Welcomee!
Latest topics
» Запазване на ликове!
Пон Окт 20, 2014 2:06 pm by Elena Gilbert

» Търся си другарче за рп
Нед Юли 06, 2014 7:13 pm by Stephanie Williams

» Нашите приятели.
Вто Юли 01, 2014 5:56 pm by Elena Gilbert

» everything you say is on fire {vivian&damon}
Съб Юни 28, 2014 7:21 am by Vivian Matthews ∞

» Търся си...
Пет Юни 27, 2014 4:33 pm by Gabriel.

» Търся си другарче за gif
Пет Юни 27, 2014 4:29 pm by Gabriel.

» the evolution of a human being [ Johnathan Clermont | Gabriel ]
Пет Юни 27, 2014 11:02 am by Elena Gilbert

» Връщане на герой
Чет Юни 26, 2014 8:55 pm by Rebekah Mikaelson

» but you are my family after all / Niklaus and Tatia
Сря Юни 25, 2014 11:58 am by Niklaus Mikaelson

Вход

Забравих си паролата!

Our team!
Екип.
Rebekah
Mikaelson
birth date
31.09.
occupation
unemployed
member group
Admin/Original
status
single
portrayal
Claire Holt
alias
Barbie Klaus
Elena
Gilbert
birth date
07.02.1989
occupation
unemployed
member group
Admin/Vampire
status
single
portrayal
Nina Dobrev
alias
Warrior Princess
Nadia
Winchester
birth date
12.08.
occupation
unemployed
member group
Mod./Vampire
status
single
portrayal
Lucy Hale
alias
Lady Stoneheart
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 4 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 4 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 79, на Нед Яну 20, 2013 6:55 pm
Посещения
Free web counter

Стълбите към плажа

Предишната тема Следващата тема Go down

Стълбите към плажа

Писане by Damon Salvatore on Нед Окт 21, 2012 5:05 pm

[You must be registered and logged in to see this image.]
avatar
Damon Salvatore
Вампир.
Вампир.

Posts : 1257
Пари : 21528
Reputation : 22
Join date : 21.10.2012
Location : Mystic Falls

Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Пет Окт 04, 2013 4:54 pm

Първите дни на Октомври  бяха често строги, но през повечето време омърлушени. Такова настроение сезонът придаваше както в цвета на очите ми, така и в лицата на околните. Всички бяха твърде уморени, дори и да дишат. Тук времето беше спряло, а като се замисля, че от десетолетия наред, за пръв път се задържах в нещо по - малко от LA, направо ми идваше да запаля цялото това място. Като се замисля щях да направя услуга на жителите. Времето показваше с всички сили колко е раздразнено и сякаш ако се заслушаш дори с човешки слух можех да чуеш заканите му за тежка вечер за крайбрежнтие ресторанти и магазинчета. Белите образи, усмихващи се до обяд, сега вече се бяха превърнали в сиви образувания, мръщещи се и създаващи в яда си вятър, който бунтуваше морето бурно и сърдито. Вълните се сблъскваха една в друга бяло пенливи и страховити като малки, но многобройни цунамита. В далечината се виждаше кораб отправен към пристанището и моряци, борещи се с неблагоприятните атмосферни условия. 
Последния ден, най - накрая и той беше факт! Оставаха едва няколко часа, които щях да прекарам в този малък и задушаващ се от свръхстествени същества град. Беше си направо като панаир на безсмърните, жалка работа. Сред толкова много таланти, жадни за слава като нищо можех да се почувствам в заплаха. Вампири, върколаци... с една дума от нисши, по - нисши арогантни хлапета, повечето,от които намираха великия си, епичен край преди да направят и първата си година, да не говорим за век. Кол в хищническото сърце и цялата розова приказка им изчезваше пред очите. Бях чувал слухове, че тук си беше свърталище на всякакви раси, но чак сега осъзнавах колко вярно си беше това, същевременно колко удобно, ако искаш да се позабавляваш и да се направиш на "перфектния хищник, стоящ най - отгоре на хранителната верика". И с една дума - Аз, Антихриста. Всъщност не се дишаше от слабоумници с дълги кучешки зъби, които хапеха наред и напълно безцелно, просто от скука. Вярно, подркрепях с две ръце всякакви такива насилствени действия, но това тяхното си беше просто идиотизъм... по рождение им се предаваше направо. 
Без да се замислям на къде съм тръгнал, продължавах да крача по мократа настилка плъзгаща се игриво под обувките ми. Накрая осъзнах, че се намирам на самия плаж, на мокрия и лепкав пясък, обагрен в солта от морето. Изцеден от скуката, витаеща наоколо като отмъстителен полтъргайст, обикалях насам - натам, подритвайки от време на време някоя по - висока купчина пясък. По едно време ми писна тотално да скитам и виждайки стълби, извеждащи до главната алеа, се отправих право към тях. И точно когато седнах на тях, малки, изключително ситни капки дъжд започнаха да се спускат от небето. Погледнах нагоре и няколко се сблъскаха в челото ми, а светкавично бързо разтящата им големина ме караше да бъда сигурен че след максимум час, навън щеше да си е истински порой.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Пет Окт 04, 2013 5:34 pm

