Welcomee!
Latest topics
» Запазване на ликове!
Пон Окт 20, 2014 2:06 pm by Elena Gilbert

» Търся си другарче за рп
Нед Юли 06, 2014 7:13 pm by Stephanie Williams

» Нашите приятели.
Вто Юли 01, 2014 5:56 pm by Elena Gilbert

» everything you say is on fire {vivian&damon}
Съб Юни 28, 2014 7:21 am by Vivian Matthews ∞

» Търся си...
Пет Юни 27, 2014 4:33 pm by Gabriel.

» Търся си другарче за gif
Пет Юни 27, 2014 4:29 pm by Gabriel.

» the evolution of a human being [ Johnathan Clermont | Gabriel ]
Пет Юни 27, 2014 11:02 am by Elena Gilbert

» Връщане на герой
Чет Юни 26, 2014 8:55 pm by Rebekah Mikaelson

» but you are my family after all / Niklaus and Tatia
Сря Юни 25, 2014 11:58 am by Niklaus Mikaelson

Вход

Забравих си паролата!

Our team!
Екип.
Rebekah
Mikaelson
birth date
31.09.
occupation
unemployed
member group
Admin/Original
status
single
portrayal
Claire Holt
alias
Barbie Klaus
Elena
Gilbert
birth date
07.02.1989
occupation
unemployed
member group
Admin/Vampire
status
single
portrayal
Nina Dobrev
alias
Warrior Princess
Nadia
Winchester
birth date
12.08.
occupation
unemployed
member group
Mod./Vampire
status
single
portrayal
Lucy Hale
alias
Lady Stoneheart
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 79, на Нед Яну 20, 2013 6:55 pm
Посещения
Free web counter

where is the life? where is the pride?

Go down

where is the life? where is the pride?

Писане by Ronald Knox. on Пет Окт 04, 2013 6:05 pm

Who cares for the weed under that thrive?
Let live or die.
Just step on it if... you know.

Character Song: Grind ~inside~

Ronald Knox. (ако можете да ми смените името)
Age: Unknown.
Ghost.
FC: Jeremy Kapone

Веднъж Съдбата решила да бъде на представление... но представление и то какво? Седяла в театъра, очаквала началото му, но то така и така не започнало. Актьорите се бавели, завесата на сцената не се вдигала; останалите зрители се отегчавали, а заедно с тях и нашата героиня.
           А заговорим ли за това, какво се случило после... ами, то.... пиесата била изключително скучна. Актьорските умения на изпълнителите също не били на ниво. Нищо, нищо, ала нищо не се харесвало на хората.... а камо ли пък на Съдбата.
           Като че ли да си угоди на себе си, самата дама замахнала с ръка (ала разбира се, по един съвсем драматичен начин, изключително присъщ за театъра) и започнала да променя историята.
            Лека-полека... лека-полека... толкова, че промените да не се забележат дори.

