Стълбите към плажа

Като по булевард от разбити мечти есенните листа,в най-различни багри на оранжево,кафяво и жълто, прелитаха и се спускаха под гумите на паркираните коли.Като хартиени куршуми връхлитаха тялото ти и сякаш го пронизваха,а го галеха толкова нежно,че чак да те заболи.
Сивотата на града бе в един от най-тъмните си нюанси,стискаше силно в окопите си изтощените души, изстискваше и последната капка живец в погледите на минувачите, всяваше студ в телата и съзнанията им, замразяваше мислите им, заразяваше ги с черната си магия. Тихата и омайваща песен на вятъра замайваше съзнанието ти и караше мислите ти да хвърчат също толкова безцелно като него.
Износените палта,под които се криеха телата на малките хора,които бяха незабележими за останалите,дори и за свръхестествените същества, които търсеха плячката си, не можеха да стоплят нито телата,нито душите им. А всъщност това бяха истински хора,в пълния смисъл на думата. Бяха човеци.Целуваха сълзите на децата си,заради които биха минали и през огън и вярваха в любовта, и вярваха в саможертвата, вярваха. Имаха вяра, която малцина в тези дни се осмеляваха да притежават. Ребека винаги им се бе възхищавала. Можеше да е безпощадна и да не зачита човешкия живот,но за нея те го надхвърляха. Намираха свръхестествената сила да се справят с натиска,под който бяха подложени. Не веднъж бе помагала на такива хора,щеше и да продължи да го прави.
Глухият звук, който токчетата й създаваха, отекваше в нищото. Сякаш нямаше жива душа,нямаше никого по пътеката от есенни листа към плажа. Бе притеснена. Алек го нямаше със седмици,не получаваше и вест от него, брат й беше с Татя,а тя..отново бе сама.Дори се замисляше дали не бе по-добре да остане прободена с кама в сърцето,така поне винаги щеше да има нещо в него,нямаше да е сама. Знаеше си,че е прекалено хубаво всичко в живота й да е наред.Вгледа се в пръстена на ръката си и сякаш за миг погледът й стана празен.Прибра отново ледената си длан в джоба на коженото си палто и продължи с високо вдигната глава напред.Като един войн,като вълк единак,който винаги бе самотен,но горделив. Който бе тъпкан в продължение на толкова време,че единственото,което изпитваше бе горчивина.
Искаше  й се сякаш да закрие очите си и да не вижда и да не чува.Не беше за този свят.Убедена бе. Въпреки,че съществуваше от векове Бека все още не бе открила себе си.Чувстваше се още като малкото объркано момиче,което винаги бе на път.На което й отнемаха щастието под носа,което стоеше и гледаше отстрани.Когато не изпълняваше ролята на лошата героиня. Но имаше и времена,в които изобщо забравяше за всичко и се отдаваше на тъмната си страна,на чудовището вътре в нея.И изпитваше истинско удоволствие от това.
Неусетно бе стигнала вече стълбите,които биха я отвели на плажната ивица,ала на тях бе седнал мъж,който не й пречеше да мине,но някак си изглеждаше твърде самотно там.
С бавни стъпки Бека се приближи,същевременно усещайки студените капки дъжд по копринената си бяла кожа. Противно на очакванията ви на лицето й се изписа доволна усмивка.Обожаваше дъжда.Застана зад мъжа и го погледна.Добре сложен,прекалено добре даже.
-Какво правите тук?
Попита със спокоен тон.

"Понякога съдбата избира хора, които нямат нищо общо един с друг и преплита пътищата им чрез възможно най-неестествените ситуации, но замаскирани така, че да изглеждат възможно най-естествени. Избира ги и провокира чувствата им, влюбва ги, кара ги да бягат в една посока... Създава ситуации на страх или болка и успява да прегърне хора,които дори не знаят имената си. Достатъчно е да се осъзнае,че човекът, с когото си се сблъскал днес на тротоара, с когото си стоял на опашка в магазина, някой ден може да бъде единственото ти спасение. И никога не може да знаеш името на твоето спасение. Тогава разбираш стихийността на живота. Тогава разбираш, че и ти можеш да бъдеш нечие спасение, а когато го разбереш, съдбата вече те е избрала."
Избрала е при каквито и перипетии и трудности да се изпречат на пътя ти, един ден да спасиш този човек. Да го намериш късно,изгубен и празен, или обратното,на върха на славата.Но да го намериш. И веднъж намериш ли го,каквото и да се случва,ти никога няма да го забравиш,вечер,когато си легнеш мисълта за него ще се прокрадва тихомълком в ума ти през някоя малка,отключена врата,или пък просто ще си лягаш и ще се събуждаш до него. И той ще ти дава сила,която ти сам не можеш да си дадеш,а ти на него-двойно повече. И колкото и пъти съдбата да ви разделя,тя отново ще ви събере.
И ги събра. Въпреки изминалите години, Бека все още си спомняше миризмата на тежкия му парфюм, а сега, когато можеше отново да го усети сякаш бе още по-натрапчива. А погледът му,сините му ириси се впиваха в нея,припомняха й напрегнатия му поглед,погледът,който бе както безсилен пред нея,така и толкова силен,че я обезоръжаваше.
И сега стоеше пред него с цялото си достойнство и увереност и се чувстваше слаба. Вятърът дръзко отмяташе златните й коси назад,а капките дъжд се стоварваха и попиваха в плътта. Сякаш бяха в центъра на бурята,сякаш бе предизвикана от тях.Сякаш те я контролираха,контролираха демоните си.
Ребека проследи внимателно движението на Вокил и когато видя какво държеше в ръката си остана изненадана. Преди отново да види медальона си мислеше,че го е изгубила завинаги.Изражението й изразяваше едно облекчение.
-Благодаря ти.
Усмивката се разтегли по лицето й и за миг погледът й се отмести върху бушуващото море.Сякаш водеше една ожесточена битка с брега,вълните се разбиваха в пясъка и оставяха своята бяла пяна.Но след миг отново прикова вниманието си към Кристиан.
-Кой би предположил,че отново ще те срещна?
Зададе този въпрос повече към себе си,но на глас. Бека бе радостна от факта,че именно този мъж стоеше пред нея сега.