Като по булевард от разбити мечти есенните листа,в най-различни багри на оранжево,кафяво и жълто, прелитаха и се спускаха под гумите на паркираните коли.Като хартиени куршуми връхлитаха тялото ти и сякаш го пронизваха,а го галеха толкова нежно,че чак да те заболи.
Сивотата на града бе в един от най-тъмните си нюанси,стискаше силно в окопите си изтощените души, изстискваше и последната капка живец в погледите на минувачите, всяваше студ в телата и съзнанията им, замразяваше мислите им, заразяваше ги с черната си магия. Тихата и омайваща песен на вятъра замайваше съзнанието ти и караше мислите ти да хвърчат също толкова безцелно като него.
Износените палта,под които се криеха телата на малките хора,които бяха незабележими за останалите,дори и за свръхестествените същества, които търсеха плячката си, не можеха да стоплят нито телата,нито душите им. А всъщност това бяха истински хора,в пълния смисъл на думата. Бяха човеци.Целуваха сълзите на децата си,заради които биха минали и през огън и вярваха в любовта, и вярваха в саможертвата, вярваха. Имаха вяра, която малцина в тези дни се осмеляваха да притежават. Ребека винаги им се бе възхищавала. Можеше да е безпощадна и да не зачита човешкия живот,но за нея те го надхвърляха. Намираха свръхестествената сила да се справят с натиска,под който бяха подложени. Не веднъж бе помагала на такива хора,щеше и да продължи да го прави.
Глухият звук, който токчетата й създаваха, отекваше в нищото. Сякаш нямаше жива душа,нямаше никого по пътеката от есенни листа към плажа. Бе притеснена. Алек го нямаше със седмици,не получаваше и вест от него, брат й беше с Татя,а тя..отново бе сама.Дори се замисляше дали не бе по-добре да остане прободена с кама в сърцето,така поне винаги щеше да има нещо в него,нямаше да е сама. Знаеше си,че е прекалено хубаво всичко в живота й да е наред.Вгледа се в пръстена на ръката си и сякаш за миг погледът й стана празен.Прибра отново ледената си длан в джоба на коженото си палто и продължи с високо вдигната глава напред.Като един войн,като вълк единак,който винаги бе самотен,но горделив. Който бе тъпкан в продължение на толкова време,че единственото,което изпитваше бе горчивина.
Искаше  й се сякаш да закрие очите си и да не вижда и да не чува.Не беше за този свят.Убедена бе. Въпреки,че съществуваше от векове Бека все още не бе открила себе си.Чувстваше се още като малкото объркано момиче,което винаги бе на път.На което й отнемаха щастието под носа,което стоеше и гледаше отстрани.Когато не изпълняваше ролята на лошата героиня. Но имаше и времена,в които изобщо забравяше за всичко и се отдаваше на тъмната си страна,на чудовището вътре в нея.И изпитваше истинско удоволствие от това.
Неусетно бе стигнала вече стълбите,които биха я отвели на плажната ивица,ала на тях бе седнал мъж,който не й пречеше да мине,но някак си изглеждаше твърде самотно там.
С бавни стъпки Бека се приближи,същевременно усещайки студените капки дъжд по копринената си бяла кожа. Противно на очакванията ви на лицето й се изписа доволна усмивка.Обожаваше дъжда.Застана зад мъжа и го погледна.Добре сложен,прекалено добре даже.
-Какво правите тук?
Попита със спокоен тон.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Нед Окт 13, 2013 10:00 am