Аkt I
Dezember,1765
- Уф.
      Поредният ден също бе отминал, да. Роналд се облегна назад, а златистите му очи инстинктивно се насочиха към прозореца. Наистина, бе се стъмнило още преди часове, ала момчето не бе усетило настъпването на нощта изобщо.
    Разтърка очите си и ги затвори. Бе уморен, главата го болеше, ала така и така не бе успял да си довърши работата. Свещта на масата вече догаряше, даже не можеше да се нарече свещ вече; дотолкова се бе разтопил восъкът. Въпреки че на Роналд не му се занимаваше повече, той стана и отиде до най-близкия шкаф. Отвори първото чекмедже и измъкна оттам две-три нови свещи, като не след дълго се върна обратно на мястото си.
     На малката кафена масичка бе настанала пълна бъркотия. Едва ли не „преливаше” от предмети. Части от ръчни часовници, отвертки, болтчета и още много други подобни се намираха върху мебелта.
     Кнокс се пресегна и взе частта, върху която работеше до преди малко. Вижте сега, любимото занимание на момчето бе да прави музикални кутии. И в този момент се опитваше да сътвори някаква. Стараеше се, това можеше да му се признае. Пък и... да, вероятно можеше  да се твърди, че за благородник правенето на някакви си кутийки бе малко странно занимание, но въпреки всичко – важно е да се отбележи! – интересно. От както се помнеше Роналд обожаваше музиката, а това... това бе някакъв начин да я съхрани.
     Да, разбира се, бе прекарал доста часове в детството си в свирене на пиано. Да, разбира се и че му харесваше... не, той  обожаваше пианото даже! Беше си и напълно очевидно, че просто можеше да напише нотите върху петолиние, за да запази композициите си, ала  Роналд търсеше някакъв различен способ, който не само съхраняваше, ами и възпроизвеждаше написаното.  Това обаче не беше достатъчно; не и за него. Желаеше също мелодиите му да доставят удоволствие на останалите, при това винаги, когато биваха изпълнявани някъде.
    Ето защо се опитваше да вгради музикална кутийка в любимия си златен джобен часовник. Но колкото и да се стараеше, колкото и усилия да полагаше във въпросното начинание, засега не можеше да получи желания резултат. От устните му се изплъзна още едно „уф”, след като пусна навитата метална пружинка, за да чуе дали нещо се бе получило.
    Имаше ефект, разбира се, различаваше се някаква мелодия, която – да, дори можеше да се нарече хубава! – но пък за нашия герой това не бе достатъчно в никой случай. Изискванията му бяха прекалено високи, а и самите те бяха причината за това, да се стреми да подобри произведенията си.
    Ръцете му бяха започнали да треперят от многото прекарани часове в изработване на  кутийката, очите му се напрягаха и Рон още малко имаше чувството, че ще заспи. Изведнъж вратата на библиотеката се отвори и вътре влезе една от прислужничките.
    - Няма ли да си лягате, господарю?
    - Да, да, след малко. – не откъсна погледа си дори и сега; толкова се бе съсредоточил.
    - Нещо да ви донеса за ядене?
    - Не.
    - Ами за пиене?
    - Не, благодаря.
    Пауза.
    - Лека нощ, господарю.
   Роналд само я отпрати с размахване на ръка. Вратата се затвори и отново младежът потъна в прегръдката на тишината, нарушавана единствено от намиращ се някъде в стаята тик-такащ часовник. Нави металната пружинка отново и я пусна. Мелодия се разнесе наоколо за кой ли път. Очевидно недоволен от резултата, Кнокс се смръщи и остави предмета на масата, като начаса започна да търси още части, чудейки се с какво ли би могъл да подобри звука на мелодията и неговата чистота, но нека да не забравяме и точността на ритъма. Ух, за колко много подробности се тревожеше един седемнадесетгодишен младеж....
   Трябваше обаче да си завърши кутийката.
   Трябваше.
   Роналд вече бе заспал, когато първите слънчеви лъчи на деня се промъкваха в стаята. Нищо не бе свършил от това, което си бе поставил за цел... за жалост.


Akt II
Den 31. Dezember,1767

    - Добре дошли на Новогодишния бал, организиран от фамилия Ейсуърт. – оповести икономът, служещ на въпросното семейство, докато Роналд и Лейси Кнокс влизаха в голямата бална зала.
    Рон въздъхна; както и бе очаквал, всичко беше като по учебник – украсяването на огромното помещение, тоалетите на гостите и прислугата, музиката, изпълнявана от огромния оркестър... по дяволите, дори и държането на хората и атмосферата във въздуха подчертаваха цялата тази перфектност. Че даже и икономът изговори фразата така механично.... май я бе наизустил от поканата, хм? Но какво да се прави, родителите на младия благородник бяха настояли да присъства, така че извинете, читателю, неприязънта, която тепърва се пораждаше у нашия герой, към всичко заобикалящо го.
    - Братко, виж. – все още държейки ръката му, Лейси посочи дамите и господата, които присъстваха на мероприятието. В очите й лесно можеше да се прочете възторгът, който бе породен от цялото това великолепие.
   Усмивка се появи върху лицето на Кнокс. Шестнайсетгодишната му сестра както винаги се възхищаваше на подобни събития... а изглеждаше така невинна. Действията й пък не спираха ли, не спираха да го развеселяват. След като дръпна още няколко пъти брат си за ръкава, госпожица Кнокс започна да му говори колко много е невероятен този бал и за ваша изненада, читателю, Рон слушаше дългия й монолог с огромно внимание; нищо, че всички нейни изречени думи бяха нищо повече от някаква си безсмислица.
   - Какво виждат очите ми... – чу се развеселен глас отнякъде и не след дълго се показа пред очите на нашия герой и притежателят на въпросния глас. – Сър Роналд Кнокс и... – тук новодошлият се спря за секунда, защото сивите му очи бяха попаднали върху госпожицата. – мис Лейси? – Както очаквате, читателю, така направи и въпросният – повдигна едната си вежда в искрено учудване.
  - Алоис, на мен ми е чудно ти какво не правиш тук. – приятелската закачка бе подметната от Рон, а Алоис се засмя.
  - Тц, тц, и какво ви води насам, старче?
  А, забравихме ли да споменем, че според мистър Алоис Джейд нашият герой бе нищо друго, ами някакъв си стар човек под прикритие. И защо ли беше това? О, ами тихата натура на Рон може би бе причината... или сериозността, с която той се отнасяше към всичко. Или пък най-вероятно фактът, че пестеше думите си и говореше само когато трябваше да се каже нещо? Което си изберете, читателю, защото възможните варианти бяха наистина, ама наистина безброй много и все такива едни, предоставящи ни чертите на вече един съзрял човек, ами не на млад мъж, намиращ се в началото на двайсетте си години.
  Ръката на Джейд се стрелна изведнъж нагоре и се долепи до челото на Рон.
  - Ти сигурен ли си, че не си болен? – погледна го подозрително. – На светски мероприятия си, подхвърляш някакви изкривени по форма и звучене за теб забавни забележки.... Как мислиш, Лейси?  
  - Батко си е все същият. Ето, виждаш ли...? – тънките й пръсти изведнъж докоснаха крайчеца на устните на Рон и ги дръпнаха надолу, че да се оформи смръщена физиономия върху лицето на тъмнокосия. Докосването породи някакво усещане в Кнокс, но той бързо го отпъди и се опомни. Междувременно Лейси отдавна се бе отдръпнала от него и в момента разговаряше с Алоис, усмивката на нейното лице се разширяваше все повече и... да, Рон се почувства сякаш не бе нужен и на двамата. Лесно го изключваха ей така от разговорите на другите, пък и бе прекалено изморяващо да водиш разговор с когото и да е... камо ли да става дума за компания от двама или повече души.
   Затова просто се обърна и се запъти към по-отдалечените краища на залата, оставяйки Лейси с Алоис. Поне на него му имаше доверие... нали му бе най-добър приятел, така че нямаше за какво да се тревожи.

