Една любов не стига

Една любов не стига...


Туп.
Туп..
Туп, туп.
Туп... Туп, туп, туп.
Туп!

Това са неравните, аритмични удари на сърцето ми. Точно в момента имах чувството, че е заседнало някъде между ушите ми и никога няма да си бъде отново на мястото. Слънцето сърдито препичаше врата ми, но ако не беше то, бризът щеше да ме пронизва с ледените си ласки. Въпреки жегата пясъкът под задника ми беше студен. Стоях като парализиран, взрян в немирните вълни. Някога това беше нашето място... Сякаш бяха минали векове от тогава. Как се докарах до тук?
Мисля, че всичко започна преди 8 години. Аз бях на 10, а тя на 8. С момчетата ритахме топка в двора на училището, а тя пристигна от нищото и заяви, че иска да рита с нас. Естествено всички и се присмяхме и не особено тактично и обяснихме, че футболът не е за момичета, освен това е много малка. Не си спомням точно, но май, за да се направя на печен съм подхвърлил нещо за кукли Барби и чаени сервизи. Сбихме се. Още имам белег на крака си от шевовете, които се наложи да ми направят. Изобщо не се биеше като момиче! Може би тогава спрях да я приемам за такова. Тя бе за мен приятел, другар, довереник, съучастник в белите. Правехме всичко заедно, дори ни наказваха заедно.Тя беше най-добрият ми приятел и никой не можеше да промени това.
Това детско безгрижие продължи до момента, в който една малка пеперуда махна с крилца и задейства вълната, която щеше да разтърси света ми изоснови. Аз бях на 13, а тя на 11 беше лято и двамата се препичахме на плажа на същото това място. Тъкмо бях започнал да осъзнавам, че момичетата са нещо повече от досадна разновидност на човека.
- Видях те! - каза обвинително Ирина.
- За какво говориш? - попитах с невинна изненада.
- Как зяпаше онова дългокрако момиче.
- И какво? Да не е забранено? - дразнеше ме, фактът че бях толкова лесно разгадаем за нея.
- Не е, но изглеждаш жалък. Иди и я целуни! - заяви с присъщия си констативен тон, който не търпеше възражения.
- Ти да не полудя? - Изумих се аз, но вътрешно бях смутен. Никога до сега не бях целувал момиче. - Да не мислиш, че става толкова лесно?
- Лесно е! Ще ти покажа - и тогава ме целуна. Устните и имаха вкус на морска сол и ментова дъвка. Май това беше и моментът, в който осъзнах, че най-добрият ми приятел е всъщност приятелка.Така и не отидох да целуна дългокракото момиче. Беше ме срам. От тогава игрите ни с Ирина станаха доста по-предпазливи, но все пак си останаха детски. Докато не дойде пубертета.
Аз 16, а тя на 14. Ходех с първото си истинско гадже. Казваше се Сияна и беше невероятна красавица. За жалост, колкото бе красива, толкова беше и тъпа. Тогава обаче не го осъзнавах(Ей какво очаквате от 16 годишно хлапе).
- Не разбирам какво намираш в нея - каза ми веднъж Ирина. - Ако беше по-тъпа сигурно нямаше да може и обувките да си завърже сама.
- Глупости! - отвърнах засегнат. Все пак това беше моето гадже. - Тя е прекрасен човек, а ти просто ревнуваш.
- Да ревнувам? Че от какво? Вие и 2 думи не можете да размените, само се натискате по оградите.
- Да, ама ти и това не правиш. Просто те е яд, че аз си имам приятелка, а ти си стоиш сама. - държах се като пълен идиот, но тогава реакцията ми се струваше адекватна.
- Имам си кой да ме целува, не се безпокой за това. - Замръзнах на място при думите и, все едно ми беше ударила плесница. Не знам от кое ме заболя повече, от факта, че се бе целувала с друг, освен с мен или от това, че не знаех нищо по въпроса.
- Защо ме гледаш така. Не съм длъжна да ти казвам всичко.
- О така ли било?
- Да така!
Тръгнах си и я оставих сама. Не си говорихме близо месец. От приятели чувах, че ходела с Гошо, сваляча на училището. Не повярвах, тя не беше такова момиче. Обаче ги видях с очите си. Бяха се скрили зад салона, където големите ученици ходеха да пушат. Гошо я беше притиснал към оградата и шареше с жадни ръце по голите и крака.
- Спри, ще ни видят - шепнеше задъхано тя.
- Никой не идва тук през лятото. - Отвърна Гошо и продължи да мляска нахално врата и. - Хайде де, не се дърпай, ще ти хареса.
- Спри не искам.
- Преди не казваше така. Защо се дърпаш, виж колко си секси.
- Пусни ме трябва да се прибирам.
- Няма да отнеме много време обещавам.
- Пусни ме! - гласът и вече звучеше паникьосано, но той дори не забеляза. Само продължаваше да я обарва с огромните си груби лапи. Отидох там и му казах да я пусне. Изпросих, си боя, но не се прибрах без нея. Мълчаливо я изпратих до вкъщи и точно тогава сключихме негласно споразумение да не обсъждаме връзките си и да не позволяваме други хора да застана помежду ни.Уговорката ни действаше безотказно, допреди няколко месеца...
Главата ми беше бръмнала от кандидат-студентски курсове, подготовка за матури и приготовления за бала. В онзи ден тя беше преседнала на дивана до леглото ми, докато ме чакаше да приключа с ученето. Макар да не я поглеждах усещах, че е напрегната и няма търпение да ми каже нещо.
- Добре, изплюй камъчето - казах аз, вдигайки глава от учебника. Ирина не се поколеба нито за миг. Не и беше в стила да отлага неизбежното.
- Бременна съм - заяви, сякаш казваше, че е болна от шарка. Всъщност като се замисля, когато беше болна от шарка бе вложила доста повече емоции, когато ми го съобщи.
- Как така? - попитах сащисан и неспособен да асимилирам подадената информация.
- Ами когато двама души от противоположни полове се желаят силно...
- Не се прави на глупава - прекъснах я грубо. - Какво смяташ да правиш? Вашите знаят ли?
- Не знаят и не смятам да им казвам. Ще махна бебето.
- Ама как без родителско съгласие?! - попитах ужасен от това, което смяташе да си причини.
- Има си места и хора за всичко - отвърна тя спокойно.
- Ти да не полудя? Това е адски опасно. Ако ти се случи нещо аз... - "Аз ще умра" довърших на ум, но вместо това на глас изрекох, - не нося отговорност, да знаеш.
- Никой не го е искал от теб, мистър добро момче. - каза тя разгневено и изфуча от стаята.
На следващия ден не дойде на училище. И на по-следващия също, както и на по-по-следващия. Накрая разбрах, че е отишла при някакъв зверски касапин и сега се бори за живота си. Едва не катастрофирах, докато стигна до болницата, но когато стигнах, майка и ми заяви най-учтиво и деликатно, че не ми е мястото там и е най-добре да се прибера в къщи. В следващите седмици телефонът и беше изключен, а на домашния родителите и ме уведомяваха, че е прекалено заета, за да говори с мен. От тогава минаха 4 месеца и ето ме тук на брега. На нашето място. Където се целунахме за първи път. Сам и полудяващ от тревога.
- Стефане - чу се познат глас зад гърба ми. Беше тя, ала почти не приличаше на себе си. Сякаш целият живец се бе отцедил от нея.
- Ти дойде? - попитах и се изненадах да чуя гласа си спокоен и ясен.
- Да, дойдох.
Мълчахме толкова дълго, че зъбите ми затракаха в напомняне, че без слънчева светлина морският бриз, може да бъде ужасно студен в началото на лятото. Не издържах и прекъснах наситената от неизречени чувства тишина.
- Аз.. Обичам те, нали знаеш това?
- Знам, - отвърна тя с блеснал от неотронени сълзи поглед. - Но дали това е достатъчно?