И ето от небето започваха да се изсипват хиляди, милиони малки капки вода, които веднага на свой ред, започнаха да мокрят както пясъка наоколо, така и дрехите по мен. Цвета на песъчинките от светло бежаво се трансформираха в много по - тъмно такова и в същото време, тениската ми залепваше по мен, идеално, задавайки заявката си, че съвсем скоро ще покаже съвсем ясно очертанията на няколкото реда плочки, намиращи се под дрехата. Телефон, пари, ключове, всичко беше подгизнало в джобовете на дънките ми, но честно изобщо не ми пукаше. Постарах се вместо да се ядосвам, да се изкефя на максимум, защото това беше един от онези рядко срещани моменти, които малко разбираха, а мнозина избягваха чувството на благодат, което то вдъхваше. Изтръсках глава като куче и на ум се подсмихнах, усещайки се, че гледката отстрани ме караше да приличам на типичен подгизнал пес. Наоколо малкото налични човешки същества обикаляха в хаос. Всеки един от тях се опитваше да избегне природната стихия, но на никой не му се получаваше. Майка навикваше детето си да върви по - бързо, две - три двойки, подтичваха към близкия рибен ресторант, някаква група младежи се смееха един на друг. Поклатих глава и издишах троснато, като аз самият можех да се удавя в скуката, която си пролича в издишаното количество химично съединение.
Премигнах на няколко пъти срещу сиуета приближаващ се към мен, а после се средоточих единствено в енергията му. Древен, но някак си познат на паметта ми.Водата, падаща върху лицето ми, затрудняваше погледа ми, а аз така и не си направих труда да се вгледам по - обстойно. Затова се и изненадах, когато я чух.    
Какво правите тук?
Гласът й се разнесе наоколо, а тонът беше забъркан и заплетен в шума идващ от буртните вълни на метри от нас. Отначало изобщо не я познах, само нишки от минали събития, само те се разнесоха в съзнанието ми, после точно миг преди да изсъскам нещо грубо, право в очите на момичето, я погледнах, замръзвайки след това на място. Премигна няколко пъти, а после изтрих с лекота очудената гримаса от лицето си, замествайки я с уверена такава. Станах от мястото си и направих три крачки в посока на вампирката. Ето защо Лейла не си беше позволила да ми издаде местонахождението на Древната, аз съм бил толкова близо...
- Ребека Майкълсън... най - накрая! - в гласът ми си пролича ясно облекчението, което ми достави тя със своето дългоочаквано присъствие.
Усмихнах се накриво и се вгледах в нея. Красивото й лице беше погълното отново в мисли, които никой не можеше да разчете за нищо на света. Една омайна загадка.
- Вече започвах да се отказвам, от това да намеря. - признах й и скръстих ръце.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Сря Окт 23, 2013 8:01 pm


Тихо...дъждовно е времето вън-
ангели будят мечтите от сън...
Вятър се разхожда сред безброй лица-
шепне тайни за изживяна тъга...
Слънце се прокрадва през росата-
с лъчите си рисува цвете за дъгата...
Стара къща сред полята-
сякаш изоставена надежда свята...
Там, в прегръдката на самотата,
блести с усмивка красотата...
Нежна длан рисува плахо спомен,
скитащ се, милеещ, но  така бездомен...
Две очи искрящи търсят светлина-
две очи, говорещи за любовта...
Едно сърце тупти сред наситената сивота-
цветни багри пръска над света...
Тихо, дъждовно е времето вън-
ангели будят мечтите от сън...
--{авторско}--