***

     Не знаеше от колко време стоеше тук, но в момента студеният вятър развяваше косите на Рон и... а, да. Изглеждаше някак си странно как някой от гостите стоеше на студеното, на някаква си пейка, която наполовина бе изчистена от снега. Кнокс просто седеше и се наслаждаваше на тишината. Нямаше никой и тъмнокосият се чувстваше, че се намира в рая – далеч от шума, далеч от хората като цяло.
     - Братко... БРАТКО! – стъпки бяха съпроводени от слабия вик. – Браткооооо! ... А, ето къде си.
     Около шията на Рон се увиха крехки тънки ръце и не след дълго мъжът бе придърпан в прегръдка от сестра си.
     - Лейси, ще изстинеш!
     - Знаеш ли колко време те търся вече, а? – скара му се, очевидно глуха за неговите смъмрения и протести. – И престани! – хвана малка малко сняг в ръката си и го захвърли по него.
     Ох, ох,... да, това определено беше начин, чрез който да го разсърди, мхм. Минути по-късно двамата вече се целеха със сняг, докато не станаха вир вода. Колко жалко за фрака, който бе облякъл, помисли си тъмнокосият.
      Бам!
      - Видя ли, че ще победя, а, ааааа? – смехът на Лейси се разнесе наоколо, изпълвайки ушите на Рон. Златистите му очи се спряха на сестра му. Боже, това момиче наистина се държеше като петгодишно, но пък...
- Мислиш ли? – прошепна думите в ухото й; бе я съборил на снега, а ръката му придържаше китките й над главата й.
   Лицата им бяха на сантиметри едно от друго, дишанията им бяха забързани и Кнокс усещаше дъха й върху собствените си устни. Нещо в него започна да му казва, че това не беше правилно, че предстоящото – каквото и да беше то – може би щеше да го накара да съжалява за постъпките си...
    Късно. Лейси се бе надигнала и докоснала устните му със своите, съединявайки ги в целувка. И това бе напълно нейна инициатива, докато Рон стоеше вцепенен първите няколко секунди. Но после... после се поддаде на усещането, оформило се в него.
    За Бога, това не беше правилно! Не трябваше да целува сестра си! Но пък чувството бе толкова прекрасно, толкова правдиво, независимо, че всичко останало крещеше, че действията им са извратени. „Ами ако някой ги видеше?” – тази мисъл премина през ума му, но само набързо; дори не се спря, не. Устните му не се отделиха и за миг, а само задълбочиха целувката.
    Секунди след това се отдръпна, за да може и двамата да си поемат въздух. Пръстите на свободната му ръка докоснаха лицето й и внимателно отместиха кичури коса, паднали върху му. Сякаш тя можеше да се счупи.
     - Лейси...