Oooh I've never seen anything
In much more than you and me
Extraordinary machine

Oooh I've never loved, I've never loved
Never loved someone like this
All-I-know is...

I was sent here for you
We were made to love.

Вятърът сякаш се врязваше в телата им и ги разкъсваше,вдъхваше студенина и на без това ледените им тела.Тела,в които сърцата бяха просто мъртъв орган, който векове назад бе загубил своята функционалност и просто седеше за украса.Бяха изградени от мъртви клетки,не усещаха дори студа,нито пък галещите лъчи на слънцето през лятото.Какво ли не биха дали да усетят топлината отново? Ами студа,който колкото разединяваше,толкова и събираше хората. Ами капките дъжд,които зареждаха сякаш тялото и душата с нова енергия,които сякаш те освобождаваха? Нищо не беше същото. Единствено тежкият аромат на парфюма на мъжа,който се бе прокраднал отново до обонянието на Бека напомняше на нещо добре познато. Сякаш той й вдъхваше топлина и сигурност. Напомняше й толкова неща,толкова неказани думи,толкова преглътнати стонове, толкова напрегнати погледи,толкова меки устни. Напомняше й да него. На мъжът, който сега стоеше пред нея, мъжът, който мислеше,че никога повече няма да има щастието да зърне.
Обърна се и внимателно отмести златните си коси,които представляваха временна пречка колието отново да се озове върху шията и гърдите й. Усети лекият допир на колието и едвам нежното докосване на Кристиан. Потръпна. Кожата й не бе забравила допира му. Как би могла,той не можеше да бъде забравен. За миг си спомни как в онази нощ,в която също се бе разразила буря, Вокил нежно плъзна пръстите си по продължението на гръбнака й и зарови глава в косите й. Отново настръхна.
-Разбира се,нека да повървим.
Откликна на предложението му и една мъничка усмивка се прокрадна по лицето й. Най-безцеремонно плъзна ръката си по неговата и преплете пръсти с неговите. Усмихна се,а след миг погледна към Вокил. Същият си беше..пепеляво руса коса,дълбоки,напрегнати сини очи, усмивка,за която криеше същността си.Просто Вокил. Поеха по плажната ивица,оставяйки следи след себе си.Следи,които щяха да бъдат заличени след минути.Но спомените никога нямаше да заличат.
-Как се озова тук,Вокил? Реши да ме навестиш за празниците като ми подариш подаръка по-рано?
Подметна и повдигна вежди.Последва къса усмивка,а след това изражението й отново стана сериозно.Дяволите да го вземат този негов аромат! Не й даваше мира..

Dreams, that's where I have to go
To see your beautiful face anymore
........
If you ask me how I'm doing
I would say I'm doing just fine
I would lie and say that you're not on my mind
But I go out and I sit down at a table set for two
And finally I'm forced to face the truth,
No matter what I say I'm not over you, not over you.
.......
No matter what I say I'm not over you.

[You must be registered and logged in to see this image.]

"Зимата напомня за себе си с всяко умиращо листо, а ти отново си сам, питам се, не тъгуваш ли? Така гордо застанал сред снега, нямаш нужда да обичаш, не искаш лято, не търсиш топлина..." А дали той търсеше топлина? Дали усещаше тръпка,щом тялото й се вкопчи към неговото? Дали тази усмивка бе за нея или бе поредната маска? Дали гордата му стойка и поведение бяха броня и зад нея се криеше нещо нищожно и ранимо? Дали мъртвото му сърце забиваше понякога? Дали бе толкова бурен и безкомпромисен като тежките и резки вълни,които ги заливаха и люлееха над водата или имаше и слънчеви дни за него? И тежкият му аромат отново размъти мислите на Древната.За пръв път от много време насам Ребека се чувстваше като хипнотизирана.За миг бе безмълвна и просто се взираше в него,запечатваше го в ума си,в случай,че отново изчезнеше и никога не го видеше повече.Този път тялото й не усещаше само онези познати докосвания,скяаш бяха двойно по-изострени и нови.Караха я отново да трепери,не от студ,разбира се.
Той да бъде добрият старец?Всичко друго,но не и това,Вярно,че на години можеше да го докара,но Бека дори не можеше да си го представи с бяла брада и закръглено коремче.
Уморени от реалността и щастливи от срещата си двамата се носеха по водата вкопчили се един в друг.В танца на вълните се бяха унеsли и в насладата се бяха понесли.
-Не ме познаваш,Кристиан,няма да умреш толкова лeсно,ако реша,че те искам мъртъв.
Усмихна се подло Ребека и в следващия миг двамата се намираха под водата,където сякаш усещаха телата си в безтегловност.Гмуркаха се още по-надълбоко, докато водата не реши,че трябва да ги изкара отново на повърхността.
Поеха си отново глътка въздух и се погледнаха.Бека притисна тялото си към неговото и доpря челото си до неговото.Гърдите й се надигаха от дълбокото й дишане.Всичко,което искаше е позволението да усети устните му.