Можехте да намерите бурята в очите й,която беше в пъти по-студена,в пъти по-опасна. Леденото изражение на русата кралица бе по-сковаващо дори и от тръпките, които те побиваха от силния,рязък и сух вятър,който заформяше все по-големи купчини есенни листа или пък ги въртеше в своята спирала. Дъждовните капки сякаш се впиваха като пиявици в кожата ти и оставяха мокра следа,а мрачните,посивели до черно тежки облаци не вещаеха нищо добро.
Тялото на древната застина.Зениците й се разшириха,а в главата й нахлуха куп разпилени спомени,спомени за тежките спуснати завеси,аромата на пропит в стените и мебелите алкохол и стенания от неимоверно удоволствие. За миг усети същото онова тягосно чувство,което изпълваше гърдите й,ала след това дойде и удовлетворението.
Устните на блондинката трепнаха за миг сякаш да се усмихнат,но нещо ги възпря. Не искаше да издава и без това малкото й останали емоции. Върха на езика й обхождаше небцето й и усещаше онзи горчив вкус.
Едва след минута или две Бека разтвори устните си,допирайки ги към ледената страна на Вокил,оставяйки горещия си отпечатък.
-Добре дошъл,Кристиан.
Каза със спокоен и равен тон.Нищо не издаваше,че всъщност се радваше да го види.
Сведе погледа си надолу,премигна няколко пъти,а след това отново прикова вниманието му.
-Търсил си ме?
Присви клепачи, гледайки го изпитателно. Бе дочула,че някакъв непознат я е издирвал,но дори не бе предположила,че това може да е той.Бе изгубила дирите му още в същата сутрин след нощта,която бяха прекарали заедно.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Нед Окт 27, 2013 3:13 pm

В ушите ми пищеше нещо, нещо наподобяващо счупена детска играчка, която щеше да приключи с концерта си чак когато й свършат батерийте. Това можеше да ме побърка, честно ви казвам, да ме изкара извън релси, но по едно време когато се заслушах в пълния безпорядък от музикални тонове, осъзнах, че някоя от прашасалите кутий в съзнанието ми се беше отворила при падането от по - горен рафт и сега цяла връзка от спомени, изнасяше представлението си пред очите ми. Да, сякаш изобщо не бях на този плаж и в този град, тази държава. Върнах се година - две назад във времето в Тренто. Ретроспекцията беше ярка и точна, връщаща обожанието от дори и най - малкия детайл. Мириса на топлото ми кафе, смесено със силното ирландско уиски, сладникавия й френски парфюм, устните молещи целувки, очи търсищи истина, ум издирзващ тайни. 
Дъжда се усили, а аз моментално се върнах в настоящето където древната стоеше пред мен в целия си блясък. Дългите, мокри руси кичури се спускаха по двете й страни, а аз се загледах за кратко в тях, мислейки си колко ли меки щяха да са. Цялото лице на Бека беше непоено от свежите капки на есения дъжд, те я целуваха в забързания си ритъм, а изведнъж нежен, но подъл вятър излезна на крайбережието. Древната беше изненадана, със сигурност не очакваше да ме срещне тук, а на мен ми личеше от километри, че съм доволен от присъствието й. Ребека допря топлите си устни до мен, а аз останах неподвижен, стараейки се дори да не си поемам дъх, защото знаех, че иначе аромата й веднага ще стисне гърлото ми. 
- Всеки мечтае за такова посрещане. - казах тихо в ухото й, а след това Бека се отдръпна. 
Красивата вампирка ме погледна въпросително, а след това разпиля погледа си в посока на моя. Не прекъснах тихия момент, заел малкото разстояние съществуващо между мен и нея и пъхнах дясната си ръка в джоба на дънките. Върховете на пръстите ми веднага напипаха студената метална верижка, а малко по скоро я изкарах, подавайки я с затворена ръка към синеочката.
- Да...трябваше да ти върна нещо. - отворих дланта си и я погледнах -  Това май е твое. 
Останах потънал и затънал в очакване. Очаквах реакцията й... очаквах отговора й... очаквах...