Akt III
Juli, 1769

     - Лейси... ще се оправиш, чу ли?
     Имаше чувството, че ще се счупи. Не можеше да я гледа така. Не можеше да я гледа как всеки следващ ден се чувства по-зле, как всеки следващ ден кашля все още повече кръв.
     Как се бе случило това, не знаеше. Лейси се бе разболяла от туберколоза, но така или иначе, колкото и рано да бяха разбрали, не можеха да я спасят. Лек за тази коварна болест нямаше или поне, да кажем, още не бе намерен.
     Рон стоеше до леглото на сестра си, а ръката му приглаждаше бритона й, сякаш така искаше да скрие треперенето на ръцете си. Все едно по този начин щеше да забрави себе си. Глупави мисли от негова страна, наистина. Но беше отчаян... не виждате ли?
      - Ще се оправиш... – повтори думите си отново, които се разбиха в тих шепот. По дяволите, по дяволите, по дяволите. Това не можеше в действителност да се случва, Кнокс не го приемаше. – Лейси, моля те...
      С всяка изминала секунда, с всеки изминал миг чувстваше, че ще се разтроши на парченца и че ще се изгуби в реалността. Което, от една страна, пък се надяваше да стане; защо ли? Ами това бе лесно за отговаряне, драги ми читателю, Рон със сигурност би взел присърце всяка отдала му се възможност да избяга, но от друга страна, някаква невидима сила караше краката му да не се движат. Разумът ли бе това? Най-вероятно. Щеше да бъде проява на страх и липса на чувство за дълг, ако решеше да избяга. Не можеше да я остави самичка при положение, че Лейси се намираше в такова състояние.
       Строполи се на стола си обратно и затвори очи. Бе започнал да трепери още по-силно и искаше да спре, но колкото и да се опитваше, не можеше. Въздъхна... веднъж, два пъти, три пъти.... четири пъти. Все още никакъв ефект.
      Меднозлатистите му очи се отвориха рязко и за кой ли път се насочиха към Лейси.
      Моля те.
      Остани.
      Не ме изостявай.
      Бъди до мен.
     - Рон... – промълви Лейси, докоснала междувременно ръката му със своята. Неживите й очи срещнаха неговите празни. Той се сепна. Никога не го наричаше с името му. Винаги му бе казвала „братко, батко” и всякакви производни от тия две наименования. – Тук съм.
     Сега пък осъзна, че бе изрекъл онези думички на глас. Иначе... иначе....
     Иначе тя си беше лъжкиня! Не трябваше да го лъже по този начин, че щеше да остане до него, независимо какво се случеше. Беше толкова нечестно от нейна страна! Рон трепна, когато усети устните й да оставят лек натиск върху кожата му, трепна, когато дръпна внимателно ръката й, за да долепи дланта й до бузата си. Трепна и когато същата малка ръчичка започна да се движи съвсем незабележимо, търкайки се о бузата му, успокоявайки го. О, иронията. Не тя трябваше да го уверява, че всичко  ще бъде наред, ами той трябваше да го направи.
      Рон изпита усещането да притисне Лейси до себе си, да не я пусне никога от прегръдките си, да обсипе всеки сантиметър от нея с целувки... Това ли му бе наказанието, задето бе извършил този непростим грях – да желае само сестра си и никоя друга?
       - Ей, обичам те...  – прошепна тя. Изведнъж протегна другата си ръка към него и Рон забеляза, че в нея държеше онзи часовник, който се опитваше да направи преди няколко години и който му бе най-голямата творба всъщност. Тя отвори капачето и около тях двамата се разнесе красива мелодия, който самият Кнокс бе написал за сестра си. Не мислеше, че тя още го пази. И все пак мелодията притежаваше също толкова хубавото име – Лейси.
      И аз те обичам,... толкова много.
     Думи, които искаше да произнесе, но не можеше.

