night tales deceive.

Някои може да сте ги виждали по други форуми, тъй като преди пишех под героите Персефона Долкинс, Хадес, Танър Фостър и нататъка не си спомням. От на повече на година са, че и две.
(Note: Стари са, защото се бях отказала от роулплея и съответно и от графиките, ала една фр от училище ме накара да пишем рп преди седмица и ето ме обратно по форумите. :ДД)

Искаше просто да седи и да съзерцава света; в истинската му красота, в която можеше да си го представи.... или в която.. е, която поне да можеше да му се предостави. Не желаеше тези мръсни снежинки, сипещи се от небето, да му развалят удоволствието; и без това винаги ги бе ненавиждал, защо и на това място си намираха начин да се намесят? Защо, защо...
Разтърси глава, сякаш искаше да изпъди всички мисли оттам. Наполовина мократа му черна коса се развя леко, ала вятър нямаше; кичури бяха залепнали по челото му, по тила му, но той не си направи и труда да ги отмести настрани. Не положи и най-малкото усилие и да се опита да премахне полепналите клонки и малки буци пръст от дрехите си. Не, не направи нищо.
Просто си седеше и си съзерцаваше света; точно както искаше.
Ала скоро... скоро и тази илюзия изчезна; дискомфорт се появи и осуети плановете му за спокойствие. О, добре; знаеше, че и без това никога нямаше да може да се надява на такова.
Стана и нещо издрънча. Сивите му очи проследиха траекторията на изпуснатия от самия него предмет. Нож. Червен. Не, не, той беше обагрен в червено; съществуваше някаква разлика. Почувства как някаква усмивка разтяга лицето му, как звук, наподобяващ смях, напусна устните му и не след дълго установи, че се смееше сам.
Ха, ха, ха, ха.... ха!
Забавно.... нали?

If Kagari had to imagine his own dream childhood, there would be no doctors, no women, speaking through invisible speakers about "health", and definitely no psycho-passes. Now, if he could really live his life like that, he wondered, how would everything turn out? This thought had occurred to him many times before and now was not an exception too.
Yeah, he would want a childhood like that or at least a life without all these restrictions, if he could put it that way. Kagari wanted to be free and years had passed by in envying people that "seemingly" were. However when he became an Enforcer, that envy slowly disappeared; he saw with his own eyes that no one could escape from the Sybil System, that no one could be really healthy - suddenly your psycho-pass will go cloudy and you too will be claimed as one of the "latent criminal" people when in reality there's nothing wrong with you. Of course there were insane people too but anyways that mistake in the Sybil System's judgement still remained.

- Кажи ми, Хаос! - крещя,
държейки роза една;
красиво нещо сред тази бъркотия,
породена от мисли за мислите сами.

- Кажи... - прошепвам този път,
ала не... той пак ме недочува.
Прави ли това поради причина?
Или просто ей така?

"Хаос..."

Вече нямам силите и да говоря,
а ето - шепна името му пак.
Шепна, шепна... но без успех;
отговор така и няма;
получавам само още мрак.

"Хаос, кажи... защо не аз?"
Защо не аз седя на сянка,
обградена от приятна тишина,
а трябва да стоя на тъмно,
изпълнена със зловеща самота?

Защо не някой друг те слуша?
Защо и не опиташ ти?
Защо не аз седя и пуша,
наблюдавайки опитите ти едни?

- Хаос, кажи...

Кажи защо тръни се забиват в мен
дори и цветето да го няма вече.
Кажи защо и след всичко случило се,
пак се опитвам да го върна, както беше.

"И все пак кажи ми, Хаос!"
- Защо не аз? Защо не аз бях умряла,
а Уилям беше?

- Искаш ли да завладеем света?
    Защо да не започнем от това, как се завършва история всъщност?
    Хаос вирна брадичка, не измествайки очите си от Персефона. Ръката му се повдигна бавно-бавно и най-накрая се спря протегната към момичето. Отскоро не се караха, отскоро се разбираха, така да се каже, и илюзиите помежду им престанаха. Истинските те се показаха един пред друг, ако мога така да се изразя.    
     - Тааа.... какво мислиш? – ухили се Хаос. – Това е доста добра идея, не можеш да ми противоречиш. Ще бъде толкова забавно, пък може и да открием по този начин другите ни Аз.
     Сеф се поколеба. Наистина, звучеше прекрасно, пък и напоследък й бе толкова скучно. А след като чу последните му дни, тя подбели очи.
     - Да не ме лъжеш?
     - Не, не. Сериозен съм.
     Ръката все така си стоеше протегната. Чакаща.
     Едно. Две. Тр-
     Сеф я хвана, а на свой ред Хаос я придърпа към себе си, обгръщайки талията й с ръка, за да не може момичето да се измъкне.
     - Опа, прецаках те. Всъщност отиваме в друг свят, за да го превземем.

Humans. What are they?
Ants who think they are gods themselves.
And Gods. What are they?
Humans’ imaginary friends; nothing more, nothing less.
I am above them. I am real.
I am Chaos.
I am the start of everything. I am the end of everything.
I do not need a God to dictate me. I do not need someone to ‘look out’ for me.
I do not need someone to punish me because I have done something wrong.
Because nothing is wrong. Nothing is right. There’s just chaos and I am it.
It is all me. I am all me. It is simple as that.
Oh, but what is this? What are these thoughts?
When did they get so disgusting?
They are all so human-like, so god-like….
When did I become a human?