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Чет Окт 31, 2013 8:58 pm

"Понякога съдбата избира хора, които нямат нищо общо един с друг и преплита пътищата им чрез възможно най-неестествените ситуации, но замаскирани така, че да изглеждат възможно най-естествени. Избира ги и провокира чувствата им, влюбва ги, кара ги да бягат в една посока... Създава ситуации на страх или болка и успява да прегърне хора,които дори не знаят имената си. Достатъчно е да се осъзнае,че човекът, с когото си се сблъскал днес на тротоара, с когото си стоял на опашка в магазина, някой ден може да бъде единственото ти спасение. И никога не може да знаеш името на твоето спасение. Тогава разбираш стихийността на живота. Тогава разбираш, че и ти можеш да бъдеш нечие спасение, а когато го разбереш, съдбата вече те е избрала."
Избрала е при каквито и перипетии и трудности да се изпречат на пътя ти, един ден да спасиш този човек. Да го намериш късно,изгубен и празен, или обратното,на върха на славата.Но да го намериш. И веднъж намериш ли го,каквото и да се случва,ти никога няма да го забравиш,вечер,когато си легнеш мисълта за него ще се прокрадва тихомълком в ума ти през някоя малка,отключена врата,или пък просто ще си лягаш и ще се събуждаш до него. И той ще ти дава сила,която ти сам не можеш да си дадеш,а ти на него-двойно повече. И колкото и пъти съдбата да ви разделя,тя отново ще ви събере.
И ги събра. Въпреки изминалите години, Бека все още си спомняше миризмата на тежкия му парфюм, а сега, когато можеше отново да го усети сякаш бе още по-натрапчива. А погледът му,сините му ириси се впиваха в нея,припомняха й напрегнатия му поглед,погледът,който бе както безсилен пред нея,така и толкова силен,че я обезоръжаваше.
И сега стоеше пред него с цялото си достойнство и увереност и се чувстваше слаба. Вятърът дръзко отмяташе златните й коси назад,а капките дъжд се стоварваха и попиваха в плътта. Сякаш бяха в центъра на бурята,сякаш бе предизвикана от тях.Сякаш те я контролираха,контролираха демоните си.
Ребека проследи внимателно движението на Вокил и когато видя какво държеше в ръката си остана изненадана. Преди отново да види медальона си мислеше,че го е изгубила завинаги.Изражението й изразяваше едно облекчение.
-Благодаря ти.
Усмивката се разтегли по лицето й и за миг погледът й се отмести върху бушуващото море.Сякаш водеше една ожесточена битка с брега,вълните се разбиваха в пясъка и оставяха своята бяла пяна.Но след миг отново прикова вниманието си към Кристиан.
-Кой би предположил,че отново ще те срещна?
Зададе този въпрос повече към себе си,но на глас. Бека бе радостна от факта,че именно този мъж стоеше пред нея сега.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Нед Ное 03, 2013 11:36 am

Реакцията на вампирката беше точно според очакванията ми. Искрата на интерес веднага пламна в свитите й зеници, щом те срещнаха металната верижка, все още лежаща спокойно в леко разтворената ми длан. После, след като вече осъзна какво точно представляваше, зениците в красивите очи на Ребека се разшириха и едно величествено (както винаги) "благодаря" се промъкна през розовите устни на Древната. Последва усмивка, в която се загледах. Всъщност, да, отделих наистина доста време на въпросната гримаса, която повечето от нея обаче беше насочена към неспокойното море. Присвих клепачи, а едно малко мускулче близо до устните ми несъзнателно потрепна при вида й. Все още ми беше трудно да повярвам, че в най - неочаквания момент, най - накрая срещнах Ребека.
- Може ли? - попитах, поглеждайки верижката.
После я взех отново и минавайки зад гърба на Древната, сложих и закопчах медальона на нежната й шия. От толкова близко разстояние, аромата на косата й направо ме довършваше. Сякаш остри малки капки от парфюма й като остриета на африкански копия се забиваха в белите ми дробове след всеки дълбоко поет мои дъх. Наместих бижуто, а погледа ми издаваше колко перфектно й отиваше то. За сега съумявах да спирам всички емоций, потрепващи към върха по пътя към лицето ми, но все пак оставах на завидното задоволство добре да изпъква върху кривата усмивка, вдъхнала малко живец у мен.
- Какво ще кажеш да се поразходим? 
Погледнах я потънал в очакване, а после се огледах наоколо, където нямаше нито една жива душа. И ако предположим, че русокосата приемеше предложението ми, ние двамата щяхме да бъдем единствените двама, които щяха като най - големите глупаци, да се разхождат по плажната ивица в деня на най - голямата буря.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Съб Ное 30, 2013 10:08 pm

Oooh I've never seen anything
In much more than you and me
Extraordinary machine

Oooh I've never loved, I've never loved
Never loved someone like this
All-I-know is...

I was sent here for you
We were made to love.


Вятърът сякаш се врязваше в телата им и ги разкъсваше,вдъхваше студенина и на без това ледените им тела.Тела,в които сърцата бяха просто мъртъв орган, който векове назад бе загубил своята функционалност и просто седеше за украса.Бяха изградени от мъртви клетки,не усещаха дори студа,нито пък галещите лъчи на слънцето през лятото.Какво ли не биха дали да усетят топлината отново? Ами студа,който колкото разединяваше,толкова и събираше хората. Ами капките дъжд,които зареждаха сякаш тялото и душата с нова енергия,които сякаш те освобождаваха? Нищо не беше същото. Единствено тежкият аромат на парфюма на мъжа,който се бе прокраднал отново до обонянието на Бека напомняше на нещо добре познато. Сякаш той й вдъхваше топлина и сигурност. Напомняше й толкова неща,толкова неказани думи,толкова преглътнати стонове, толкова напрегнати погледи,толкова меки устни. Напомняше й да него. На мъжът, който сега стоеше пред нея, мъжът, който мислеше,че никога повече няма да има щастието да зърне.
Обърна се и внимателно отмести златните си коси,които представляваха временна пречка колието отново да се озове върху шията и гърдите й. Усети лекият допир на колието и едвам нежното докосване на Кристиан. Потръпна. Кожата й не бе забравила допира му. Как би могла,той не можеше да бъде забравен. За миг си спомни как в онази нощ,в която също се бе разразила буря, Вокил нежно плъзна пръстите си по продължението на гръбнака й и зарови глава в косите й. Отново настръхна.
-Разбира се,нека да повървим.
Откликна на предложението му и една мъничка усмивка се прокрадна по лицето й. Най-безцеремонно плъзна ръката си по неговата и преплете пръсти с неговите. Усмихна се,а след миг погледна към Вокил. Същият си беше..пепеляво руса коса,дълбоки,напрегнати сини очи, усмивка,за която криеше същността си.Просто Вокил. Поеха по плажната ивица,оставяйки следи след себе си.Следи,които щяха да бъдат заличени след минути.Но спомените никога нямаше да заличат.
-Как се озова тук,Вокил? Реши да ме навестиш за празниците като ми подариш подаръка по-рано?
Подметна и повдигна вежди.Последва къса усмивка,а след това изражението й отново стана сериозно.Дяволите да го вземат този негов аромат! Не й даваше мира..

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Съб Ное 30, 2013 11:54 pm

It’s 3 AM, I’m calling in to tell you 
that without you here...

Нищо в нея не беше променено. Ребека Майкълсън си оставаше все така прекрасна, а красотата й беше в сила да спре дъха ти от километри. Аз не бях от изключение, защото като всеки мъж бях на крачка да си глътна езика, заедно с цялата си граматика, щом Древната започнеше да пърха с мигли кокетно. Тя си беше такава, от онези, които дори и да не го целяха, пак привличаха вниманието на всички на улицата, в малкото кафе, във вървежния бар, навсякъде. Просто звезда, да, Бека беше точно от тези хора, които срещаш веднъж в живота си и те правят така, че всичко след тях изглежда някак бледо и износено. Съществата около нея бяха като картина, изоставена от художника до половината, а няма как такава да ти привлече вниманието след като си видял минути по - рано нещо като "Слънчогледите" на самия Ван Гог. Така, че този път си бях замислил като цел номер едно: да се възползвам колкото се може повече от тази възможност, която за втори път ми се даваше с Ребека. 
Русокоската без да се бави, прие предложението ми, а след това изненадващо може би и за двама ни преплете тънките си пръстчета в моите груби такива. Отначало замръзнах, всичките мускули по тялото ми се вкочаниха, но после малко по - малко започнах да свиквам с новия и приятен допир от кадифената й кожа. Дланта на момичето беше толкова мека и хладна, а на мен ми се прииска да я стопля, прескачайки факта, че нито аз бях топъл, нито на нея й беше кой знае колко студено, даже изобщо. Започнахме да вървим, а периферното ми зрение не изпускаха нито един детайл от котешката й походка. Стъпваше по мокрия пясък сякаш ходеше върху облак. Голям, пухкав снежно бял облак. Бека подскачаше на него, както стъпкваше и нервите ми. Вярно, красавицата не ми правише абсолютно нищо, но аз все пак успявах да се изнервя само при мисълта, че тя е около мен... най - накрая.
Изведнъж се спрях, а тя направи същото, поглеждайки ме в очакване. Очите ми потърсиха  червеникавите й устни, а след това се върнаха бързо на нейните, като докато се заглеждах в нея, зениците ми започнаха да се разширяват потънали в захлас.
- Да, не вярваш ли, че и аз мога да бъда добряка, раздаващ подаръци? - усмихнах се без да я поглеждам. - Само малко брада трябва да си пусна, иначе докарвам белокосия старец и на години. 
Остнах още една - две секунди максимум в същата наблюдаваща позиция,  а после очите ми забелязаха една бурна вълна, която се беше отправила към мястото на брега, където двамата с Ребека стояхме притихнали. Прехапах устни, за да въздържа глупашкия си смях и в точния момент, ръцете ми се спряха на талията на вампирката и поднасяйки я заедно с мен, телата на двама ни се хвърлиха право в пенливата вода. Там телата ни придобиха така дълго очакваната от мен близост, а когато все още единствено главите ни изплуваха, аз дръпнах вампирката към себе си, завъртайки я така, че гърба й да се опре идеално върху стегнатите ми не от студа, а от адреналина гърди. 

- Сега да очаквам, че ще ме убиеш или... - дрезгавия ми развеселен глас прозвуча близо до ухото й, а миг след това, белите ми дробове се изпълниха с божествения й аромат.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Нед Дек 01, 2013 11:03 am

Dreams, that's where I have to go
To see your beautiful face anymore
........
If you ask me how I'm doing
I would say I'm doing just fine
I would lie and say that you're not on my mind
But I go out and I sit down at a table set for two
And finally I'm forced to face the truth,
No matter what I say I'm not over you, not over you.
.......
No matter what I say I'm not over you.




"Зимата напомня за себе си с всяко умиращо листо, а ти отново си сам, питам се, не тъгуваш ли? Така гордо застанал сред снега, нямаш нужда да обичаш, не искаш лято, не търсиш топлина..." А дали той търсеше топлина? Дали усещаше тръпка,щом тялото й се вкопчи към неговото? Дали тази усмивка бе за нея или бе поредната маска? Дали гордата му стойка и поведение бяха броня и зад нея се криеше нещо нищожно и ранимо? Дали мъртвото му сърце забиваше понякога? Дали бе толкова бурен и безкомпромисен като тежките и резки вълни,които ги заливаха и люлееха над водата или имаше и слънчеви дни за него? И тежкият му аромат отново размъти мислите на Древната.За пръв път от много време насам Ребека се чувстваше като хипнотизирана.За миг бе безмълвна и просто се взираше в него,запечатваше го в ума си,в случай,че отново изчезнеше и никога не го видеше повече.Този път тялото й не усещаше само онези познати докосвания,скяаш бяха двойно по-изострени и нови.Караха я отново да трепери,не от студ,разбира се.
Той да бъде добрият старец?Всичко друго,но не и това,Вярно,че на години можеше да го докара,но Бека дори не можеше да си го представи с бяла брада и закръглено коремче.
Уморени от реалността и щастливи от срещата си двамата се носеха по водата вкопчили се един в друг.В танца на вълните се бяха унеsли и в насладата се бяха понесли.
-Не ме познаваш,Кристиан,няма да умреш толкова лeсно,ако реша,че те искам мъртъв.
Усмихна се подло Ребека и в следващия миг двамата се намираха под водата,където сякаш усещаха телата си в безтегловност.Гмуркаха се още по-надълбоко, докато водата не реши,че трябва да ги изкара отново на повърхността.
Поеха си отново глътка въздух и се погледнаха.Бека притисна тялото си към неговото и доpря челото си до неговото.Гърдите й се надигаха от дълбокото й дишане.Всичко,което искаше е позволението да усети устните му.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Гост on Нед Дек 08, 2013 3:36 pm