Akt IV
August, 1769

       Ако Рон си мислеше, че случилото му се до момента беше Ад, то тогава би трябвало да се удари. И то силно.
        В момента бе седнал на пода на балната зала в собствения си дом и наблюдаваше случващото се с разширени очи, без да може да го асимилира. За Бога, дори сам не можеше да се осъзнае; ако някой го попиташе сега за името му, едва ли би отговорил и на този въпрос.
         Но да започнем, драги читателю, с описването на разигралата се пред очите на нашия герой сцена.
          Смях се разнасяше наоколо; той изпълваше помещението, отекваше в стените и... замираше, докато нова вълна от него не прииждаше отново. Лейси правеше пируети в средата на стаята и всъщност тя бе виновницата за всичко това.
          Изведнъж момичето се спря и смехът секна. Тя насочи вниманието си към Рон и усмивка се появи върху лицето й. Бавно-бавно започна да се приближава към него, докато накрая не се спря; наведе се, а лицето й беше на сантиметри разстояние от неговото.
           - Братко, братко.. – ухили се и поклати глава, сякаш осмиваше Кнокс по този начин. Пръстите на дясната й ръка отместиха няколко паднали пред очите му кичури. – Колко си глупав. Наистина ли ми повярва, че...
         Изречението така и така не бе довършено, ами сякаш остана да виси във въздуха. Онази чеширска усмивка не слизаше от лицето на Лейси, а златистите очи на Рон се бяха втренчили в момичето, сякаш за първи път я виждаше. Тъмнокоската вдигна другата си ръка; в нея държеше бръснарско ножче, което насочи към брат си.
         Лейси милва няколко пъти челото му с върха на острието.След това започна да го спуска по кожата бавно надолу, като от време на време правеше съвсем плитки резки, а при всяко поразвяне потичаше вадичка кръв. Нов порив на смях разтърси Лейси. Очевидно си бе, че на нея й бе прекалено забавно, за да спре да прави подобни неща.
         А заобикалящата ги обстановка..... но наистина, как можахме да я пропуснем, читателю?
         Всичко бе потънало в кръв; навсякъде по пода бяха разпръснати мъртви тела, а до преди малко сред тях играеше Лейси – точно като богиня на Смъртта, радваща се на собственото си дело, къпеща се в кръв, изпитваща наслада от цялото това усещане, което се бе разпростряло навсякъде. Защото не само това помещение носеше знака на Смъртта, читателю, ами цялото имение. Не, всъщност дори знака на Смъртта не можеше да се нарече, ами.... лудост.
     Чиста и обикновена лудост.
     Болестта на болестите.
      Тя беше основната причина, която бе породила цялата трагедия. Бе се пропила в момичето, в стените, в огромните колони, намиращи се в стаята, в Кнокс също... нищо не можеше да избяга от обсега на лудостта.
       Но да се върнем на Лейси.
       Както си играеше, изведнъж замахна и острието проряза окото на Луис. Вик на агония се откъсна от устните му.
       - Вярваше, че те обичам? – хвана брадичката му здраво, макар че той дори не прояви признаци на съпротивление. Момичето се наведе и долепи устните си до крайчеца на неговите. Отдръпна се и промърмори. – Мразя те, братко, мразя те....
       Още на следващия миг пръстите й, които досега държаха брадичката му, се плъзнаха по гърлото му, като ноктите й се забиваха в него, Лейси удари брат си, за да може да падне назад, вдигна бръснарското ножче, докато се бе все така ухилила, и замахна.
FIN
       
         Завесата се спуснала; представлението приключило. Зрителите все така били отегчени, пиесата не прихванала вниманието им нито за миг. Съдбата също не била впечатлена от сюжета, а уж сама участвала в направянето му. Не  разбирала собственото си творение, не разбирала, че повличала хората със себе си и ги карала да вършат понякога неестествени неща. А в повечето случаи именно тези неща се считали за грехове.... но дали наистина би трябвало да бъдат вземани предвид като такива? Ала нямаше значение и без това - и за тях се изисквало възмездие... или последица се наричаше? Дори Съдбата сливала значението на тези две думи в една.
          Както и да е, както и да е; театърът се изпразнил.
           Единствено един човек останал, но той нито заръкопляскал, нито показал по някакъв друг начин, че представлението му харесало. Гледал за миг в празното пространство, изведнъж посочил с пръст черната завеса и извикал:
           - Отрежете главата!
         

 Отрежете главата...

____________________________


Rationality is actually unexpectedly weak. As long as you let him feel a bit of pleasure in the midst of pain, the body that has had a taste of sweetness will betray his consciousness and slowly fall.

:



After which, the heart that cannot accept this will lament, but eventually be unable to break away from the pleasure and will give in.
avatar
Ronald Knox.
Дух.
Дух.

Posts : 106
Пари : 19454
Reputation : 0
Join date : 04.10.2013

Върнете се в началото Go down

Re: where is the life? where is the pride?

Писане by Гост on Пет Окт 04, 2013 6:13 pm

Хубав герой,одобрен си,добре дошъл! Smile

Гост
Гост


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите