн да премина през толкова трудности тя се оказа по добър вампир от теб, защото нито веднъж не се възползва от привилегиите на вампирския живот.
След това Стефан обърна гръб на Елена оставяйки я с мисълта, че ще помисли над това, което е чула. Той закрачи по стълбите бавно, но сигурно и нито веднъж не се обърна назад.

Стефан се направи, че не я чува и само помаха. След това включи вампирската си бързина и се оказа ... Всъщност и той не знаеше, къде се оказва, но знаеше, че трябва да е някъде далеч. Далеч от хората тук, от враговете, мислите и спомените и дори далеч от приятелите. Целият му живот прекаран в този проклет град му носеше само студенина и тъга и като цяло нищо хубаво. Нищо не го задържаше вече тук и смяташе, че никому не е нужен. Може би една почивка в Русия или Египет или дори на Хавай ще му се отрази много добре и ще го ободри.
Макар да си мислеше това обаче вътрешно знаеше, че където и по света да е винаги ще го измъчват спомените, дилемите и винаги ще се връща в така гадния, но и в същото време изпълнен с множество приключения град наречен Мистик Фолс и винаги ще вижда приятелите, познатите и враговете си, но тайно в себе си се надяваше да види и старата Елена, за която все още копнееше лудо.