- Да... за съжеление не те познавам. 
Гласът ми е напоен може би с известна горчивина и дори само "може би" тя беше я усетила. Не знаех. Не  се и интересувах, защото усещането от присъствието й беше толкова внушително за сетивата ми, че се бях отдал само и единствено на тях. Разумът ми се беше изключил, не се задействаше автоматично както обикновено, а аз нямах никакви планове да го рестартирам, и така, без него си ми беше добре. Даже много по - добре. Едновременно с поддаването на оставка от страна на мислите ми, нейното тяло започваше да ми въздейства така както никое друго не можеше да направи. Кожата ми настръхна, а ръцете ми инстинктивно я придърпаха по - наблизо. След толкова дълго издирване, допирът на бледата й кожа, ме караше да си мисля, че всичките тези усилия си бяха стрували. 
И явно този малък, но значим момент на разсеяност, в който бях погълнат от собсвените си разсъжения, беше достатъчно силен, за да ме остави в изненада когато осъзнах как слабите й на пръв поглед ръчички ме потопиха заедно с нея. Щом се гмурнах под соленото морско равнище, разтворих рязко клепачи. С очи потърсих веднага Древната, която само да добавя беше като истинска богиня, не... дори по - красива. Да, със сигурност по - красива. Тези нейни руси кичури се движиха плавно около лицето й, а устните на русокоската сякаш трепнеха в очакване за някоя - друга ласка. Но щом се опитах да се приближа още малко, тя изплува рязко, започвайки вече да ме изнервя. Мразех това, тя да ми се изплъзва буквално на косъм, всеки път, а тя очевидно не беше спряла да обича да се държи по този предизвикателен начин.
И ето пак. Това момиче щеше да ме побърка днес, заклевам се. Сега се обърна с лице към мен, унищожи дистанцията помежду ни до крайния минимум и си взе дълбоко дъх. Аз от своя страна стиснах силно челюстта си и присвих клепачи, гледайки красивите й очи. В този момент сякаш и двамата спряхме да дишаме, да мислим дори да същесвуваме в реалния свят. Пак като предишния път, в който се бяхме срещнали, двамата с Ребека сякаш автоматично се прихвърляхме в едно далечно измерение, където никой не можеше да ни намери или занимава с каквото и да е. Лошото обаче беше, че този път, за разлика от миналия, осъзнавах много добре, че идилията щеше да приключи бързо и този с празните ръце, пак щях да съм аз. Затова трябваше да удължа целия този момент, някак си да го запечатам за възможно най - дълго време. 
- Идваш с мен. - устните ми бяха на милиметри от нейните при изричането на тези думи. 
Нямаше "Искаш ли", "Ще дойдеш ли", нямаше нищо, освен емоцията в гласът ми, по която си личеше колко напрегнато беше в главата ми. Пуснах вампирката, отделих се от тялото й и заплувах към сушата. Излезнах най - накрая на пясъка и се загледах в Бека, докато тя се приближаваше към мен, без да казва нито дума.
Минути - две по - късно двамата с Древната вече се намирахме в таксито, каращо ни към домът ми.

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Re: Стълбите към плажа

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите