Александра Петрова

I'm looking at an angel аnd believe me when I say. She got that whole place blowing.
Тя спеше. Лицето й бе придобило топъл, приветлив вид, нямаше го усещането за студенина, което те превземаше щом те погледне с големите си сини очи. В момент като този, хората можеха да се заблудят относно характера й, да я сметнат за ангел. А тя в никакъв случай не беше такава. Сърцето й бе черно, мрачно и безчувствено. Тя бе от типа жени, които можеха да те изненадат във всеки един момент. На лицето й често бе онази усмивка, която лъжливо примамваше хората към нея. Ана не бе от доверчивите, не беше лесно някой да я заблуди и измами.
Имаше дни, в които сякаш тъмнотата напускаше сърцето й и тя се превръщаше в напълно нов човек. В малко момиче, нужаещо се от подкрепа и защита. Допускаше хората около нея да видят добрината й, да разберат, че „монетата” има и друга страна. Страна, която бе толкова чиста и неопетнена, невинна и искрена. Анастасия изгледаше напълно уязвима и беззащитна, сякаш и най-малкото нещо е способно да я пречупи. А тя, тя се бореше с тази си страна. Опитваше да я изтръгне от себе си, защото се страхуваше, че ако си позволи да чувства, да й пука за някого, един ден ще го изгуби и няма да може да понесе загубата му. Чувстваше се слаба, когато позволяваше на някой да надникне в душата й и да види колко е лесно да я наранят всъщност. Ана не позволяваше някой да й противоречи и да успорва заповедите й. Беше импулсивна, водеща се от първичните си инстинкити. Анастасия имаше онази искра в очите си, която издаваше, че е необикновена. Че е невъзможно някой да я укроти и подчини на себе си. Тя бе напълно неубоздана, никога не се отказваше и не позволяваше да властват над нея. Беше като диво цвете насред пустинята.
This is my perfect nightmare. So when will i wake up and scream: No way, no way, no way!
Празнина, мрак, студенина. Това бе всичко, което се бе настанило удобно в съня й. Една огромна черна дупка, в която тя пропадаше. Не виждаше нищо и никого, бе напълно сама и нямаше кой да я спаси. Викаше и крещеше, но никой не я чуваше. И тогава някой хвана ръката й. Издърпа я от бездната, в която се намира и я върна към живота. Кожата му бе мека, топла. Но точно, когато повдигна поглед, за да види лицето на мъжа, на своя спасител, всичко изчезна.
Ана рязко отвори очи и надигна слабото си, но въпреки това силно тяло, до седнало положение. Кестенявата й права коса бе паднала от двете страни на лицето й, нежно галеше раменете на момичето. Няколко капчици пот се бяха появили по челото й, а очите й объркано обикаляха из стаята, сякаш за да й напомнят, че това бе само кошмар. Ръцете й стиснаха недоволно белия чершаф, с който бе завита, смачвайки го агресивно в ръцете си. Въздъхна тежко и поклати глава. Отново отпусна тялото си назад, впервайки поглед в мрака, очаквайки изгрева на слънцето, което да приветства новия ден. След по-малко от час, прекаран въртейки се в голямото си легло, Анастасия отново заспа, но този път тъмнината не бе придружила съня й. Всъщност, тя не сънува нищо повече. След няколко часа отново щеше да се събуди, щеше да облече дрехите си и да се усмихне.