Alison Daniels

megan fox

Алисън Елизабет Даниелс. А л и с ъ н, никога не правете грешката да й казвате Али. Никога. Превърната във вампир преди двеста четиридесет и пет години, когато е била на осемнадесетгодишна възраст. В последствие разбира за дарбите си - видения и четене на мисли, и започва да ги развива.

Външен вид&Характер
Висока един седемдесет и пет, Алисън безпроблемно се отличава сред мнозинството. Но не само заради ръста си. Веднъж погледнеш ли я, ти става ясно – небесносини очи, обрамчени от гъсти черни мигли. Пронизващ леден поглед. Дълги черни коси, падащи свободно като водопади по раменете ѝ. Бледа, глатка като порцелан кожа, на фона на която изпъкват алените ѝ сочни устни. Фигурата на Алисън е сякаш изваяна от скулптур, с нежни извивки и с перфектните пропорции. Имаше нещо специално. Нещо необикновено в начина, по който въртеше кичур коса или пък прехапваше долната си устна. Имаш чувството, че може да те обладае с поглед (а и си прав, най-малкото, защото е вампир), да те накара да вършиш неща, на които не си предполагал, че си способен. Нещо необикновено в начина, по който стъпваше по земята. Не, тя не ходеше, сякаш се носеше над повърхността с балетни движения, летейки. Да, като малка е тренирала балет, на което може би се дължат и добре оформените ѝ дълги крака.
Ако се вгледаш в дълбоките сапфиреносини очи на Али, ще видиш... всъщност няма да видиш нищо по-различно от собственото си отражение. Стени, крепостни стени, изграждани в продължение на десетки години. Все още не е намерила човека, пред който да отвори портите, нито пък този, който ще ги разруши, без да пита. От това би трябвало да разберете, че чернокоската не допуска лесно хора до себе си. През живота си са я наранявали прекалено много пъти, за да си го позволи отново. Надменна е, има самочувствие, което обаче определено е на основата на силната си същност и респекта, който вдъхва у хората. (И външният вид, де, но да не я изкарвам много самовлюбена) Ако успееш да проникнеш зад образната бариера, ще видиш, че Алисън е един прекрасен човек, който просто е минал през прекалено много за отрицателно време и затова е такъв. Тя е всеотдайна и би направила всичко за хората, които обича. Колкото и да не ѝ личи, брюнетката е безвъзвратна романтичка. Години наред е търсила любовта на живота си, но с времето се е уверила, че тя може би просто не съществува. Истинска сърцеразбивачка. Научила се е да не ѝ пука за хората, гледа единствено и само себе си. Но все пак, някъде дълбоко в душата ѝ се крие онзи слънчев лъч, опитващ се да пробие над ледената обвивка.

История
Лондон, 24.01.1768 г.
Появаването на един човек на земята може би е най-святото нещо, което някога може да се случи. Новият живот, новото начало. Децата са толкова беззащитни създания, толкова крехки и нежни. Но появата само на едно от тях, може да бъде причина за смърт на много, много хора.
На двайсет и четвърти октомври, 1474 година. Есента тъкмо беше дошла. Приветствана беше от буря. Дъждът шумно капел по покривите на сградите, а гръмотевиците оцветявали небето...и причиняваха пожари, подпалвайки дървета. Точно в този ден, в 6 часа сутринта, се родило едно малко момиченце, което било много чакано в семейство Даниелс. Единственото им дете се появило на бял свят, плачейки шумно, но красиво според родителите му. Това било началото на истинския живот на Беатрис и Харисън Даниелс, които били заможни хора, живеещи в хубава къща в покрайнините на Лондон.
***
Малката Алисън растяла, обгърната от любов, а големите ѝ сини очи попивали картини, гледки, подготвяайки се за живота, изобщо не подозиращи, че той няма да е никак лек за нея. Но това е съдбата - не знаеш какво те очаква. Единствено тя знае.

Челтнъм, 05.08.1786
' Просто перфектно! Не стига, че ми проваляха живота, а сега и лятото! Родителите ми отново искаха да ме пратят на стаж, защото, цитирам: Това било добре за бъдещето ми. Глупости на търкалета. Навлякох първите дрехи, които видях, и погледнах през прозореца на най-големия и хубав хотел в Челтнъм. Боже, ако това е хубаво, то тогава този град трябва да е пълна мизерия! Вярно, че беше градче, но хайде да не слагат подобни заблуждаващи надписи по вратите. Излязох навън. Вече се стъмваше, а аз си ругаех под носа, протетирайки срещу родителите ми. Тогава тръгнах по тъмните улици. Нямаше нито една нощна лампа, затова се примирих да си светя с една почти изгоряла свещ, надявайки се да не се пребия някъде. '
Кали беше обикновено момиче на осемнайсет. Беше властна, с голямо самочувствие и не се притесняваше да говори повече, защото знаеше, че всички се боят от нея и никой не иска да се замесва в бъркотии. Самонадеяна, арогантна, но в същото време с невероятно чувство за хумор, забавна и определено е страхотна компания..ако не си ѝ враг. Жалко, че вече не е такава. Но за това ще научите по-късно.
'Докато вървях към някакъв клуб, където имах среща с една приятелка, усетих чуждо присъствие зад себе си. Обърнах се рязко, светейки с фенерчето си. "Кой е там?" попитах, но нямаше никакъв отговор. Реших, че съм си въобразявала и тръгнах уверено напред. Тогава обаче чух шумолене. Толкова беше тихо, но все пак долавях някакви стъпки. И тогава го видях. Беше висок мъж, който застана пред мен. Най-големият ми страх, може би.
- Здравей, Алисън- поздрави ме арогантно той и се усмихна.
Откъде знаеше името ми? Присвих устни, изгледах го презрително, но точно тогава той се появи точно пред мен.'
Странникът беше вампир. Какво ли искаше да направи на Али? Това май беше ясно. Нощта беше тъмна - единственото нещо, което осветяваше улиците, беше лунната светлина. Толкова му беше забавно - сякаш тъмнокоската беше личната му играчка. Но в шоколадените очи на мис Бланшет се четеше страх. По едно време бавно се доближи до нея, придърпа я към себе си и я захапа за врата. Но тези стенания и мъки го накараха да се чувства...виновен. Явно имаше нещо човешко в него. В очите му беше изписано съжаление. Захапа дланта си и я приближи до устните на Алисън.Даде ѝ от неговата кръв. След което я уби.
- на следващия ден -
'Моят живот започна в този един единствен момент. Събудих се в някакво меко легло. Не, това определено не беше хотелът, защото пружините от дюшека толкова много бучеха, а сега имах чувството, че се нося в облаците. Надигнах се. Усетих, че цялото ми лице беше мокро от сълзи. Докоснах врата си, след което внимателно погледнах пръстите си. Боже... Имах кръв. Не. Бях ли мъртва? Точно в този момент видях един мъж, който светкавично дойде до мен.
- Добре ли си? - попита ме и докосна челото ми с длан.
Бях толкова изплашена. Отдръпнах се инстинктивно.
- Кой си ти? - извиках и станах рязко. Затичах се към вратата, но той ме пресече. Спря точно пред мен.
- Майкъл. А ти...ти си вампир - беше единственото, което каза.
Поклатих глава в знак на отрицание. Не можех да повярвам. Единственото, което хрумна на детския ми ум беше... Бягай! Запътих се към стълбите и избягах надолу. Видях входната врата и се втурнах към нея.
- НЕ! - извика Майкъл и ме пресрещна, точно преди да изляза. Усетих, че слънчевата светлина буквално изгори ръката ми. Тогава му повярвах. Бях вампир. Мамка му! '

Париж, 1947 г.
Любов. Дали наистина беше това? Припознаваше ли се? Не, разбира се, че не се, защото Али и любовта не се бяха срещали преди. Вече вампирка на почти 100 години, госпожица Бланшет беше срещнала всички трудности и изпитания на вековния живот, който може би щеше да продължи вечно, освен ако някой не реши да забие кол в гърдите на красавицата. Но тя щеше да го предрече, щеше да разбере още преди това и щеше да се спаси.
След десетки години скитане из света, търсейки мястото, към което тя принадлежи, Алисън Даниелс отиде в Париж. Градът на любовта го наричаха някои, но дали наистина имаше такова действие? В покрайнините на големия град, госпожицата имаше едно имение, където освен хора, които бяха нейните ходещи банки, имаше и... вещици. Майка и дъщеря, които са ѝ помагали много през годините, в които хората са убивали и изтребвали вампирите, затваряли са ги в гробници и безмилостно са слагали край на живота им, защото са вярвали, че пречат на всички. И сега има потомци на тези ловци, но са рядкост. Като се абстрахираме от дружките на вампирката, дома ѝ често бе навестяван от един господин на име Джейсън Картър, който беше просто един човек, влюбен в Али. Разбира се, всичко това беше само една илюзия. Красавицата внушаваше на мъжа какви ли не неща и то само и единствено за собствена изгода и забавление. Неведнъж, Джейсън бе молил Даниелс да бъде превърнат във вампир, но тя винаги е отказвала. Защо? Защото тя май се влюбваше. Усещаше, че няма да има никакво бъдеще в него, но аферата водеше до странни чувства. Чувства, които май се наричаха любов.
Една сутрин, изгладняла до смърт, Али бе излязла навън, търсейки нова жертва, когато видя Джейсън да скита. Но май не беше просто съвпадение. Той я гледаше с онзи поглед. Погледът, който се появяваше всеки път, щом не беше под хипноза. Дали наистина изпитваше нещо към вампирката или просто до такава степен беше свикнал, че си му е навик?
- Госпожице Даниелс - поздрави любезно той, сваляйки шапка, щом видя тъмнокоската.
- Моля ви, господин Картър, не сега.
Не желаейки да нарани Джейсън, тя се забърза към гората, но той я пресрещна.
- Госпожице Даниелс - повтори той, доближавайки се до нея.
Тогава, не можейки да утоли жаждата си, Алисън просто го нападна, без дори да се замисля за миг за емоциите си. Така сложи край на живота му. Но не, не само на неговия, на своя също.