Сладоледената къща.

Знаете ли, че според метеоролозите вече бе пролет! Това бе толкова добра новина за Елеонора, че тя нямаше как да не отскочи до близката сладоледена къща, за да засити отдавна нарасналия ѝ глад за сладолед. Изглежда италиансите, макар че бяха изобретили кралят на сладоледите - джелатото, все пак не бяха достатъчно смели, за да ядат сладолед когато навън валеше такъв. И изглежда, че тази философия от малка се бе набила в подсъзнанието на Нора, която цяла зима бе точила лиги по сладоледените торти в супермаркета, но никога не си бе вземала една, просто защото в мозъка ѝ тя бе с майка си в магазина и покойната ѝ бе казала, че сладолед не се яде по средата на зимата и че хората ще ги помислят за луди.
И така, още щом по новините казаха, че днес официално бе първия пролетен ден или поне от научна гледна точка, Елеонора се подготви да усети ванилено-ментовата свежест на любимия ѝ сладолед, разтапяща се в устата ѝ. И нищо, че навън бяха надвиснали облаци, които вещаеха градушка, в нейната душа грееше ярко слънце, просто защото тя щеше да яде сладолед. Имаше нещо толкова детско и наивно и невинно в това нейно настроение, че може би щяхте да си помислите, че Елеонора Морети никога не бе вкусвала сладолед през живота си, но тя си бе такава - бе научена да живее за малките неща, защото малките неща правеха живота приятен. (Или поне така казваше майка ѝ.)
Елеонора бе първа на опашката, може би защото нямаше такава все още, но пък момичето зад щанда бе толкова усмихнато, сякаш цяла седмица бе продавала сладоледи и бе отработила вече надника си. Нисичката продавачка посрещна Елеонора с усмивка и побърза веднага да коментира хубавото време навън, сякаш и двете бяха заслепени от онези думи "първи пролетен ден" и не притежаваха очи, които бяха способни да развалят илюзията им с реалността - нависналите над градчето буреносни облаци.
- Да, наистина е прекрасно навън. Откога чакам да се стопли. - отвърна тя и потупа брадичката си с показалец, правейки се че избира какво да си поръча, въпреки че и двете отлично знаеха, че тя отдавна бе готова с избора си - Ванилов и ментов сладолед, поръсен отгоре с шоколадови пръчици.
След няколко минути, държейки една картонена кутийка със сладолед вътре и една розова лъжичка, стърчаща извън нея, тя не намести на един от столовете, постави дамската си чанта на стола до нея и въздъхна блажено в момента, в който вкусовите ѝ рецептори се докоснаха до сладоледения деликатес.
- О, извинете! - рече непознат женски глас, който бе настъпал крака на Елеонора с токчето си.


