Разплети душата ми в стих...

Там горе

Диви ягоди изпълват мрака
с нежния си аромат.
Там високо в планината,
бурни ветрове бучат.

Ала зноя тук - на завет,
само обещава дъжд.
Вместо ягоди и бури,
тук се носи аромат на ръж.

Тук девойка тихо плаче,
с поглед във гората взрян.
Там любимият и вече
е три години запилян.

Бяла къпричка попива
нейните елмазени сълзи.
Блясъкът им здрача скрива,
прави ги невидими.


Следи от стъпки

Босите ти стъпки в мрака тихо шепнат
и скрити тайни с дъските споделят.
Завесите под пръстите ти леко трепват,
разкриват ти сребристо-лунен блян.

Аз искам тези тайни също да науча,
ала със мен не ще ги споделиш.
Налага ми се да насиля ключа,
за ме пусне в стаята където спиш.

Ръждясал лост във старата ключалка,
проскърцва под тягата на мойта сила.
Ала не трепва таз ключалка малка,
човек решил би, че след толкоз време е изгнила.

Безсилен аз протягам влажна дран,
метала леден е под трепетните пръсти.
Вратата зейва и оставам сам
забил очи в следите ти от стъпки.


п.п. ако ви харесат ще пусна още...

Приказка за лека нощ

Недей заспива във прегръдките ми толкоз бързо.
Не ме оставяй сам в студената тъма.
Поток от думи ще сплета за теб набързо,
за да разкажа в здрача приказка една.

Поне за миг да се престорим двама,
че туй легло е райски балдахин,
а ти си на сърцето мое дама,
пък рицар аз съм, на камата властелин.

И в този наш небесен замък,
небето по-лазурно се синее
и нежен вятър стрък по стрък
тревата свежа палаво люлее.

Тук няма ни измама, ни коварство,
дори и от амбиция не виждам аз следа.
Тук двамата далече от притворство
открихме извора със живата вода.

Ала... очите ти затвориха се вече,
а аз едва започнах на словата песента.
Нищо, ще ти разкажа утре вечер...
До мен бъди и ще ти разкрия чудеса.

много са хубави особено примка за лека нощ, много ми хареса

Имам доста по-добри принципно, но са доста стари...

пусни някое

Свобода

Дъжда в косите ми силно се впива,
стъкло петите ми болезнено пробива.
Аз тичам без да погледна назад
ти за мен си прокълнат кръговрат.

Не чакай от мен да ти кажа дума мила,
аз нямам нужда вече от твоята "закрила".
Без твоите окови бягам към своята съдба,
аз не желая нищо друго освен свобода.

Не ме кори и моля те не ме съди.
За моите криле ти палач не бъди.
Аз имах нужда в небето да полетя,
а за мен любовта ти бе като земя.

ТИ

Мрак ме бе покрил изцяло,
ти беше мойта светлина.
Ти моята надежда в бяло
стана и събуди любовта.

Бях сляпа за прекрасните неща,
ти за мен пробуди красотата.
Не чувствсх нито обич, ни тъга,
но ти прогони самотата.

Сега за мене само теб те има
и няма ли те ще настане страшна зима.
Без тебе ще настъпят празни дни,
за това те моля винаги до мен бъди.

Небето и земята


Небето плаче с огнени сълзи,
копнее то за топлината земята.
В алено обагрен, хоризонтът ги дели.
Той грее тъжно пред лицата на децата.

Ден и нощ се гонят в небесата,
под тях забързано вървят децата
и бързат те да дорастат целта,
кога телата им ще легнат в Майката земя.

Ала душите мъртви литват нависоко,
а тялото заровено остава тъй дълбоко.
Хоризонтът пак обречен е цяло да разделя -
душите на звездите и на телата земната постеля.

И между всичко туй стои човек -
расте, развива се умира.
Орисан е, а може би проклет
в очите си цял свят да сбира.


На мен ми пука!

На кой му пука, че земята стене,
под боклуците на нащо време?
На кой му пука, че децата мръзнат в мрака?
На кой му пука за чадата на войната?

На кой му пука за милионите вдовици?
На кой му пука, че всеки ден умират птици?
На кой му пука за сираче кривогледо?
На кой му пука, че го пасат като говедо?

На мен ми пука, че съм се родила на земята!
На мен ми пука, че умират хора във войната!
На мен ми пука, че дечица плачат в мрака!
На мен ми пука, че като стадо ни пасяха!

На мен би пука, че света е тъй свиреп!
На мен ми пука! А на теб?

невероятни ^^
На мен ми пука! e изпълнено с толкова чувство и някаква тъга, като го прочетох и веднага си казах - на мен също ми пука, но май само на нас двете.

О, то е по-скоро политическо май... Като цяло го писах след една от поредните изцепки на бившото вече правителство.

Отдавна не бях писала стихове, но ето последното. Написано преди малко...

Лято

Слънце нежно гали пясъчния бряг.
Морето го целува с хладна ласка.
Тук, далеч от градския забързан бяг,
изгрева е предрешен със друга маска.

На кафето ароматната целувка,
по устните ти бавничко изстива.
И в ритъма на утринния бриз,
вълните своя летен танц танцуват.

Дъжд

Навънка ситни капки дъжд
танцуват по перваза и стъклото.
Погалват те със своя влажен дъх
най-нежните местенца на окото.

Със своя полъх хладен, ала свеж,
събуждат неродените надежди.
В душата ти разпалват див копнеж
по лятото и белите одежди.

Примамва този топъл дъжд,
да скочиш в мокрите му ласки,
да тичаш без да си поемаш дъх,
да търсиш цветното в паното с черни краски.

Лятна любов

Танцуват слънчеви лъчи по лъскавото водно огледало
припяват нежно белите вълни за лятото наскоро отлетяло.
Боси стъпки целуват пясъка любовно,
а той отвръща им копринено, гальовно.
Морето шепне тихо за отминала любов,
чиито тайни скрило е под своя ням покров.
Със злато е гравиран от зората спомен скъп,
той ще остане да блести в съзнанието всеки път,
когато във момент самотен и във време сиво
погледнеш към небето слънцето игриво.

Зимна приказка

Червени пламъчета весело проблясват,
сенките им по камината танцуват.
Под пръстите ти чаша ароматен шоколад
с горещо-сладка ласка устните ти алени целува.

Навън се сипе безметежно сняг,
светът във белота му отново се преражда.
Вятърът във своя неспокоен бяг
със стъклен звън от името на зимата ти се обажда.

И погледа ти шеметно пробягва,
по редовете приказно-вълшебни,
С тази книга мислите ти те отпращат
към светове незнайни и далечни.