//малко се увлякох ;дд

Какъв прекрасен ден, нали? А? Добре де, каквото и да кажете няма да промените моето вълнение от настъпилата пролет. Шляех се по мокрият паваж на който беше надвиснал заплашителен, сив облак, подскачах като държах рокличката си, със средна дължина, която се отличаваше от еднообразните хорски,работни дрехи по улицата. Тя беше в най- топлите цветове на пролетта. Хм...добре. Да наистина малко е странно вампир да се радва толкова на времето. Но и ние бяхме същества, нали? Имахме правото.
Продължих да си подскачам, ту на един крак, ту на друг, а от устните ми се откъсвяше не особено споучливото подсвиркване. Хората ме наблюдаваха. Някои с усмивка на лице, заразени от настроението ми. Пък другите, сноби, ме гледаха начумерено и осъдително. Май според тях трябваше да съм в усмирителна риза. Най- щастлива бях когато виждах мънички момченца и момиченца, вперили големите си очи в мен, любопитно и наивно. Аз им се усмихвах широко и ги подминавах, а майките и бащите им ме гледаха с недоверие.
С бодра крачка се запътих към най- близката и най- хубавата сладоледена къща. Беше бядисана в червено и жълто, а вътре на всякъде имаше бели, пластмасови столчета. Влязох пред остъклената врата и се разнесе тънкият звън на звънчето на нея. Погледът ми обиколи къщичката, а след това се запътих към щанда със сладолети, където едно усмихнато момиче ме следеше с поглед докато ако разглеждах сладоледите. Има много странни вкусови рецептори. Много. Обичах странни сладоледи...смесвах ги и хората не харесваха тези комбинации. Но кой го интересуваше? Аз го ядох. Така беше по- добре, нямаше да ми взимат скъпоценният сладолед.
- Какво ще желаете? - ведро ме попита момичето зад щанда.
Аз, като малко детенце, пред сложна дилема в живота, подобна на...коя играчка да си избера, се огледах още веднъж и издишах тежко.
- Хм...сложете малко от лимоновия, от този с диня, защо пък не и съвсем малко от ментовия, искам шоколадов сироп, може би и малко ягодов, също така и шоколадови пръчици, и цветни пръчици..искам го в купичка. - изрекох аз на един дъх и се усмихнах доволна от покупката си.
Момичето ме погледна учудено от поръчката, но аз само кимнах. Когато беше готов ми го подаде, а в него беше забодена и едно лилава лъжичка. Заооглегдах се за маса и най- накрая видях една подходяща.
Докато гледах само на пред и не гледах в краката си, като че ли някога гледах, настъпих някого. Беше момиче, което изглежда тъкмо се наслаждаваше на сладоледа си.
- О, извинете! - казах аз и я погледнах виновно.
Но тъй като, прекалено много обичах новите запознанства се настаних от другата страна на масичката и се усмихнах.
- Нали няма проблем да седна? - казах аз с най- миловидното си гласче - Казвам се Катрин. - рекох и протегнах ръката си към момичето.

Нали знаете как понякога нещо ви се струва прекалено нередно и изведнъж ви залива цунамито на теориите на конспирацията. Нещо такова се случи и с Елеонора: за миг всичко около нея застина, сякаш благоприличието на непознатата, или по-скоро червенокосата Катрин, бе като отрова, която бе поставило всичко около нея в летаргия. След секунда потрес, Морети се освести, мислейки си, че ако наистина жената имаше някакви намерение спрямо скромното съществуване на Ел, тя трябваше поне да се преструва, че няма нищо против да дели една маса с нея.
Параноя! Това би си помислил всеки, който можеше да прочете разбърканите мисли на нашата героиня, но тя със сигурност можеше да обори вашето мнение просто като ви спомене с какви се занимава и колко пъти точно такива екземпляри като прекалено вежливата Катрин всъщност представляваха заплаха за живота ѝ. Елеонора помръдна на един сантиметър по-надалеч от другата червенокоска, сякаш си мислеше, че нещо толкова незначително и малко можеше да промени факта, че животът ѝ може би бе в опасност.
Всеки би се изсмял.
- Няма проблем, седни, Катрин. - И макар че Катрин вече бе седнала на стола си, тя кимна благодарно. Отметна коса зад рамото си и доволно загреба с лъжичката си в бъркоча от цветове, който предтавляваше нейния сладолед. За миг Елеонора ѝ завидя за факта, че бе способна да яде толкова много различни вкусове и все пак да не прави гримаси, сякаш е видяла стара комунистическа хотелска стая.
- Извинявай, че питам, но какво ядеш? Изглежда страшно... вкусно. - В купичката ѝ имаше зелен, жълт, розов, червен, кафяв и Нора най-вероятно изглеждаше, сякаш бе дете, което наднича в купичката на другарчето си, за да види дали леличките в детската градина са му сипали повече парченца праскова в компота му. - Прости ми! - рече тя, напълно осъзнавайки, че е забравила да се представи. - Казвам се Елеонора, но всички ми викат Нора.